Ключът на любовта

Глава 3

Точно в 6:00 ч. часовникът събуди Вивиън, подканяйки я да побърза за първия си работен ден при Ричард О’Брайън. Тя се протегна в мекото легло и стана. Очертаваше се интересен ден и Вивиън се вълнуваше. Трябваше да даде всичко от себе си, за да се представи добре и да не разочарова Ричард, който ù беше гласувал цялото си доверие. Не се притесняваше за работата, беше достатъчно подготвена, нали беше завършила връзки с обществеността, чувстваше се в свои води. Единственото, което я притесняваше, бе как щеше да прикрива чувствата си към Ричард. В негово присъствие не можеше да мисли за нищо друго, освен как би искала да я държи в прегръдките си и да я целува страстно. “Ще се справя!” – успокои се тя и тръгна към офиса на Ричард.

- Добро утро, г-н О’Браъйн. Как сте? – попита тя, влизайки в кабинета му.

- Благодаря, добре. А Вие? – усмихна ù се Ричард.

- Нямам търпение да започна със задачите си за деня – отвърна Вивиън.

- Това ми харесва, защото има доста ангажименти, които да се уредят. Ето тук съм Ви написал всичко – и Ричард ù подаде списък, на който беше подредил предстоящите задачи.

Вивиън взе списъка в ръка и се зачете в него:

- обаждане във вестник “Популярните хора днес” за потвърждаване на интервю за 13 часа следобяд

- обаждане в списание “Слава” – за уреждане на фотосесията на другата сутрин

- резервация в ресторант “Дилишъс” за вечерта за него и годеницата му, за да отпразнуват една година, откакто са заедно

Нещо сряза Вивиън в стомаха, прочитайки това, но тя запази самообладание.

В списъка следваха още куп задачи, които трябваше да се уредят и Вивиън реши да побърза.

- Добре, г-н О’Брайън, веднага се заемам – и Вивиън вдигна телефонната слушалка, за да се обади на първия вестник в списъка...

* * *

... Денят премина в множество телефонни разговори и уреждане на срещи и интервюта. “Този мъж е наистина известен. Всички медии искат да публикуват нещо за него. И преди си давах сметка за това, но като че ли чак сега, когато съм участник в ежедневието му, мога да усетя цялата тръпка, цялата истерия около личността на Ричард О’Брайън. Толкова щастлива се чувствам да бъда част от всичко това...” – сияеше Вивиън.

- Може ли да вляза? – прекъсна мислите ù нечий мъжки глас.

На вратата стоеше Джейсън и я гледаше с усмивка.

- Здравейте, г-н Стюарт – поздрави го Вивиън. – Тъкмо приключвах контактите с медиите за днес – и Вивиън отметна последната задача в списъка.

- Поздравления! – и той я потупа по рамото. – Но, моля те, наричай ме Джейсън. Не обичам официалностите. А и тук сме си свои хора.

- Добре, г-н... искам да кажа, Джейсън – съгласи се Вивиън.

- Къде е Ричард? Исках да уточня нещо с него – и Джейсън погледна към празното бюро на Ричард.

- Г-н О’Брайън имаше интервю в 13 ч., но трябва да се върне всеки момент, поне така ми каза на мен – обясни Вивиън.

- Вярно, той ми беше споменал вчера – спомни си Джейсън.

В това време вратата се отвори и в кабинета влезе Ричард. Изглеждаше малко уморен, но все така красив и мъжествен.

- Ехо, здравейте! – бодро се обърна към тях той, сякаш искайки да прикрие умората си.

Вивиън леко се усмихна и кимна с глава. Отново усети сърцето си да бие учестено в негово присъствие. Цялото ù същество копнееше да бъде с Ричард и тя с усилие прикри емоцията си.

- Г-н О’Брайън, всичките Ви ангажименти са уредени – обясни му тя, хвърляйки последен поглед към списъка, сякаш от страх да не е пропуснала нещо важно, което да провали любимия ù или да го ядоса.

- Браво, г-це Питърсън! Явно не съм сбъркал с избора си. Вие ще се окажете незаменима асистентка – доволно изрече Ричард, а Вивиън усети как при тези думи леко се изчерви.

- Джейсън, ще отскоча за малко до кабинета ти да взема един документ и след това отивам при Ребека. Тя сигурно вече ме очаква – и той набързо излезе от кабинета.

- И аз ще вървя – каза Джейсън. – Утре продължаваме с нова енергия – и той се сбогува с Вивиън.

Тя остана още няколко минути, за да подреди кабинета и остави всичко в приличен вид. Обичаше редà, хаосът я дразнеше и се опитваше да слага всяко нещо на мястото му. “Така винаги можеш да намериш каквото ти трябва. Освен това няма да губиш излишно време в търсенето му” – бе обяснявала тя неколкократно на хората от нейната действителност. Сега се опитваше да спазва принципите си и тук – в тази мечтана реалност. И Вивиън леко се усмихна, докосвайки химикалката на Ричард. Той я беше държал между пръстите си, значи е запечатала част от него. И Вивиън въздъхна при мисълта за Ричард.

“Стана късно” – каза си тя, поглеждайки към часовника си. “По-добре да си тръгвам” – и  тя взе дамската си чанта и се насочи към изхода.

Тъкмо щеше да си отвори, когато нечия ръка хвана  входната врата и я задържа, за да излезе тя първа. Вивиън се обърна. Зад нея стоеше Ричард. Тя леко отмести ръка от вратата и точно в този момент пръстите им леко се докоснаха. Вивиън усети допира на нежната му кожа върху своята и потръпна. От вълнение дамската ù чанта падна на земята.

Ричард се наведе, за да ù я подаде и погледите им се срещнаха. Същото онова усещане прониза Вивиън, както когато гледаше финалната сцена от филма. Почувства се толкова слаба. Каквото и да пожелаеше от нея в този момент, тя чувстваше, че не би му отказала нищо. Сините му очи я гледаха с топлина и нежност. “Обичам го” – помисли си тя.

- Чантата Ви, г-це Питърсън – разцепи тишината звучният тембър на гласа му.

- Благодаря Ви. Но аз мислех, че вече отдавна сте си тръгнали – учудено промълви тя, отхвърляйки порочните мисли от главата си.

- Забавих се малко. Но и Вие сте останали до късно – като че ли в гласа му се прокрадна нотка на загриженост.

- Не се притеснявайте за мен, добре съм – опита се да го успокои тя.

- Приятна вечер, г-це Питърсън – изрече Ричард, след като двамата се озоваха пред сградата.

- И на Вас, г-н О’Брайън – усмихна се Вивиън.

След това двамата поеха в различни посоки.