– Ще скачаш или не?!

            Хвърлих още поглед към бушуващото море под мен. Море? Океан? Кой го             интересува? Въпросът е дали височината е достатъчна, за да ме убие. Дъгата в Тайван би била достатъчна.

            Или пък не?

            – Михаил!

            Дали щеше да боли? Като човек щях да усещам болката, нали?

            – Михаил!

            – Какво? – Зародено в гърдите ръмжене придружи гласа ми. Забелязал, че се привеждам, изправих гръб и с празен поглед се загледах към черните води на Атлантическия океан.

            Беше мокро, всичко подгизнало, неприветливо, водата изглеждаше студена и зла.

            Тънки неонови светлини, идващи от моста, трепереха по пенестите се вълни. Черешо-червено. Пъпешо-оранжево. Лимонено-жълто. Зелено като незряла ябълка. Синьо като аквамарина. Синьо-мънисто. Веронзе. Казваха, че хората изпитват нещо, гледайки тази "жива приказка". Възторг, възхищение, трепет. Дали беше вярно?

            В мен не пораждаха нищо.

            – Михаил, чу ли ме?

            – Махни се, Гавраил. – Пристъпих напред. Ангела пристъпи в бялата си роба, препасана със сребрист колан напред. Аз бях в сив дъстър и човешки дрехи, русите кичури от косата ми се лепяха по лицето ми, заради пороя и вятъра. Дали щях ги усещам след пробуждането?

            Вълните се блъскаха в основата на моста, хвърляха пръски, ревът на водата заглушаваше този на вятърът.

            Морето бе по-силно.

            Направих крачка напред, небето прогърмя в пурпурно-лилаво, Гавраил хвана безчувствената ми ръка.

            – Недей… моля те, недей.

            Премигнах, това дъждовни капки или сълзи ли бяха?, погледнах към брат си.

            – Какво? – попитах, но не чух гласа си. Да не би да бях паднал, ангелският ми глас изчезнал и вятърът вече да не се подчиняваше на волята ми?

            – Аз… – Гавраил погледна към бурята в океана, гневът на нашия баща.

            Той поклати глава, като че ли надежда нямаше, но когато погледите ни се срещнаха, четях решимост – и отчаяние – в това синьо.

            – Моля те… Моля те, остани.

            Изсмях се тихо. Сардоничност – нещо типично за хората.

            – Защо? – Палтото ми изплющя от засилилия се вятър, но не-усещането на тялото ми показваше, че още съм един от Лигата. – Заради Него? Заради теб? Или заради Неговата война?!

            – Не бъди арогантен.

            Трябваше да се усмихна.

            – Понеже арогантността е грях на Отцепниците – довърших неказаното с лаколичен глас. – Огледай се. Поне веднъж не ти ли се е искало да познаеш светът, който браним?

            – Ние сме войни, не… – той се поколеба – хора.

            Окопих се от хватката на ръката му.

            – Виж морето, братко. – И двамата погледнахме към синята безна, готова да поеме жертви в своите водорасли-вериги. Как го наричаха хората? Цунами? Предстоеше цунами. – Водата дава живот. Този мост сбъдва желания. Грешно ли е аз да имам такива?... Не, не казвай нищо. Гавраил, виждал ли си децата? Те обичат морето. Хората пеят за него. Пишат за него. Възхваляват го.

            – Възхваляват и нас.

            Поклатих глава в бавен жест почти отвратен.

            – Те не ни познават.

            – Нима оспорваш вярванията на Баща Ни?

            Небето прогърмя. И после пак. И пак.

            – Морето няма свой господар. То е свободно.

            – Братко, не говори така. – Гавраил погледна към пурпурно-сребристите облаци. Явно някой беше разгневен там горе. – Баща ни е негов господар.

            – Нима? – Сметнах за ненужно да изтъквам, че аз вече нямам баща. Обърнах се в посока града, човешките ми обувки, сега подгизнали, бяха само на – колко? – три крачки от… свободата. – Можеш ли да ги видиш, Гавриел?

