Ах, събор, ах щастие ! Бях само за един ден и обстановката ми напълни душата! От сякъде ти свирят и пеят! Красота. Е нема такова нещо казвам ви!

В капривщица Пристигнах на седми в 12 на обяд. Слизам от автобуса! Всичко е фул с хора да не говорим за рейсове. Само моя автобус пътуваше към градчето следван от още поне 5.

Бях забравил какво пленително място е Копривщица!

Ей, хора това е благословенна земя. Това е едно от многото духовни сърца на родината. С красивата си възрожденска архитектура с тесните улички, и малките  мостчета захвнали здраво снагата на река Тополница Копривщица ще остане завинаги в ума ми като един прекрасен и незабравим спомен.

Някак си много странно чувство ме обзе, когато бях на километър от цантъра на града и ме посрещнаха двете дървени колони застанали като стражи на входа на тая светиня. А когато спрях пред мавзолея в центъра целия настръхвнах.

Не, не в никакъв случай не от величавата му фигура  а от самия момент, от самата обстановка. Гледаш тоя огромен паметник и осъзнаваш, че той не е само един студен сив камък оставен там за красота, а е един незаменим спомен да знае всеки пътник който го види, че тая земя по която ходи не е даром дадена, а с много кръв и сълзи на очите   извоювона да носи името "България". Да! Стига! Стига ти да се замислиш над този въпрос докато гледаш паметника, после се обърни и бъди сегурен, че това дето ще видиш е магията на българския фолклор която ще те погълне мигновенно. С мен стана точно така след като завърнах глава и погледнах назад. Тогава не видях с очите си а почувствах със сърцето си това чудо  дето бе на площада. Виеше се едно голямо хоро! Под съпровода на огромния оркестър наброяващ не по-малко от 10 човека, стари и млади се бяха хванали за ръце и играеха нашенското прово хоро, то бива ли друго. Не стъпките ми направиха толкова впечатление, колкото цялостната гледка. В цънтара на Копривщица име една сграда доминраща над всички останали с учудващо големите си размери и старнна големина на касите на прозорците, ако могат да се нарекът прозорци.

Тази къща да я наречем е толкова голяма, че като гледаш отстрани всичкото това дето ти е пред очите: веселите хора, страхопочитенаието към тая сграда и музиката, която пропиваше всеки елемент от нейната фасада: Стените, както казах вече големите каси на прозорците и пр.. Не може да не почувстваш магията

Тук му е мястото да кажа, че такъв оркостър никога не съм виждал и чувал.

Гледаш ги обикновенни хора ама каква музика правят. Шапка им свалям.

Звученето имаше толкова силно въздеиствие върху хората а и как да няма. Всичките мелодий напомняха по аранжимент на хамна на България.

Аз, мога найстина да ви говаря много за моето пътуване, но няма да ми стигне цяла седмица.

Ааа, забравих за планината. Ако не се качиш до нея, значи ти нищо не си видял от нациналния събор.

Трябва само да си потопиш в атмосверата на града и да следваш интуицията си.

Моята ме отведе направо там! Горе на местноста Войводенец.

Вървиш, вървиш по пътя за към естрадите минаваш старото гробище с историческата малка черквичка и не забелязваш как неусетно си стигнал до твоята цел.

А мен? Мен ме беше страх, да навляза в гората! Не, не точно страх а просто исках да се нагладам още малко на прекрасната гледка която ми предоставяше мястото на което бях спрял да почина. Гледам напред а пред мене се зеленеят гъстите борови гори на отсрещните възвишения, привеждам леко погледа си надолу и едно малко дере го повежда към покривите на копривщенските къщи. Всичко е толкова бяло, толкова чисто като божие творение.

Ето това е моята родина. Това е България.

Страх, страх изпитвам когато извърна поглед от тая красота и продължа пътя си. Страх от това един ден да не забравя тая хубост.

Ето асвалтирания път свърши и вече съм в гората, разминавам се със стотици хора. Какви ли не: Български туристи, чужденци, участници на събора облечени в народни  носий.

Когато се разминех с последните се обръщах и дълго им гледах накитите и шевиците. Колко са красиви нали? Всичко е невероятно но не е сън.

Първата естрада е Родопската. Не останах на нея! Не защото не исках, а защото мислех, че няма да ми стигне времето до преди да съм стигнал шопската сцена.

Аз съм си от София и винаги са ме запенявали песните и танците на шоплъка. Той е моята слабост която няма да отмине никога. Но, няма да ощетявам родопската сцена разбира се. Още преди да съм стигнал до нея се разнесе плачът на една самотна Каба Гайда. Виновникът за това беше стар белобрад дядо, който надул бузи с цялата доброта в погелада си следеше хората и даваше душа на гайдата

А те хората-публиката, прикленали на свежата зелена трева с отворена уста и ококрени очи се опитваха да вникнат и да отгатнат мистерията на музиката от родопския край.

Минах през още няколко сцени: Тракийската, Македонската.

Усещането беше невероятно, но не това усещане когато бях първо на Тракийската после на Македонската, а това усещане когато бях между двете. Зад гърба ми певците пееха за сирачето Гергана, която като заплаче и гората плаче с нея, а някъде от далечината  там на където отивах се носеха думите на Йовановата изгора ” Йовано, Йованке яз те тебе чекам мори.....”. Да! Нали рядко се случва пред тебе да се се е извисил невабразимо красивия Полежан а ти да чувстваш хладкия полъх от водата на тихата Марица. С краката си да стъпваш върху равна Тракия а с едно протягъне на ръката да стискаш здраво едрия пясък на мелнишките пирамиди.

Това е Копривщица, моята малка България. Моят сбъднат сън. Наша надежда,че идните поколения никога няма да забравят, какво е да си истински българин. Защото този малък град през тези дни, независимо коя година или кой век, винаги ще ги връща към корена на радословната дърво на нашия род. В тая земя винаги ще има един непресъхващ извор на миналото от който да пие бъдещето.

Много ми се иска да пиша за впечатленията ми от Шопската естрада, но не му е мястото тук.

Много се зарадвах, че в следващите  дни на събора не е валяло толкова колкото тук в София.

Дано този събор го има винаги!!!