Из Модерни приказки

В един малък, закътан офис на Земята, без прозорци и без слънчеви лъчи, работеше Времето. Стаичката му беше пълна с всякакви часовници – за ръка, за бюро или за стена… на батерии, механични, пясъчни или електронни… със стрелки или без стрелки… с кукувици, с махало или без… Имаше часовници, които показваха времето в различните часови пояси, други - отмерваха това на всяко живо същество на планетата, а трети - разкриваха години, десетилетия, векове, епохи... Всеки човек или животно получаваше по един часовник, отброяващ времето му още от момента, в който душата му се материализираше на Земята, до момента, в който я напуснеше. 
За разлика от всички останали служители на Духовния свят Времето не пътуваше между измеренията. Неговото работно място бе свързано единствено с тази планета поради простатата причина, че време имаше само тук. Душите имаха нужда от него единствено в това материално измерение, за да могат да си обяснят по човешки що е то животът – откога са тук, докога са тук… къде трябва да бъдат в определен момент, наречен час, минута или секунда… колко време да прекарат на дадено място, правейки нещо си и т.н. Времето беше едно относително понятие, което за човеците бе добило абсолютен смисъл. Без времето светът нямаше да бъде такъв, какъвто бе. Без времето, нямаше да има материя, нямаше да има живот.
Естеството на работа на Времето се състоеше в това да следи всичко да се случи в точния момент по своя божествен, духовен план и нито минута по-рано, и нито минута по-късно. Или както казваха на Земята: „всичко да се случи в точното време на точния човек“. Времето работеше съвместно с останалите служители от Духовния свят. Той беше този, който им подаваше информация кога точно те трябва да се свържат с определени душѝ и да изпълнят своята част от мисията – Смърт и Живот да съпровождат душите до и от Земята, Любов да срещне две душѝ тогава, когато са готови една за друга, Осъзнаването да освети пътя на дадена душа само тогава, когато през нея първо бе преминало Просветлението и т.н., и т.н. С други думи, животът на Земята и изпълнението на плана на всяка душа би бил немислим и дори невъзможен без навременната намеса на Времето.
Всички се осланяха на времето, както от Духовния, така и от Материалния свят. Всички знаеха, че без него няма да могат да изпълнят мисията си, че не биха имали дори шанса да съществуват и да придадат смисъл на това съществуване, но и някак повечето го бяха приели за даденост. Човеците. Те имаха склонност да смятат, че нещата са даденост и им принадлежат. Разполагаха се, разпореждаха се с Времето, както и с всичко останало от материята. Едни го разточителстваха, пропиляваха, втори го търгуваха, оплакваха се, че вечно не им стига, чакаха да дойдело правилното време, без да виждат, че Времето беше с тях, навсякъде и винаги… Някои го разбираха по един начин и затова го брояха, следвайки правилата на един календар, други пък се осланяха на други насоки и следваха друг календар. Може да се каже дори, че различните народи живееха в различни векове – за някои беше 21-то столетие след Христа, за други бе 15-то и т.н. Но никой, никой не се сещаше да отдаде на Времето необходимото уважение и да му благодари за това, че прави всичко възможно за тях работата и животът им да вървят по план или чудесата да им се случват винаги на време, независимо от традициите и местата, които населяваха. Да, за много човеци Времето бе просто даденост – служител, който трябва да си върши работата, по възможност без да мрънка. 

Но нещата не бяха така прости. Времето също носеше душа като всички останали в материята. То също служеше на Вселената като тях. Въпреки че малко от тези всички останали осъзнаваха смисъла на материалното си съществуване. И все пак Времето се трудеше неуморно и денонощно. Не спираше. Защото спреше ли, щеше да настане пълен хаос. Светът щеше да се побърка, а с него и душите.

Времето вече едва смогваше на всичките си задължения. Трябваше да подава сигнали от Земята до Духовния свят за всяка една душа – кога да дойде, кога да мине през определено знание и познание, кога да се влюби и разлюби, кога да си тръгне… За всяка една душа поотделно. Беше изтощен и някак си мечтаеше да поспи поне малко. Както правеха хората. Да отиде на някое красиво и спокойно място сред приказната природа и просто да се отпусне на брега на някое езеро. Птичките да пеят около него, цветята да пръскат своя аромат, потоците да ромолят някъде в близката далечина, а той просто да се отпусне на зелената трева и да си почине. 
Но не можеше. Толкова работа го чакаше. Всеки ден, всяка нощ, всеки миг всички разчитаха на него.

