Класьор за мечти (Из „Опушено небе”)
Двойната леща на лупата на Соломон чупеше светлината. Лъвовете върху сантимите пъчеха гърди с гордостта на гравюри, изписани в петербургските печатници. Разклащаха жълти, червени или виолетови гриви. Зъбеха се на събирача на марки. Щипците на филателиста ги улавяха за опашките и грижливо, сякаш животни в зоопарк, ги подреждаха в класьора. Току успееше да усмири лъвовете, от клонките на някой цъфнал храст разперваха крила и пойните птички, подплашена от шума от полите на посетителките на шапкарницата. Отхвръкваха с бързината на слънчево зайче. Когато очите му съвсем се уморяваха да тичат по въздушните им траектории, затваряше пъстрата книга и излизаше на дълги разходки по крайбрежието с тънките улични фенери, където ароматът от липите носеше усещането за вечна пролет. Оставяше шумната гълчава на плещите на синеоката Розали. На младата модистка ù се налагаше да оцелява сред новоотворилите френски и румънски шивашки ателиета в града.
Палариите, шапки с широка периферия и воалетки, отрупани с пера, птици и цветя, танцуваха пред голямото огледало на модния салон. Докато дамите ги напасваха с атлазените си рокли за градското „бало”, организирано във военния клуб, къдрокосите им деца се надигаха на пръсти да уловят пеперудите по десена на тапетите. А хвъркатите подскачаха по виенските мебели, току спираха върху някое огледало или писалищна маса, за да покажат краските на крилата си. Всичко в тази къща напомняше на голям бял плик с разноцветни пощенски марки, от който всеки момент щеше да отхвръкне нечие признание или просто вест, някак с европейски маниер.
Докато Розали завършваше с припряна бързина някоя от поръчаните ù шапки, звънецът издрънчаваше. Лекият аромат на сапун разбъркваше макарите по масата и караше Розали да се смути. Наталия Гропер поздравяваше с премерен жест и оглеждаше до детайли шапката, която синеоката нашиваше с цветя. Изпъваше шия под бялата блуза, с накъдреното жабо, сякаш щъркелица, готова да клъвне змийче. Някога Розали и Наталия бяха приятелки, после госпожица Гропер скрои шапка на взаимоотношенията им. Отвори в съседство своя шивачница за шапки и идваше, само колкото да се консултира за някоя материя и да поиска конци.
Розали бе услужлива като дете. Доверчивостта ù я караше да вярва на хората и изтъргуваната им чистота. А горчивата истина бе, че приятели няма. И един ден, Наталия щеше да ù стане основен съперник за вниманието на русенското поевропейчено общество, което живееше, сякаш по периферията на една шапка. С шевните машини, чиято представителка щеше да стане, си осигуряваше добър хонорар и сносен живот.
С наблюдателността на скален орел, очите на младата модистка шареха по креслата и стените на уютно мебелирания дом. На един от столовете лежеше грижливо нагъната мъжка носия, което за поевропейчения русенец бе отживелица.
- Роза, скъпа, – успя да възкликне Наталия - нима ще шиеш и по селата?
Розали само се усмихна. Не ù се искаше да чупи мечтата на съпруга си да види новият свят.
-За карнавала е ... – успя да излъже Розали и си заработи по-усърдно над шапката.
А Наталия на свой ред се похвали, че руската възпитаничка Екатерина ù е поръчала бяла шапка с воалетка за престоящата си сватба със софийско даскалче. Роза замижа, споменно. Сети се за малката Катя , която замина, за да надскочи мизерията.
Шапкарката бе прочела в местната преса за набезите на Атанас, братът на Катя, но и предполагаше, че за едно възпитано в Европа момиче подобни сблъсъци с реалността са разочароващи. И ето сега, някогашната ù приятелка се явяваше по градските вечеринки с атлазени тоалети, възглавнички с пълнеж от конски косъм към разкроените поли и шлейф, нашит с безброй рози. Канеха я на танц консули и знатни офицери. Често пресата се скандализираше от това, че внася разврат и съблазън в гражданството, заради умението си да язди и танцува като дама. Катя не помнеше колко болка нанасят мечтите, прерязани от опашка на лястовица...
С идването на Соломон, Наталия трябваше да си замине. На вратата си размениха дежурен поздрав, въпреки че отношенията им не бяха съвсем топли. Евреинът я презираше заради опитите ù да открадне занаята от съпругата му. Но мислеше за скорошното си пътуване и това го караше да преглъща чувствата. Искаше да получи благоразположението на русенското общество, но за тази цел трябваше да се раздели с нещо свидно за самия него. Почти като живот, с детството и младостта, които изглеждат цветни като пощенска марка...
