12.01.2012 г., 0:01

Китара

847 0 1
1 мин за четене

Китарата. Тя бе моята сила и моята слабост. Моята радост и моето нещастие. Моята храна и вода. Бе всичко за мен. А сега? Единственото останало от нея бе купчина натрошено дърво и накъсани струни. Купчина безполезна дървесина. Парченца, допълващи се едно друго, подобно пъзел, но никога повече нямаше да са едно цяло. Гледах ги, докосвах ги. Имах чувството, че сърцето ми, душата ми бе натрошена, че тя бе на безполезни късчета пред мен, не китарата. Сълзите ми се стичаха по бузите ми, отразявайки слънчевата светлина. Блестяха, пречупваха лъчите на слънцето, правейки милиони цветове. Времето бе прекрасно – топло, слънчево. Пухкави облачета, бебешко синьо небе. Имах чувството, че то ми се присмиваше, че целият свят се подиграва с мен. Но не ми пукаше. Вече бях загубила всичко. Парченце по парченце. Животът ми сякаш бе скала, от която постоянно се ронеха големи късове. Бях загубила всичко, всички. Наведох се, забивайки глава в останките от моята китара. Затворих очи, но сълзите продължаваха да текат, мокрейки късчетата дърво. Усещах аромата му, ароматът, който години бе извор на моето щастие. Винаги, когато вземех китараата ми в ръце, когато погалвах струните ù, идваше музиката. Сякаш част от мен се събуждаше с нови сили и започваше да създава симфония от уникални, красиви звуци. Когато започвах да свиря, не можех да различа физическото си тяло от създаваните от мен мелодии. Сякаш част от сърцето ми бе във въздуха около мен, в звуците от моята китара. Преди често свирех на майка ми, на сестра ми, на прародителите ми. Но тях вече ги нямаше. Вярвах, че са на небето, гледат ме и ме пазят. Но защо допуснаха това да се случи? Музиката бе част от мен. Тя бе това, което съм. Аз бях музиката. А вече бях никой.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Ина Христова Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Ами истината е, че честно казано и аз не съм сигурна какво искам да кажа с текста... Основното е, че героя е тотално съсипан... Както се изрази китарата е храмът, където намира утеха. А музиката като част от него предавана от китарата... Чрез китарата се получава музиката. А музиката е начина на живота му. И проблема на текста не е в преживяването на изгубените близки, а че на героя вече е отнето напълно всичко. А относно прародителите... Ами баба и дядо исках да изразя, но тий като са две баби, двама дядовци съчетах (или поне се опитах, не особено споучливо явно) всички тях в една дума.

Избор на редактора

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...