***

-    Да влезе следващият! – извика Времето.
Вратата се открехна и през нея се подаде несъразмерната глава на поредния малък дух – трол с уши по-дълги от крайниците му.
-    Здравейте, господин Време! Аз съм, Усмивко. Тук съм от името на госпожа Карма, за да взема имената и часът на душите, които тя трябва да споходи в утрешния ден… - започна да говори малкия дух, чиято усмивка до уши разкри кривите му зъби.
-    Знам кой си! Влез и затвори вратата. – прекъсна го Времето. – Всеки път едно и също… Мислиш, че за толкова хилядолетия не съм ви запомнил кривите физиономии и заради кого сте тук… - продължи да си мърмори под нос Времето.
Той не беше в особено добро настроение. Умората му се трупаше и тъй като нямаше кой да го замести, за него нямаше почивен ден.
Времето поогледа часовниците в стаята. Спря се на няколко от тях, след което седна на бюрото. Започна да трака на клавиатурата на компютъра и след по-малко от минута от принтера излезе лист хартия с имена, часове и местоположение.
-    Ето… Това е за твоята госпожа Карма. Вземи и тръгвай. – Времето подаде листа на малкия трол.
-    Благодаря, г-н Време. Желая ви хубав и топъл ден, изпълнен с много слънчеви лъчи и красиви усмивки! – ухили се духът, докато излизаше от офиса.
-    Да, да, добре… Следващият да влезе! – отново извика той.

Времето продължаваше да приема духове денонощно. Всъщност никога не беше спирал, за да продължава. Поглеждаше към часовниците, принтираше необходимите данни и след това изпращаше едни тролове, за да може на тяхно място да влязат други.

След като изпрати поредния дух, Времето се показа през вратата.
-    Обявявам 15 минути почивка. В 17:30 ч. започвам да ви приемам отново. До тогава, моля, не ме безпокойте! – каза Времето на троловете, стоящи в чакалнята му, след което затвори вратата.
Седна на дивата в офиса си, свали обувките си, нагласи един от будилниците и се отпусна.
-    Само 10 минути… Да си почина за малко… - каза Времето на себе си. 
Секундите на всеки един от милиардите часовници в стаята пееха в синхрон и звучаха като приспивна песен. И стрелките на минутите престъпяха задружно. При Времето нямаше такова нещо като разминаване на време, не. Всичко беше в хармония, пълен унисон… До момента, в който секундарникът на будилника, който г-н Време нави, не спря да се движи. 
Духовете пред офиса стояха и чакаха да минат обещаните 15 минути почивка на г-н Време, без да забележат, че часовникът в чакалнята отказа да работи. Същото се случи и с всеки един часовник, собственост на милиардите човеци, населяващи планетата. Всички часовници на Земното кълбо замръзнаха. Отново в синхрон. Часът бе 17:17:17 източноевропейско време. Сякаш времето обяви протест, сякаш отказа да тече и вместо това беше застинало в един-единствен миг. Мигът, в който за първи път г-н Време заспа. И тогава дойде безвремието… 

***

-    Извинете, може ли да ми кажете колко е часът? – попита Мария минаващ покрай нея непознат.
-    17:17. – отговори непознатият и продължи по пътя си.
-    Благодаря… Не, не може да бъде… Какво по дяволите?... Извинете, колко е часът? – обърна се тя към още един минувач.
-    17:17. – отвърна минувачът.
-    Благодаря… - каза объркано Мария. 
-    За нищо. – усмихна се минувачът и изчезна.
-    Как 17:17… Това време не минава… Какво се случва?... Да не би да сънувам? – чудеше се тя, гледайки към собственият си часовник, чийто стрелки също показваха 17:17. – Сигурно е сън… 

Мария беше обикновена 35-годишна жена, шивачка по професия. Беше прекарала целия си живот в Пловдив и изгледите не показваха това да се промени. Мария беше останала сама, нямаше си почти никого, освен двата ѝ котарака и сестра ѝ. Беше изгубила майка си вследствие на коварна болест преди около десетина години, а баща си дори не познаваше. Сестрата на Мария – Магдалена или на кратко Магда, беше претърпяла катастрофа, няколко дни по-рано. Веднага след като бе откарана в спешното, докторите оперираха Магда, тъй като имаше вътрешни кръвоизливи. За съжаление обаче в днешния ден Магда трябваше да премине през втора животоспасяваща операция. 