            Гавриел проследи погледа ми.

            – Разврат – промълви той. – Жестокост. Това ли искаш, братко? Този живот ли ще е твоят за напред? Да живееш всред демоните, срещу които векове наред се бореше?

            – Замълчи. – Вдигнах ръката си да възпря думите, които щяха да последват. Затворих очи, отворих съзнанието си. – Любов. Надежда. Те не се молят на твоя Баща. Нито на Своя. А на морето. Той властва сега. Може да убие жителите, може да не го направи. Ще бъде негова воля.

            Гавриел поклати глава.

            – Не. Михаил, да не би да забрави… какво правиш?

            – Уморих се.

            – Ние не чувстваме умора.

            – Аз чувствам. Исками се да бях море, неговата енергия е безгранична… Няма значение. – Един лъч проблесна и аз погледнах на изток. Зората идваше. Чувах песента ù. Дали щях да я чувам и след това?

            Крачка назад.

            – Михаил,…

            – Чувал ли си за Големия риф? Казват, че е красиво.

            – Творение на Баща ни.

            Крачка назад.

            – Сигурен ли си? Никой не е достатъчно умел, за да създаде всичко заобикалящо ни.

            – Това е оправданието на Невярващите. Атеистите.

            – Морето атеист ли е?

            – Морето не може… – той издиша, всичко в него беше напрегнато – да чувства.

            Хвърлих къс поглед надолу.

            – На мен ми се струва ядосано.

            Гавраил се приближи. Само с една крачка – като че ли се бе отказал. Погледите ни се срещнаха и задържаха на ниво и аз си спомних за миговете след победа. Ангелите нямаха тържества, това бе червоугодие, ненаситност, сладострастие. Смъртни грехове. Недостойни за нас. Морето нямаше този проблем; водата правеше само това, което тя пожелае. Ние не можехме да слизаме при хората или Ада. Водата бе свободна да ходи навсякъде. Тя бе в почвата и под нея, носеше се във въздуха, в живите същества. Дори и в нас.

            – Сбогом.

            Една крачка.

            И полетях към черната паста на този гигант.

            ***

            Ю Хсуе Джън слезе по скалистия склон, назъбен подобно на редиците зъби на акула, също толкова остри и опасни. Лично Ю не бе убивал акула, но ги бе виждал в местния аквариум в близост до университета. Беше дошъл на брега, за да търси вкаменелости; хобито се бе появило в края на миналото лято, постепенно прерастващо в нещо като мания и вече колекцията му наброяваше деветдесет и три бройки.

            Ю обгърна ръце около себе си, притискайки по-близо черната жилетка Jack & Jones с висока яка и топли джобове. Черната му коса залепваше по черепа, заради силния  порив на вятъра. Дори термо-пуловера Calvin Klein и дънките с тройна подплата не помагаха. Ю имаше вроден с терморегулацията и бе от изключително значение да поддържа температурата си нормална. Чичо му Шейн Джън работеше в САЩ, бе променил първото си име, но не задължи и Ю да го прави. Чичо му Шейн се грижише за него, откакто остана сирак, но никога не се притесняваше наистина за състояните на племенника си.

            Така че на Ю му оставаше много свободно време.

            Миришеше на светлосиньо… ако цветовете имаха мирис. Студено и мокро, всичко изглеждаше неприветливо, мъгливо и според Ю дори носталгично. Вълните бяха все още високи, но шумни – не. Водата като че ли бе станала по-бистра от преди, макар че вятърът бе силен, си оставаше тих.

Някой е загубил нещо. Или някого.

Тишината бе достойна за погребение – а Ю знаеше точно за какво става на въпрос. Може би това се дължеше на факта, че вчера бе ужасна нощ. По новините бяха казали, че повече от деветдесет процента от бреговете в северозападната част на острова са били заляти от невиждани цунамита. Електричеството тук беше спряло за през цялото нощ. Черно, лилаво и червено – цветовете, с които се бе покрил светът тук за тези часове.

