Конски истории

Когато цялото семейство катастрофирахме с каруца, на път за събора в местността Еллехче, където всяка година народа се сбира, заради красивата природа и лековита вода, бях само на шест години…

Ако един кон е сербез и талигата издокарана - стопанинът е тертиплия!

Керван от конски каруци – една от друга по-келепир!... Артлика[1] на баща ми препуска пред нас - две масленозелени пеперуди с червени шарилки, железни чергила и брезентови покривала - накипрени и натъкмени, подскачат по белокаменния междуградски път!

В района на Ташлъка шосето е стръмно и за да могат да се движат превозите през зимата, настилката е калдъръмена. Точно тук, тайчето на нашата жребкиня Нели, се припозна в кобилата пред нас и изплашена, че кончето се отдалечава от нея, препусна в бесен галоп!... Баща ми дръпна силно повода, за да я обуздае, но гема[2] се скъса и освободена от юздата, Нели се понесе безпрепятствено по надолнището!... Каруцата заподскача като перушинка по калдъръма и само след секунди сме в канавката - оковете счупени, чергилото на хармоника, ние натъркаляни един връз друг…

Предната каруца спря, а Нели на момента се запаса край пътя, все едно нищо не е било... Тайчето[3] притича и натисна да суче - било е гладно горкото, затова е искало да настигне, уж, майка си…

Най-пострадала се оказа мама - държала се за желязо от чергилото и дясната й ръка натрошена, баща ми с навехнат десен крак, а децата тук-таме по някоя драскотина и яко натъртени…

Две години по-късно решавам да се изфръцкам пред децата, че Нели е страшно умна и добра, дори мога да я погаля… Сеирджиите от махалата кротко застават отстрани и гледат вторачени, за да се убедят колко съм куражлия!...

Наперен се запътвам към кобилата изотзад и в следващия миг усещам как летя в обратна посока и лепвам на земята!... Децата пищят изплашени, а кобилата извърна глава и ме погледна учудено…

Ставам като насран, поотупвам се и казвам:

- Видяхте ли, нищо ми няма – тя без да иска! - в действителност съм само напикан…

Децата се превиват от смях - кой да знае, че конете не позволяват да ги доближаваш отзад, независимо човек или животно, „хвърлят къч” и ритат с два задни крака… Голям късмет – и този път нищо ми няма, освен уплаха, леко натъртване от копитата, и… дето станах за майтап с тия намокрени гащи...

Ами, ако ме беше улучила в главата!

Третият случай, както в приказките, едва не се оказа фатален - пак събор, пак каруца, пак приятели, пак конски копита – бях вече ерген на шестнайсет…

Хапнали и пийнали на чемурлийския събор - Шишевото, цяла компания сме на гости на приятел. Един от компанията, нещо не го свърта ми казва:

- Ние, с тия две моми, ще отидем с каруцата да погледнем как е сбора…

- Не сте рекли, не сте отишли, слагай кошума и вървете! – каза домакина.

- Коня има табиет – не го удряйте по корема! – предупреди бащата.

Двамата ергени сме седнали отпред на талпа върху канатите, а двете момичета зад нас.

Събора е на километър от селото - в церова гора. На този ден задължително се провеждат борби, които събират кьораво и сакато от цяла околия. Обикновено се борят в две категории:тежка и лека. В тежка се борят Лютви Мехмедов – Звездата и Кольо Маринов, а в лека Георги Сидеров и… всички останали – победителя за тежка получава награда крава или теле, а за лека – овен!

Борбите започват някъде след обяд. Тепих е зелената трева, а публиката насядала в кръг тръпне от нетърпение да види на кого първо ще залепнат раменете…Няма регламент за време – борят се с часове до победа или отказ на единия и тогава реферът дига ръка на по-силният. Най-често арбитър е бивш борец, който се знае от всички. Има случаи, когато борец от лека категория побеждава друг, който е два пъти по тежък от него! Понякога правят демонстрации между свръх тежкият Лютви Мехмедов и Георги Сидеров, който изглежда като дете при него. Огромният борец по никакъв начин не може да обърне по гръб Сидеров, които се слави със силни крака и голяма техника, както и обратното, е абсурдно да се случи. Тогава реферът отсъжда равна борба - кравата се продава на търг, а парите разделят между двамината…

Наближава времето за борбите и всичкият народ от селото се е изнесъл на сборището – може и да има две-три хиляди човека! Наближаваме събора и приятелят ми насочи коня към панаира, явно решил да се изфука пред момичетата и удари коня с пръчка по гърба, за да тича в галоп, а умното животно пърха и извръща глава настрани, отказва да поеме… Накрая го шибна по корема и коня рязко пое в галоп през тълпата! Въодушевен продължи да удря животното по корема, а то зарита със задни крака и от предната част на каруцата хвърчат парчета дъски! Коня цепи събора на две, деца и възрастни пищят и бягат настрани, застрашени да бъдат прегазени от обезумялото животно - като стихия преминаваме сборището и спираме извън него…

Чудо е, че не сгазихме никого!... И сега се питам: така ли не се е намери мъжага сред пехливанското сборище да ни тегли едни шамари, та да изтрезнеем!...

Скачам от каруцата и усещам, че нещо топло ми се стича по десният крак. Дигам крачола - целият крак от коляното надолу облят в кръв… Момичетата купиха чаша червено ледено и поизмих крака – на три места между коляното и глезена, костта е остъргана от железните копита и зеят отвори с обилно кръвотечение - болка не чувствам…

Зарязваме момичетата и обратно в селото да търсим доктор - намираме, дори изглежда трезвен…Проми раните и сложи някакви железни скоби с които кожата се прибра и кръвта спря да тече…

Беше начало на лятото, а горещините нечовешки … На двайсетия ден крака започва да отича и изтича гной изпод сруповете - всеки ден я изстисквам, на другия пак се образува - пак я чистя, че олеква… Започнах да дигам температура над 40 градуса!…

Лежа с месеци на легло на терасата, че вътре в стаята ме хваща секлет[4], а отока на крака тръгва над коляното… Вечер, след като се върне от полето, мама се качва да ме види, въздиша притеснена и толкова… В селото няма лекар, до града трябва превоз, а и няма кой да се занимава с мен – селската работа през лятото, край няма…Постепенно започвам да губя съзнание и да ме унася с часове…

Един ден дойде голямата ми сестра, омъжена в съседно село, да ме види… Ужаси се, че не са ме завели досега в болницата, дигна патърдия, че са ме зарязали и ще стана зян без време…

На другия ден бирника, които има мотор с кош - единственото превозно средство в селото, ме натовари и закара в болницата. Разрязаха и почистиха гнойните огнища, и казаха, че всеки ден до оздравяването трябва да ходим на инжекции, тъй като кръвта ми е заразена и съм жив благодарение на силния организъм…

Двайсет дни бирникът ежедневно, в определения час, си оставя работата и ме води за инжекция…

Така третата ми конска история не завърши фатално – спаси ме сестрата, а белезите от остърганата кост се виждат и сега!...