Мария тичаше по коридорите на болницата в търсене на медицинска сестра или доктор, който да ѝ даде някакво логично обяснение за случващото се.
-    Извинете… Извинете… – развика се Мария, тичайки подир една от медицинските сестри. – Извинете! Може ли да ми кажете какво се случва… Сестра ми трябва да бъде оперирана днес в 18:30 часа, но времето е спряло… Не знам какво става… Кога ще я оперират… - говореше тя хаотично.
-    Успокойте се, госпожо! Кажете ми коя е сестра Ви, защо е тук и кой е лекуващият ѝ лекар. – започна сестрата.
-    Магдалена Стойкова, на 32 години. Катастрофира и беше оперирана преди 2 дни. Доктор Антонов е хирургът… Моля, помогнете ми… - умоляваше Мария.
-    Спокойно. Сега ще проверя. Изчакайте тук. – каза сестрата и влезе в една от стаите с надпис „Мед. персонал“.
Мария стоеше пред вратата, готова да се разплаче всеки момент. „Какво се случва с проклетите часовници?! Защо нито един не върви?!“, ядосваше се тя, сверявайки своя часовник с този, висящ на стената в болничния коридор. И двата бяха застинали.
-    Относно Магдалена Стойкова… - медицинската сестра излезе от стаята – Значи, днес ѝ престои операция във 2-ра операционна зала от 18:30 часа. До 17:30 в залата има планувана друга операция. Не се тревожете, след като приключат колегите с тяхната операция, операционната ще бъде почистена и сестра ви ще бъде вкарана по график. – обясни сестрата.
-    Да, но вие не разбирате… Времето спря… Часът е 17:17 и не се променя! Сестра ми… трябва да я оперират… - Мария започна да плаче.
-    Спокойно, момиче! Успокой се! Времето не е спряло. След малко повече от час сестра ти ще е в операционната. Няма страшно. – отвърна медицинското лице.
-    Не, не разбирате… Вижте! Моят часовник показва 17:17, стенният тук също… - Мария се опита да обясни.
-    Да, часовниците показват 17:17, защото часът е толкова. Спокойно! Сега ще ти донеса един валериан, да се успокоиш. – каза сестрата и влезе отново в стаята.
-    Не! Вие не разбирате! Не е толкова… Стрелките не се движат… Охх… - гневно каза Мария, виждайки как сестрата въобще не осъзнава нищо от това, което тя се опитва да обясни. 
Тя не дочака медицинската сестра да излезе от стаята, а в место това тръгна отново по коридорите, в търсене на някого, който ще разбере това, което се случва с времето. За нейно огромно съжаление обаче нещата изглеждаха така, сякаш никой не виждаше и не осъзнаваше очевидното – че времето беше спряло.

