Китарата. Тя бе моята сила и моята слабост. Моята радост и моето нещастие. Моята храна и вода. Бе всичко за мен. А сега? Единственото останало от нея бе купчина натрошено дърво и накъсани струни. Купчина безполезна дървесина. Парченца, допълващи се едно друго, подобно пъзел, но никога повече нямаше да са едно цяло. Гледах ги, докосвах ги. Имах чувството, че сърцето ми, душата ми бе натрошена, че тя бе на безполезни късчета пред мен, не китарата. Сълзите ми се стичаха по бузите ми, отразявайки слънчевата светлина. Блестяха, пречупваха лъчите на слънцето, правейки милиони цветове. Времето бе прекрасно – топло, слънчево. Пухкави облачета, бебешко синьо небе. Имах чувството, че то ми се присмиваше, че целият свят се подиграва с мен. Но не ми пукаше. Вече бях загубила всичко. Парченце по парченце. Животът ми сякаш бе скала, от която постоянно се ронеха големи късове. Бях загубила всичко, всички. Наведох се, забивайки глава в останките от моята китара. Затворих очи, но сълзите продължаваха да текат, мокрейки късчетата дърво. Усещах аромата му, ароматът, който години бе извор на моето щастие. Винаги, когато вземех китараата ми в ръце, когато погалвах струните ù, идваше музиката. Сякаш част от мен се събуждаше с нови сили и започваше да създава симфония от уникални, красиви звуци. Когато започвах да свиря, не можех да различа физическото си тяло от създаваните от мен мелодии. Сякаш част от сърцето ми бе във въздуха около мен, в звуците от моята китара. Преди често свирех на майка ми, на сестра ми, на прародителите ми. Но тях вече ги нямаше. Вярвах, че са на небето, гледат ме и ме пазят. Но защо допуснаха това да се случи? Музиката бе част от мен. Тя бе това, което съм. Аз бях музиката. А вече бях никой.