Времето налагаше или да станеш дарител, или сам да подпомогнеш благоустрояването на града. Реши се да създаде свое увеселително заведение, подобно на модния тогава „Исляххане’, където свиреха немкини на цигулки и се организираха балове. А всъщност, луксът е вид зло. Смалява човека.
Заедно с амбулантни търговци и нетърпеливи туристи се качи на собствени разноски на един от плаващите дворци на параходната компания „Generale Transatlantique”. Щеше да мине в новия свят, за да покаже колекцията си от марки на тамошните. Бе издействал помощта на българското правителство за осигуряване на място в изложението сред американските, австрийските, немските, френските, белгийските павилиони. Търговци в носии предлагаха на обикновения турист на сносна или изкуствено завишени цени, розово масло, палта, цветни платна, килими, бутилки с вина, тютюн.
До малката остъклена барака на български арменец, Соломон бе наредил колекцията си от над сто хилядите си пощенски марки и картички. Звукът от гайдата и ароматът на вино от бъклицата му караха любопитните посетители да поспират. Носията му удивляваше с цветовото си многообразие. Пъстротата ù напомняше слънчев лъч, а очите на минаващите се пълнеха. Караха ги наивно да отварят кожените си портфейли, за да купят от разноцветните хартийки от класьора, сякаш за да заявят пред приятелите си, че са видели света. А светът е едно необиколимо за просто око място. Откъм вътрешната страна на периферията му има и малки невидими радости, и тъги, зрими за невидимите...
След като и последната марка отхвръкна с пеперудена лекота от класьора, Соломон отпътува за Русчук. Сантимите и стотинковите марки бяха тежки като мечти, продадени мечти, с които се купува престиж... И всяка си има категория и времева изпълнимост...
В парахода, на обратно, се сприятели с австрийския архитект Майор, който обеща да му гостува на родна земя. Идването му бе ознаменувано от планове за разширение на шапкарницата на Розали. Скоро над модния салон бяха достроени етажи, на които Соломон разположи хотел. За лесно придвижване между етажите бе нагодено ръчно задвижвано съоръжение, чрез което дамите или гражданите по „Маскин ден” стигаха до лятната градина на ресторанта, за да се разхладят с лимонада.
Скоро звуците на мазурката и валса помамиха голяма част от русенската общественост, докарана по френски и виенски маниер. Пред хотела спираха новоизлезлите, за времето си, английски велосипеди и черни файтони, бронзови фенери и червена тапицерия.
Докато русенският „Морален бич” твърдеше, че луксът разваля, мустакатите посетители, с тесните раирани панталони и лъскави цилиндри, надничаха зад драпираните завеси на ресторанта. А Марица и Леополда – две странстващи майсторки на танца, трябваше да предадат танцувалните си умения на поевропейчените госпожици, които посещаваха заведението. Животът в хотела наподобяваше карнавал, където евтини маски заменяха чувствата. А човешките взаимоотношения, приятелството, любовта, се продават, сякаш лимони или стафиди по разноцветните сергии на делника. И в цялото притичване на арлекини и циркови смешници, лястовиците съвсем настръхват... Не разбират човешките салтанати, но тържествуват, когато прозорците на хотела осъмват затворени. Обществото купува мечти, но не дава нови...
http://www.ruselive.com/gallery/main.php/v/ystoyanov/Ruse1878-1900/Picture+360.jpg.html
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Радвам се, че намери нещичко и за себе си, Викторе!
-
! чаках продължение...изненадан сън. допадна ми. Благодаря!
-
Сърдечно ви прегръщам!
-
Ще продължавам да чета приумици на изтънчения ти ум, Петинко, защото в твоите разкази откривам много повече поезия, отколкото в творби от раздел Поезия!
-
Творбите ти са истинско удоволствие за мен, Петя. Когато имам време, препрочитам някои от по-старите ти разкази. Твоите език и стил, както казва Ангел /ivanleko91/ - живописната ти реч, ми доставят духовна наслада, за което ти благодаря!
-
Радвам се, че споделихте!
-
Харесват ми тези цветни описания, които извират от редовете ти. Мисля, че е достойно продължение.
-
Иванова , не знам защо винаги се водите по коментарите на останалите...Това е сайт за литература, за Бога!Не сме тук да си броим коментарите. Не мога да задължа никой да ме харесва.Пиша, така както усещам и виждам нещата в себе си.
