Той беше от онези мъже, които като видиш, ти омекват коленете. С мекия си глас умееше да всее нужното уважение в околните. Очите му – мътни и тъжни, често бяха толкова прозрачно тъжни и толкова мрачно мътни, че всъщност никой не забелязваше огромната пропаст, която се беше отворила там, а за някои те даже се усмихваха… Той беше от онези мъже, които вървяха по пътя си в самота, колкото и хора да имаше около него. Беше опознал болката така добре, както орелът научава територията си. Знаеше и много езици, включително и тези на животните и растенията. Умееше да разговаря с вълните, да потъва целия в техните вихрени танци и самият той да бъде танц. Да, Той умееше всичко. Можеше да бъде всякакъв. И беше всякакъв през изминалите дни, потекли като река от извора на Живота му.

   Тя беше от онези жени, които не всеки забелязваше. Малцина я забелязваха. Те често наричаха себе си „ценители”. И докато се хвалеха с невероятните си способности да долавят тихата женска красота, Тя си отиваше с търсещи очи. Отскубваше се като пъстро есенно листо и се понасяше в незнайна посока – лека и нежна. Тя обичаше малките неща в живота си. Бяха ú страст. Непрекъснато ги търсеше и ги намираше. А може би те я намираха. Но това нямаше значение, важното беше, че са се открили и принадлежаха един на друг – Тя и малкият гущер, припичащ се върху кожата ú, Тя и малкото треперещо зайче в тревата, Тя и прекрасната дъга в навъсения труден ден, Тя и случайните познати, които успяваха с една дума да я разведрят, да накарат сърцето ú да подскочи, да я направят щастлива… (Всички си мечтаеха да ú бъдат случайни познати!)

   Когато се срещнаха, бяха като два млади лебеда. И двамата плуваха в свои води, спокойни и неподвластни. Просто течението ги срещна. Харесаха се на мига. "Може би беше любов от пръв поглед", щеше да си помисли по-късно тя. "Може би ще я сънувам", щеше да мечтае Той. Разделиха се, както се бяха срещнали. Просто течението ги отнесе. Не знаеха, че посоката е една и съща. И един ден се срещнаха отново. А всяка следваща среща ставаше все по-необходима, все по-близка, все по-влюбена и все по-продължителна. И един ден двата бели лебеда решиха, че ще свият гнездо.

    И двамата познаваха завистта. Бяха я срещали много пъти – маскирана с усмивки, приятелства или прекрасни думи. И двамата бяха от онези птици, които имаха много родни земи. И двамата бяха видели твърде много от живота за кратко време. И двамата бяха обичали, бяха обичани и искаха още много да обичат.

Но Той имаше един недостатък. В началото Тя си мислеше, че това е невероятно голяма и чиста обич, неизмерима радост от живота или неутолимо желание да бъдеш добър. Но с времето тази толкова неприкрита обич започна да я наранява. Тя се изразяваше във всичките други Тя.

   Той им даваше своето внимание. Държеше се мило и нежно с тях, а те се топяха като снежинки по дланите му. Целуваше им ръка, а те му се усмихваха. Даже най-намръщените! Ах, каква доброта! Какво сърце! Каква безгранична щедрост! Край Него всяка се чувстваше единствена, специална. И точно тогава Тя посърна. Остана встрани, далече от стъблото и короната, като тъжно есенно листо сред шумака, оставен на вятъра. И наблюдаваше. С времето видя, че това не се променя, и на сърцето ú легна сянка. Сянката на Неговите разперени криле.

   Тя също имаше недостатък. Беше набрала много гняв в себе си. Толкова много, че напоследък се превръщаше в дълбока самота и тъга. Често потъваше в апатия или избухваше в сълзи… Искаше Неговото внимание, Неговата обич, Неговият начин да я накара да се чувства специална. Но не можеше да направи така, че да задържи всичко това при себе си. Какъв беше смисъла да го има под Нейната власт, против волята Му. Не можеше да мрази. Но можеше да обича силно, непоколебимо, вечно, по много начини. И не просто на думи. А с действия – най-прекрасната, най-вярната обич! И точно това искаше Тя. Точно към това се стремеше, точно това я движеше напред. Това бе смисълът на живота ú – Той, за когото ще бъде Единствена.

   Времето ги срещаше отново и отново, посоката им ставаше все по-еднозначна. Така се случи, че през зимата Той се върна от труден полет – беше претърпял жестока буря. А Тя, по-влюбена от всякога, изтича напред, към Него, с душата си – гола и боса, прегърна го и подпъхвайки прозрачната си длан, го подкрепи. Премина с него през последиците на бурята. Несломимият му дух не ú позволи да види грозната рана в неговата душа и затова той не я извади пред нейната, за да се хванат двете за ръце. Но ú показа колко непроменен остава към всички други Тя. Повечето, от които понятие нямаха какво преживява той или пък последното, за което биха се сетили, е да му помогнат. Тези Тя безмилостно тъпчеха с токчетата си всяко Нейно добро, с досада я поглеждаха изпод шапките си или въобще не я поглеждаха, разкъсваха я с тяхната красота, затрупваха я с празните си думи и я отблъскваха надалеч с по-зрелите си четиридесет години. А Той нескрито споделяше, че ги предпочита… Може би за Него нямаше разлика между тяхната красота и Нейната. Беше еднакъв към всички Тях. И Тя не се чувстваше специална за Него. Беше равна с другите…

    А навън тихият снежец трупаше час след час преспи подир преспи. Затискайки в задушаващата си прегръдка пъстрите есенни листа…