***

В същата болница, няколко етажа над Мария и Магда, в една от болничните стаи се намираше Смърт заедно с една душа, която тя се опитваше да прибере към Духовния свят.
-    Не мога да мина… Не работи… - каза душата на Смърт.
-    Как така не работи? Това никога не се е случвало! – Смърт гледаше с неразбиране. – Не може да не работи…
Смърт се приближи към Тунела на Светлината, през който трябваше да премине душата, за да се върне в Астралния свят, но той като че ли наистина не работеше. Изглеждаше някак замръзнал.
-    Много странно. Ами сега?!... – каза на себе си Смърт.
-    Как „ами сега“?! Аз искам да се прибера! Свърши ми времето тук. Не искам да страдам повече. Искам да си ходя! – каза душата едновременно притеснена и ядосана.
-    Да, да, ясно. Но защо? – продължаваше да се пита Смърт.
На 2 метра от тях, до болничното легло, където лежеше безжизненото тяло на душата, докторите се опитваха да съживят пациента си. 
-    Виж, моля те, направи нещо. Не искам да ме връщат тук. Приключих с този свят. – продължи да моли душата.
-    Да, ще те прибера. Няма страшно. Но за момента не знам как… Ако тунелът не работи, аз не мога да те взема с мен. – обясни Смърт.
-    Ама как така?!? Аз тук ли ще остана? Не! – ококори се душата. 
-    Добре… Аз ще трябва да се върна в Астрала и да видя какво става. Може би нещо се случва там. – каза Смърт.
-    Чакай! Ами аз? Не можеш да ме оставиш тук! – продължи душата.
-    Да, но пък и не мога да те взема с мен в момента. Ще се наложи да изчакаш още малко. 
-    Да чакам още малко? – душата не вярваше на случващото се. – И какво да правя докато те чакам? Да им бая на тези тук? – душата посочи докторите и собственото си тяло.
-    Споко! Те не могат да те съживят. Отрязах сребърната нишка, която те свързва с тялото ти, така че… Споко. – Смърт се опита да успокои душата.
-    А значи просто да си вися при тези простосмъртни и да чакам? Все едно не те чаках достатъчно… Не стига, че закъсняваш, ами…
-    Аз! Никога! Не! Закъснявам! – Смърт беше леко изнервена. – Аз идвам винаги на време!... Добре. Спокойно сега. – този път тя успокояваше себе си. – Виж, съжалявам за причиненото неудобство, но предвид, че нищо друго не мога да направя сама в момента, ще се наложи да почакаш още малко. Трябва да разбера какво се случва в Астрала, за да разбера какъв е проблемът с Тунела. Така че… Моля за търпение.
-    Ох, добре! Но побързай. Не харесвам доктори и болници. – каза душата.
Смърт напусна стаята и се отправи към Духовния свят.

***

На едва 1 километър разстояние от болницата, в която бяха Мария и сестра ѝ Магда, се намираше и сградата на Пловдивския университет. В този ден университетът беше препълнен със студенти, бъдещи абсолвенти. Всички очакваха резултати от държавните изпити. От университета бяха обявили, че резултатите ще излязат до края на работния ден, който за администрацията беше 17:30 ч. Студентите бяха препълнили коридорите, чакайки пред офисите на инспекторите. 
-    Казвам ви! Времето е спряло! Как може да не го виждате, за бога?! Ето… Вижте часовника ми… Вижте и своите… Стрелките просто не се движат! – един от студентите на име Ивайло се опитваше да обясни на своите колеги какво се случва.
-    Ти луд ли си бе? Как ще спре времето? Хахахахах… Изперкал си покрай това учене, да знаеш… - присмиваха му се част от студентите, чакащи пред един от офисите. – Времето не може да спре. Невъзможно е!
-    Как ще е невъзможно? Кое казва, че е невъзможно? Вижте си всички часовниците! От колко време стоим пред тези врати и нищо не се случва! Пред очите ви е, а вие не го виждате… – Ивайло се ядосваше на слепотата на своите колеги.
-    Иво, изчаткал си, мой човек! Вземи се успокой! Още 13 минути и ще видим резултатите. Споко, взел си си изпитите. Отпусни парата… - тръгна да го успокоява едно от момчетата.
-    Ама вие слепи ли сте бе, хора? Как може да не го виждате?... – Ивайло не вярваше на случващото се.
-    Иво, часовниците показват колко е часът и е нормално всичките да показват едно и също време. То това се иска от тях. Не са спрели. Дишай… - едно от момичетата продължи да вади донякъде валидни доводи.
-    На к’ви хапчета си бе, човек? – смееха се някои.
-    На никакви! Казвам ви сами да си проверите часовниците и да видите, че стрелките не се движат на нито един! А вие отказвате да направите и минимално усилие да ме разберете! – крещеше Иво.
-    Ееей, каква е тази дандания?! – излезе една от инспекторките. – Какво сте се развикали? Спазвайте малко приличие! Това е университет!
-    Извинете, инспектор Стефанова. Малко се разгорещиха страстите покрай чакането. – тръгна да се извинява един от студентите. – Кога ще имаме резултатите?
-    Нали ви казах – в 17:30 ще ги изкарам на вратата и ще ги кача в сайта. Има време още. Стига сте викали! – отговори инспектор Стефанова.
-    Да, извинете отново. Ще изчакаме. – обади се друг.
-    Чакайте си! Да видим колко ще дочакате, докато най-накрая видите, че минутите не минават! Ако видите изобщо! – Ивайло отново се обърна към колегите си, опитвайки се да говори толкова тихо, колкото му разрешаваха раздразнението и гнева.

