– Ще скачаш или не?!
Хвърлих още поглед към бушуващото море под мен. Море? Океан? Кой го интересува? Въпросът е дали височината е достатъчна, за да ме убие. Дъгата в Тайван би била достатъчна.
Или пък не?
– Михаил!
Дали щеше да боли? Като човек щях да усещам болката, нали?
– Михаил!
– Какво? – Зародено в гърдите ръмжене придружи гласа ми. Забелязал, че се привеждам, изправих гръб и с празен поглед се загледах към черните води на Атлантическия океан.
Беше мокро, всичко подгизнало, неприветливо, водата изглеждаше студена и зла.
Тънки неонови светлини, идващи от моста, трепереха по пенестите се вълни. Черешо-червено. Пъпешо-оранжево. Лимонено-жълто. Зелено като незряла ябълка. Синьо като аквамарина. Синьо-мънисто. Веронзе. Казваха, че хората изпитват нещо, гледайки тази "жива приказка". Възторг, възхищение, трепет. Дали беше вярно?
В мен не пораждаха нищо.
– Михаил, чу ли ме?
– Махни се, Гавраил. – Пристъпих напред. Ангела пристъпи в бялата си роба, препасана със сребрист колан напред. Аз ...