            Но всъщност червеното бе дошло чак призори. Точно преди слънцето да изгрее, придружавано от мъглата и облаците, в небето бе проблеснала златна светкавица и като че ли всичко бе променило цвета си на кърваво червено. Дъждът. Небето. Къщите. Водата. Светлините на мостът Дъга – единственото място, където светлините още работиха, незнайно защо – загубиха разнообразието си. Дори въздуха се бе присъединил към тази Нарова стачка.

            Ю падна. По дяволите. Мокрия пясък проникна през кецовете му, дясната му ръка се одра на един от камъните, жилетката Jack & Jones се скъса при мишницата, главата му се удари в един от камъните. Просто. Очарователно.

            Проклинайки под нос, Ю се изправи несигурно на крака и се огледа. Поне нямаше нещо счупено. Болката в главата бе просто тъпа болка – не би трябвало да има сътресение. Но засмъдяваше, така че имаше рана. Утре сигурно щеше да получи и синина.

            Изтърси длани в дънките, а погледа му се прикова в това, в което се бе спънал. Палто. От онези, които носеха каубоите в американските филми. Дъстъри. Фракове. Това бе нещо между тези двете. Ю и така не научи разликата.

            Той повдигна дрехата и с изненада почувства топлина при допира. Но също така видя и… Какво, по…

            Ю погледна надолу към колената си, но… не там нямаше рани. Тогава защо, по дяволите, гърбът на палтото бе изцяло в светла, подобно на цвят на нар, кръв?! Ю огледа хоризонта пред себе си и почти да пропусне тъмната фигура, заровена в пясъка. Мъглата го правеше незабележим, ако не знаеш какво търсиш. А, всъщност, какво търсеше? Човек или труп?

            С надеждата да не е второто Ю се затича към човека там. Имаше медено руса коса и много красиво лице. По тяло бе боец, а не като него без почти никакви мускули. Кожата му бе загубила цветът си, но все още се долавяше някакъв пулс. Бе по бяла риза и някакви панталони-джинси, оцапани с кръв.

            Ю извади мобилния си и набра телефона на болницата, която си сътрудничеше в университета му, докато обръщаше непознатия с лицето нагоре. Господи, той бе учил вече три години какво трябва да прави, но досега не бе изпадал в подобна ситуация.

            Добре. Първо да се сгрее тялото и да се провери да вътрешни наранявания. Този тук дишаше, така че без изкуствено дишане уста в нос. Нито от сърдечен масаж.

            Подпря с рамо телефона към ухото си и започна да сваля жилетката си.

            Хайде!

            Сигурно бе корабокрушенец. Морето не го бе изхвърлило много напред, всъщност вълните достигаха до Ю, а вече две го бяха измокрили в гръб.

            Не че имаше значение. Вече.

            Ю напипа нещо лепкаво. Най-неочаквано непознатия се извърна на една страна и започна да повръща. Е, добре, това не бе нормална реакция. Край с корабокрушението. Да преминем към раздел хранителни отравяния и пиене до припадък. Макар че този приличаше повече на аристократ, отколкото на пияница.

            Ю започна да разтрива гърба на непознатия, насърчавайки го и все още чакаше някой да му отговори от другата линия. Само дето даваше сигнал свободно. Проклета техника.

            Ю отново напипа лепкавото петно. Не, всъщност линия. Дълга. Линия. Ю прегледа гърба на непознатия. Имаше две дълги кървави следи от началото на рамената до чупката при кръстта. Боже, щяха да останат белези.

            От какво можеше да са? Като че ли някой си бе играл на Пъзел 2: категория начинаещи. Но кой би могъл да направи толкова чисти разрези? Само хирург. И големият въпрос: кой хирург бе загубил ума си, за да го направи? Дали са били по желание? Или против?

            Или… да не би да бе паднал ангел?

            – Болница Х Шун, кажете.