***

-    Шеф Петров, може ли да погледнете тук за малко? – обърна се един от помощник-готвачите, Мартин, към главния шеф.
-    Да, кажи какво става, Мартине? – попита шефът.
-    Пържа тази сьомга от сума ти време вече, а тя все сурова стои. Вижте… - показа момчето.
-    Кога я сложи да се пържи? – продължи главният готвач.
-    В 17:15.
-    Е, само 2 минути са минали. Изчакай още 1-2 и я обърни от другата страна... Аз ли трябва да ви обяснявам?! Това е елементарно ястие! – издразни се шеф Петров.
-    Да, така е, но аз мисля, че повече от 2 минути се пържи, а е сурова… - обясни Мартин.
-    Ти от време разбираш ли бе, момче? Какво ви става днес на всички? Защо имам чувството, че сте си оставили мозъците вкъщи? Работете! – развика се шефът.
-    Да, шефе… - отвърна помощник-готвачът леко объркан. След което се захвана отново да пържи сьомгата.

В съседната на кухнята зала, в ресторанта, разположен в център на града, на една от масите седеше Виктор. Скромно, ученолюбиво и срамежливо момче, на около 18 години. Днес беше първата му среща с момиче и Виктор много се вълнуваше. Най-накрая беше събрал смелост да покани Елена, негова съученичка, на среща.
Виктор имаше чувството, че стои от часове на масата, а нищо не се случваше. Поглеждаше към часовника си, а стрелките му все показваха 17:17 ч.
-    Извинете! – обърна се момчето към един от сервитьорите. – Може ли да ми кажете колко е часът?
-    Да, разбира се. – сервитьорът погледна работния си таблет. – Часът е 17:17.
-    Благодаря много. – усмихна се Виктор.
-    За нищо. Желаете ли вече да поръчате? – попита сервитьорът.
-    Не още, благодаря. Ще изчакам приятелката си. Тя трябва да е тук до 13 минути. – отвърна срамежливото момче.
-    Разбира се. Няма проблем. – каза сервитьорът и се оттегли.
Идвайки към ресторанта Виктор беше развълнуван. Той харесваше Елена още от 8-ми клас и не можеше да повярва, че тя се съгласи да излезе с него. Въпреки че времето като че ли не минаваше, лека-полека вълнението на Виктор започна да преминава в притеснение, че може би Елена няма да дойде. “Ще изчакам още 13 минути“, повтаряше си той всеки път, щом погледнеше към часовника си. Беше седнал на масата в ресторанта преди само 2 минути, а му се струваше, че е там от цяла вечност…

***

В другия край на града, Мария и студента Ивайло продължаваха да се опитват да убедят хората около себе си, че времето е спряло, но не намираха нито един човек, който да им повярва. Всички човеци бяха толкова вглъбени в собственото си ежедневие, препълнено с всякакви на вид големи и непосилни проблеми (а в същност незначителни), че нямаха възможност да погледнат към часовниците си и да видят очевидното – че живееха насред безвремие и че нищо не се случваше. Като че ли със заспиването на Времето, беше заспала и голяма част от човешкото съзнание.

