“Някой ден, когато си спомниш за мен, ще разбереш колко съм те обичал...”
Повтарям си тези думи до побъркване, но от това не ми става по-леко. Затова ти пиша. Всеки ден. Опитвайки се да забравя, че ти си любовта ми - с всичките й странности и нажежени мисли..
Но всичко ми напомня за теб...Миризмата на парфюма ти, любимата ни песен, прозвучала по радиото, снимките ни...
Усмихвам се насила, защото не искам да обяснявам на приятелите си колко зле се чувствам.. Вървя по улиците, които уж са си същите, но за мен са странно чужди..
Толкова съм тъжна, че отивам на местата, на които бях щастлива. С теб.. Понякога сядам в нашето любимо кафене.. Спомням си шегите ти и колко оживено спорихме за някоя книга..
Искам да ти кажа, че те обичам, но ти няма как да ме чуеш. Не мога да те видя. Нито да те докосна.
Някога бях светулка в очите ти, насред мириса на горещо лято…Тялото ми зрееше като смокиня, сладко и сочно и се разтваряше под пръстите ти...
Устните ти не се откъсваха от моите и едва си поемах ...