Да, Пер , не веднъж съм казвала, че за мен взаимоотношенията между героите са ми много по-важни, нали те също човеци, но във вътретекстово пространство. И може би бе грешка да разделя разказа, но ако го нямаше това следва продължение, отделните частни биха съществували като самостоятелни текстови единици...Приемам критиката ти.И лястовиците ги има и в други мои разкази... -
Петя, извинявай, ако не съм те разбрал правилно, но в задочния ни диалог на моето „Но пък се нервя, като виждам как талантливи автори като теб стъпват на наклонената плоскост, която им подават илитерати и обикновени клакьори” ти репликираш с „Не очаквам признание за написаното... Има изписани тонове с литература за въпросната дама,прототипа на моята Катя. И не знам дали тя ми толкова важна, колкото да съхраня взаимоотношенията между хората...” Как да разбирам това в контекста на моя коментар, ако не да запазиш отношенията си с цитираните по-горе илитерати и клакьори? А сега се опитваш да се измъкнеш, че си искала да запазиш отношенията между героите си и ме упрекваш, че преиначавам думите ти! Петя, Петя, не всички тук четем по начина, по който го правят весетата, минките и нинките...
Колкото до избродираните лястовици от престилката на Розали, наистина ги бях забравил. Съжалявам! Което е още едно потвърждение на тезата ми, защо не бива да се накълцва един разказ. Да, ти носиш разказа у себе си, но читателите едва ли трябва да помнят един дребен детайл, без да подозират, че някога - след седмица-две този детайл ще им е нужен, за да разберат метафоричния изказ на автора.
За да няма отново грешно разбиране, ще го кажа иначе – аз смятам моите коментари под двата ти разказа за добронамерена и конструктивна критика. Ако ти ги приемаш като обидни, заяждане или като цапане на страничката ти, моля те, кажи ми - ще ги отстраня.
Още веднъж – желая ти успех! -
Благодаря за изчерпателния коментар... Казах, че искам да запазя взаимоотношенията между героите си.Ни най малко искам някой да ме аплодира...А думите ми се преиначават!
Катя е представена като дете, което има някакви мечти за себе си, но с израстването, времето, обстоятелствата, хората около нея ги подлагат на изчезване. От нея остава само една молба за шапка, сякаш това в модния свят заменя човешкото и стойностите, същото става със Соломон и Розали продават дългогодишно събираните марки, за да си купят престиж за 4 години. Хотел "Букурещ" с кабарето, са затворен от градската общественост през 1900 г.
Лястовиците са същите онези от престилката, подаръкът на Роза за приятелката и.Те са белегът, поне за мен на изгубеното приятелство,детската чистота, да изгубените човешки мечти в покупко-продажния свят...Те се завръщат за разлика от хората, солидарно си помагат, докато строят съществуването си...
И напишете си ваш разказ, не ми казвайте аз какво да мисля и как то да звучи.Нито поучавам някого, нито искам да звучи като поучение, аз така съм го почувствала... -
Нямах желание да коментирам. Особено след като от последната ти реплика в „първата част” разбрах, че за теб е по-важно да запазиш взаимоотношенията си с читателите ти, които те аплодират, отколкото да бъдеш по-взискателна към написаното от теб самата. Поне аз така разбрах това „И не знам дали тя /героинята/ ми е толкова важна, колкото да съхраня взаимоотношенията между хората”. Аз бих предпочел себеуважението, но всеки сам решава за компромисите, които е склонен да направи. Както и да е!
Понеже усетих покана-упрек с това - те ме пришпорваха за продължението, пък сега никакви ги няма, та се почувствах длъжен да отговоря.
Първо – пришпорване нямаше. Имаше само недоумение, че един разказ може да бъде започнат да бъде публикуван на части, без да е завършен.
Второ - това, което прочетох тук, изобщо не е продължение на предния разказ. Което донякъде те оправдава по точка първа, но само донякъде. Защото не е редно да подвеждаш читателите си да очакват продължение, пък да им предложиш съвсем нов разказ. Доказателствата? Като започнеш от заглавието, минеш през подмяната на героите, та стигнеш ако щеш до цялата тази наситена с багри действителност, която описваш. Опушеното небе от първата част нещо не успях да го открия. Екатерина Каравелова пък от главен герой в първата част, се е превърнала в някакъв периферен персонаж, който дори и не се появява в действието, а новите главни герои само четат за нея във вестниците... Сега разбирам, че онова „И не знам дали тя ми е толкова важна, колкото да съхраня взаимоотншенията между хората” си е било по същество закана, и в крайна сметка ти видя сметката на героинята си. Но кой съм аз да ти държа сметка за това? Ти си авторът, ти решаваш кой ще присъства в историите ти. До тук с приказките за стар-нов разказ!