***

Далеч над Земното кълбо, в Духовния свят също наставаше какафония. С тази разлика, че тук всички същества бяха наясно, че нещо не е наред.
-    Учителю, казвам Ви, нещо става на Земята. Моят трол още не се е върнал от там със списъка на душите, които трябва да навестя. – обясняваше Любов на Учителя, директор на Духовното училище в Астралния свят.
-    Да, Любов, и други като теб ми сигнализираха. Трябва да разберем какво се случва на Земята… - започна Учителя.
-    Учителю, Учителююю… - в офиса нахълта Живот. – Учителю! Нещо става!... Стоя си аз с една от душите вече сума ти време пред портала и душата не може да премине отвъд. Трябваше да се е родила вече при избраните си родители, но не може да слезе на Земята! Нещо я възпрепятства… Отделно сестра ми трябва да прибере няколко души от там, но и Тунела на Светлината отказва… - Живот размахваше ръце във въздуха, както винаги превъзбудена.
-    Стига си викала! – след нея влезе сестра ѝ, Смърт. – Учителя не е глух!
-    Здравейте, момичета! Да, разбирам. Точно с Любов коментираме темата. Нещо се случва на зелената планета и трябва да се разбере какво е. Знаете ли къде са вашите духчета? – попита Учителя. 
-    Аз не съм виждала Смръдльо от рано тази сутрин. – поясни Смърт с леко намръщена физиономия.
-    Стига си му викала Смръдльо! Много си е сладък даже! – обърна се към нея Живот.
-    Смръдльо е! Само ми вдига нервите! Няма никакви обноски. Всеки път ми тропа на вратата все едно войските на Хитлер нахлуват вкъщи… И няма да коментирам, че ме буди преди петлите… - каза сърдито Смърт.
-    Будите преди петлите? Че ти ще станеш по залез, ако не те събуди човек… - продължи Живот.
-    Момичета, момичета! Стига! Нямаме време за това. – подхвана Учителя. – Трябва да измислим какво да правим. Да започнем с това да намерим тролчетата. – продължи той, запътвайки се към вратата на офиса си.
Когато Учителя отвори вратата, пред него се откри море от служители на Духовния свят. Всички чакаха на опашка, за да влязат при Учителя: г-жа Карма и приятелката ѝ - г-жа Съдба, сестрите на Любов - Вяра и Надежда, братята Просветление и Справедливост, братовчедите Радост и Мир и много други. Всички се бяха събрали, обсъждаха случващото се и чакаха Учителя.
-    Какво се случва, бога ми? – Учителя не вярваше на очите си. – Каква е тази опашка? Толкова много…
-    Учителю! Има проблем! Тролчетата ни ги няма. Не можем да слезем на Земята и да работим с душите. – започна да говори някой от тълпата.
-    Да, не знаем какво става. Какво да правим? – продължи друг.
-    Чакайте! Чакайте! Спокойно! – вдигна ръце Учителя, давайки знак на всички да замълчат. – Да започнем от там… Къде последно отидоха тролчетата ви?
-    При Времето…
-    При г-н Време…
-    За списъците при Времето… - чуваха се гласове от тълпата.
-    Добре, добре. Значи всички са тръгнали към Времето и повече не са били чути или видени? – Учителя зададе следващ въпрос.
-    Да. – извикаха всички единодушно.
-    Ясно… Значи имаме някаква следа. – започна директорът на Духовното училище. – В такъв случай ще направим следното: Аз, Живот, Смърт и Любов ще навестим г-н Време в офиса му и ще го разпитаме дали знае нещо за тролчетата, а от всички останали, от вас искам да останете тук и да запазите спокойствие. Веднага щом разберем нещо за тролчетата, ще ви съобщим. 
-    Добре, Учителю. – чу се съгласие от тълпата.

***

Междувременно чакалнята пред офиса на г-н Време се беше препълнила от духчета. За първи път всички се бяха събрали на едно място по едно и също време. Но тъй като офисът на Времето не беше безкраен, както и чакалнята, нямаше достатъчно място за всички и те буквално бяха седнали един връз друг.
-    Колко стана часа? – попита един от троловете.
-    17:17. – отговори друг.
-    Пак ли? Ох…- възнегодува трети.
-    Още само 13 минути.
-    А, дали да не почукаме на вратата?
-    Не! Г-н Време каза да не го безпокоим! Споко бе, само 2 минути са минали, а вие нервничите вече. Още малко и ще започне да ни вика да влизаме. – поясни за 6-ти път един от малките служители на Духовния свят.
-    Пак си ми седнал върху ушите! Спри вече! – ядоса се едно духче.
-    А? О, извинявай… - отвърна другото, прозявайки се.
-    Ей, Смръдльо! Я ме почеши по гърба, че не мога да стигна. – обади се още един.
-    Не съм Смръдльо! – обиди се духчето.
-    Шефката ти така те нарича, значи си Смръдльо!
-    Почеши се сам тогава, Късорък-трол-такъв! – каза Смръдльо и се опита да си вирне носа, но не му се получи, тъй като на главата му беше седнал друг трол.
-    Ти на кого викаш „късорък“ бе? 
-    На теб! Късорък, късорък, късорък… - повтаряше Смръдльо. 
Двете духчета протегнаха късите си ръце в опит да се докопат едно друго, но не им се получаваше. Въпреки това групата от тролове, събрала се в чакалнята, се развълнува от разгарящия се спор.
-    Скочи му!
-    Дръпни му ушите! Да му пораснат още!
-    Дай му да разбере!
-    Май и двамата сте късоръки… - викаше тълпата.

