Беше една от онези нощи, в която всеки очаква да се случи нещо лошо, когато е опасно и те хваща страх, че някой може да посрещне утрото сам, с разбито сърце и откраднати мечти. С всяка следваща минута мракът ставаше по-плътен, небето - по-тъмно, звездите угаснаха от скръб, стопиха се в чернотата. Дори пълната, мъртвешки бяла луна скри тъжното си лице зад буреносен облак. Сякаш се страхуваше от това, което предстоеше да се случи и не искаше да стане съучастница в убийството на една любов.
А аз стоях и те гледах безмълвно, докато сълзите не ми попречиха. Те се раждаха, живееха за чат от секундата и после умираха, отнесени от вятъра. И всичко това, за да не те видя, за да не разбера, че си тръгваш от мен. Някаква последна, взета назаем надежда, ме накара да протегна ръка, да те спра, да те задържа до себе си. Но бездната на нощта безмилостно те поглъщаше с всяка следваща твоя крачка.
Напразно се опитвах да запазя щастието. То отдавна вече не ми принадлещеше. Бях като пеперудите, които летят към гибелта си, към примамващата ги светлина на свещта. След тях остава само пепел от изгорени криле. И на мен ми остана единствено това - пепелта от погубената любов. Стъпките между теб и мен чертаеха космическо разтояние, пътят на нашето сбогуване. Обърна гръб. И си отиде. Просто така. Нямах сили да тръгна след теб, сякаш стотици, хиляди малки ръце се протягаха от дебрите на миналото, за да ме хванат, за да ми попречат да те последвам...
Беше една от онези нощи, в която всеки предчувстваше, че ще се случи нещо лошо, задушаван от парещия дъх на предстоящата раздяла. А аз стоях, забила поглед там, някъде в лепкавия мрак, когато заваля. Явно и луната не бе успяла да задържи сълзите си и сега плачеше. За тази нощ ще си спомням всеки път, когато по прозореца ми затанцуват дъждовните капки. Нощта, в която ти си отиде, а аз не успях да те спра.