Сега за разказа като самостоятелно произведение, каквото е. Началото е приповдигнато цветно, наситено с багри и думи. Почувствах се като дете, полузашеметено на цветната въртележка на панаира на Петковден. За да няма двусмислици – това е комплимент. Едно дете обикновено е щастливо от цялото цветно великолепие на въртележката, нищо че му се завива свят от нея. А Петковден са спомените от моето детство. С напредването на повествованието обаче блендата започва да променя цвета си, първоначално към по-пастелни тонове, а после в леко сиви, за да стигне на финала до черно-бялата документалистика на архивните ленти. Същевременно и скоростта на повествование се променя – от мудното съзерцание на класьора с марки в дома на Блаущайн; през припряния аромат на сапун в шапкарското ателие; през експресното презокеанско пътуване до Новия свят и обратно; та се стигне до шеметното изграждане на хотел, лятна градина и прочие. Пришпорване? Е, щом се налага, ще поема вината за претупания набързо край. Но за нравствено-поучителните сентенции на финала категорично отказвам да имам вина! За есе стават, за разказ... оставам леко резервиран. Като цяло втората половина на разказа, отивайки от художествена белетристика към документална, силно ми напомня за едни страници в едни вестници, които в леко пикантен стил се опитват да пресъздадат живота в Царство България, като авторите им не пропускат някое морално съждение на финала. Не, че има нещо лошо човек да експериментира в нови стилове, ама точно пък този на мен лично ми понамирисва на жълтата преса...
И една самокритика, ако позволиш - не успях да разбера нищо от това за лястовиците. „...Лястовиците съвсем настръхват. Не разбират човешките салтанати, но тържествуват, когато прозорците на хотела осъмват затворени”. Това „тържествуват” ми идва малко силна дума за едно незагубване в отворен прозорец, пък бил и той на хотел, в който „приятелството и любовта се продават, сякаш лимони и стафиди по разноцветните сергии на делника”. И онова другото - за прерязаните мечти от лястовича опашка – „Колко болка нанасят мечтите, прерязани от опашка на лястовица”. Не ми приличат на метафори, но може пък да не съм в кондиция. Някаква препратка ще да са, а явно нещо съм пропуснал. Освен ако не е някаква словесна еквилибристика, без никакъв умисъл и значение. Не, това не е въпрос, ако не можеш, не ми отговаряй! Няма да се разсърдя, ако никога не разбера...
Извинявай за досадно дългия коментар! Обобщавам и спирам – имала си и разкази, които много повече са ми допадали. И се надявам, че пак ще имаш!
Успех! -
Благодаря на прочелите!
-
Хареса ми, Петя! Поздрав!
-
"...колко болка нанасят мечтите, прерязани от опашка на лястовица..."
"А човешките взаимоотношения, приятелството, любовта, се продават, сякаш лимони или стафиди по разноцветните сергии на делника."
Полюбувах се на поетичната ти мъдрост.Благодаря
-
Благодаря за отзивите! Бях "пришпорвана" да завърша разказа, а след като за мен това е финалът, не виждам да е заинтересувал толкова много хора...За незапознати, героите ми са живели в Русе в края на XIX век. Информацията за тях е твърде малко по обем и непълна. Самият Соломон е пътувал заедно с Алеко Константинов. Сам писателят го описва в пътеписа "До Чикаго и на зад" като русенско еврейче, което като видяло, че не върви продажбата си заминало за България. На тази нападка, самият филателист отговаря с писмо, за да се защити...
-
Отново с удоволствие се спирам на твоя творба! Поздрави, Петя!
-
Благодаря за усмивката, aborigen! Понякога ми е трудно да разбирам значенията на просто ! или...
-
!
-
Светло и в сърцата ви!
-
Светло и празнично да ти е, Петя!
-
Поздрав и от мен!
-
Добре си ми дошъл, Esen-In (Поет Без Китара)!
-
Честит празник! Четете, знайте, търсете...
Радвам се, че си тук, заедно с историята на русенците Соломон и Розали Блаущайн
-
Привет, Петя! Бях забравила колко е приятно да чета творбите ти! Забързаното ежедневие краде от и без това оскъдното ни време и напоследък рядко успявам да спестя време за четене. Но ето, че сега, на нашия прекрасен и светъл празник, аз си откраднах малко време, за да ти се насладя и да помечтая... Благодаря ти! Честит празник и много вдъхновение!
-
Благодаря, че споделихте!
-
Така изразително, и с толкова богата палитра от цветове и думи си изразила настроенията и нравите на обществото, както и отделните съдби - хванати, като в мрежа в него(в частност, от родния си град - преди време, а сякаш, че сега не е същото...), и така искрено си представила погубването на най-основните морални ценности, че единственото, което ще кажа е:"БРАВО!!!"
-
Хубав и замислящ разказ!
И както винаги с голяма образност нарисувани картини на заобикалящия свят,
с неговите нрави, човешки взаимоотношения, етика и морални ценности!
Има какво да научим от птиците!
Поздрави, Петя!
-
Прочетох с удоволствие - толкова е живописна речта ти!
Благодаря! -
Благодаря и аз!
-
С удоволствие прочетох.
Благодаря, Петя! -
<a target="_blank" href="http://smayliki.ru/smilie-16185639.html"><img src="http://s.rimg.info/091a80eee92645d04c93a69d2e5d9c69.gif" ></a>
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