Тъкмо беше започнало и наддаването за това, кой ще победи в двубоя между Смръдльо и Късоръчко, когато в чакалнята се появи Учителя, придружен от Живот, Смърт и Любов.
-    Учителя! Учителя! – всички тролчета замръзнаха.
-    А, духчета! Ето къде сте били! – изненадаха се новодошлите. 
-    Да, тук сме! – отвърнаха малките същества.
-    Всички ли сте тук? – огледа се Учителя.
-    Да! – отвърна тълпата.
-    Защо сте тук всички наведнъж? – продължи директорът.
-    Чакаме г-н Време.
-    Аха. А кой е вътре при него? – попита Учителя.
-    Никой. Той си е сам със себе си. – отговори един от духовете.
-    Сам със себе си? Как така? – обади се Смърт.
-    Ами каза: „Обявявам 15 минути почивка. В 17:30 ч. започвам да ви приемам отново.“ Записал съм си го на листчето тук. Ето, вижте, вижте! – обади се Всезнайко, тролчето на г-жа Знание.
Учителя погледна листа, който му подаде Всезнайко. След което се обърна към момичетата, които го придружаваха.
-    Добре. Интересно… Да почукаме на вратата, да видим какво прави г-н Време тогава. – каза Учителя.
-    Не! Не! Не може! Има още 13 минути до 17:30 ч. Г-н Време също така каза „До тогава, моля, не ме безпокойте!“. Записал съм си го на листчето тук. Ето, вижте, вижте! – отново се включи Всезнайко.
-    Така ли? Че защо да не го безпокоим? – попита Любов.
-    Ами… Не знам. Това той не каза… И аз не съм си го записал… - отговори объркано Всезнайко.
-    Добре тогава. Благодаря, Всезнайко. – започна Учителя. – В такъв случай ние ще почукаме на вратата само да попитаме защо да не го безпокоим. Така става ли?
-    Да… Май става, да… А аз ще си запиша. – отвърна Всезнайко.

Учителя почука на вратата на Времето, но никой не се обади от вътре. Чуваше се само един странен шум, все едно някой режеше дървета. 
-    Какъв е този шум? Като дъскорезница… – попита Живот.
-    Ми май г-н Време си подстригва градината. – обади се едно тролче.
-    Тъпчо! Той няма градина вътре. Прави си часовник от дърво. – каза друго.
-    Още часовници ли? Той има толкова много... На мен звезди ми тичат пред очите, като вляза при него. – включи се трето.
-    Я чакайте малко… - каза Смърт и отвори вратата на офиса.

И що да видят всички? Г-н Време се беше опънал на дивана си и хъркаше с отворена уста. 
-    Уааа… - зяпнаха всички тролчета.
-    И таз добра! – каза Смърт с ръце на кръста.
-    Вижте! Часовниците са спрели! – извика Любов, сочейки към най-голямата стена в стаята, окичена с всякакви часовници. 
-    Г-н Време е заспал и часовниците са спрели… Хммм… - констатира Живот.
-    Дам. Браво! – каза Учителя, невярвайки на очите си. 
-    Да го събудим! Бързо! – втурна се Смърт.
-    Не, Смърт. Чакай! – извика Учителят. – Внимателно. Не трябва да го стряскаме, защото не знаем, какво ще се случи с часовниците и времето. Внимателно… Тролчета вие стойте тук!
Четиримата новодошли се приближиха до дивана и спящото Време.
-    Как ми се иска да го фрасна! – каза Смърт.
-    Не! – прошепна Любов. – Не може! Не трябва.
-    Г-н Време… г-н Време… - започна Живот. – Г-н Време, събудете се. Моля ви…
Г-н Време не реагираше. 
-    Дръпни се. – отново се обади Смърт.
-    Нежно, момичета. – включи се Учителя.
-    Ало, Времето! Тук ли си? Земята вика Времето. Събуди се… Събуди се бе, човек! – подхвана Смърт, дърпайки Времето за яката на ризата.
Г-н Време започна да показва признаци на живот. Размърда се на дивана и отвори леко очи.
-    Смърт! Любима… - каза той в полузаспало състояние.
-    Каква любима, какви 5 лева?! Луд човек си ти! Ставай, че всичко се обърка заради теб! – Смърт беше бясна, а и както обикновено не особено деликатна. 
-    Аз… Учителю… Смърт… И аз ли умирам… - г-н Време още не осъзнаваше какво се случва.
-    Ще ми се, ама не! – каза Смърт. – Ставай и пускай времето да върви, че всичко е спряло заради теб.
-    Времето… е спряло?… Будилникът ми… Часовниците!… Спрели са! – Времето се шашна.
-    А, добрютру! – сряза го по-тъмната от двете близначки.
-    По-внимателно, де. Защо все трябва да си груба? – включи се Живот.
-    Защото ми спъва работата! После пак ще кажат, че съм закъсняла и този път ще са прави. Ето заради този тук… - Смърт плесна г-н Време по ръката.
Времето стана от дивана и се затича до стената с часовниците. Секунди по-късно секундарниците на часовниците тръгнаха отново. 
-    О! Слава богу!... Помислих, че нещо се е объркало… - каза Времето.
-    Слава богу ли!? Слава богу?! За кое? – Смърт отново се ядоса. – Ти видял ли си какво се случва на Земята в момента? Пълна лудница е… 
-    Стига Смърт, спри се… - Учителя, Живот и Любов едва удържаха Смърт.
-    Добре! Стига толкова. Достатъчно! – каза Учителя. – Г-н Време не знам какво се е случило с Вас, но и в момента нямаме време, за да търсим причината… Моля Ви, много Ви моля, задействайте се по най-бързия начин и дайте на тролчетата отвън информацията, която им трябва, за да може всички останали от Астрала да си свършат работата и да се възстанови някакъв баланс на Земята.
-    Да, Учителю! Съжалявам! Да, започвам… - паникьоса се Времето. – Следващият да влезе!
-    Чакайте малко. Задръжте. – включи се Любов. – Може ли да помоля всички да излязат само за 1 минута и да ме оставят насаме с г-н Време.
-    Добре, но само минута. Нямаме повече време за губене. – отвърна Учителят и всички излязоха отвън.

След точно една минута от офиса излезе Любов.
-    Г-н Време очаква следващия да влезе. – обърна се Любов към духчетата в чакалнята.
-    Какво стана? – попита Живот, докато четиримата с Любов, Учителя и Смърт се връщаха в Астралния свят.
-    Нищо. Помогнах му да се успокои. Всичко се оправя с една малка щипка любов. А ако щипката не помогне, то да се дава колкото поеме. – усмихна се Любов.

***

След като Времето се беше върнало на работа, отне известен период, докато нещата се нормализират. Но за щастие много малко от човеците на Земята осъзнаха какво се случи в действителност или иначе казано – гафът беше поправен. Никой не разбра колко време беше минало в безвремие. Не биваше точно по този начин човеците да разбират, че получават помощ от Астрала. В противен случай това щеше да навреди на първоначалния план, заложен от душите им. Но тези, които сами достигаха до такива открития, това бяха хората, които осъзнаваха смисъла да бъдат на тази планета. Или поне от части. Но със сигурност това бяха тези, които поддържаха връзката с душите си жива. 

Душата, която се ядоса на Смърт, че я оставя да чака в болницата, успя да се прибере в Духовния свят щастлива и непокътната. 
Мартин и Виктор, които усетиха, че нещо не бе наред, но така и не успяха да забележат какво точно, изоставиха съмнението и за тях животът се върна по старому. Виктор беше по-щастлив от всякога, защото Елена наистина дойде в онези 13 минути.
В Духовния свят знаят – понякога човеците имат нужда от малко разклащане, за да се събудят за величието на Вселената. През такова разклащане преминаха Мария и Ивайло. Въпреки че на Земята нещата вече бяха както преди, те двамата поотделно продължиха да вярват на това, което видяха, а именно че времето спря за малко. Нищо, че другите ги мислеха за луди, те усетиха присъствието на Астрала и дори и да нямаха обяснение за случилото се, знаеха, че има нещо голямо, велико над тях и тази случка им послужи за знак. Защото очите виждат само това, за което умът е готов.