КОРИДАТА

     Това полупланинско селце по нищо не се отличаваше от другите такива след политическите промени през 1989 година в България. И в него селскостопанските сгради останаха без животни, инвентар и без самите стопани. Дойде от столицата  бивш тукашен селянин, бивш тамошен шестак, дойде с жена си, децата си и внуците си и се настаниха в родната му къща. Купи на някаква смешна цена краварниците на де-зе-сето, докара около шейсет крави, един огромен бик за разплод и 4-5 едри песа вълча порода, да пазят стадото и започна семеен бизнес. Позачудиха му се хората, че вместо да си стои в Софията, да си гледа рахата, е дошъл на село да си трови дните, и се почнаха приказките:

     – Айде бе, тоя Мирон как я мисли? Много добитък е това! Как се храни? Колко сено трябва.

     – Че и зърно!

     – Ами да им чисти, да ги дои? Така става то!

     – Мене да питаш, пари пере това ченге и това си е!

     – Да, да! И жена му, тая префърцунена софиянка ще надене ботушите и в лайната ще нагази. Сигурно!

     – На Кукувден!

     – Или пък синът му, дето цял ден обикаля из улиците с оня големия матор и гюрултия дига, та разлайва селските кучета, той ли крави ще гледа? Нехранимайка, пфу!

     – Ами снахата? Цирк!

     – Абе, Мироне, , – вика му един ден зевзекът Жика – това е добитък, не са хора, нищо не разбира, как ще се оправяш? Пак с пищова ли?

     – Жика, Жика-а-а, хора, добитък – все едно. Ако не е с пищова – с остена. Ти недей да береш грижа, ами я ела утре в краварника, да ти намеря работа, да имаш за мастичка, че да не ходиш по портите на хората да просиш!

     – Кой? Жика? Жика да проси? Не-е-е! На Жиката хората сами му дават. Щото е добър човек, да! Ама хайде да не си помислиш, че ме е страх от работа, ще намина. И една циганчица намери като за мене, че да ми помага!

     Връщането на Мирон и домочадието му на село беше новина за няколко дни само. Тя бързо се разнесе по къщите, у много събуди гняв и завист, че някой си твърде бързо ще забогатее, че поземлената комисия и кметът са гушнали по някоя и друга хилядарка за народна сметка, т.е. бръкнали са и в техните джобове, у други пък – злорадството: „Какво пък, ще му погледаме сеира и на тоя синковец!” , трети си казаха: „Какво да се прави, такъв ни е живота. Където е текло – пак ще тече. Нас никой за нищо не ни зачита...”

     Та новината полека-лека започна да се превръща в ежедневие и да не прави впечатление никому. Така беше и със сградата на завода. Огромна постройка на два етажа, в която работеха около двеста човека. Дойде пак местен софиянец, купи я, боядиса я отвън, огради я с нов телен плет, назначи четирима пенсионери да я пазят на смени ден и нощ за жълти стотинки. Какво пазеха като вътре нямаше нищо, така и не се разбра. После заключи и кракът му не стъпи повече. Мизерните заплати на възрастните охранители изпращаше с пощенски запис. Същата съдба споходи и автосервиза – стана замък, обиколен с висока каменна ограда, с празни халета и двама-трима пазванти, безработни пияндета. Училището затвори врата, заглъхна звънеца, пияни младежи изпотрошиха люлките на детската ясла. Хората, останали без работа и препитание, хукнаха към градовете и по чужбина, пръкнаха се няколко „барчета”, пригодени домашни помещения, където гракнаха чалгарите.

     Но животът не спря.

     Останалите последни мохикани си образуваха малки колективи, където събираха стоката си – овци, кози, говеда и ги отглеждаха като се сменяха по точно установен ред. Според броя на животните и според адреса. Редуваха се да ги пасат, да ги доят и така да свързват двата края.

     Една сутрин наред да отпасе стадото с овцете беше Вичо – добър стопанин и щедър човек, обрулен от бурите на живота планински бук. Обичаше си той животните, обичаше и чуждите. Знаеше какво искат, знаеше кога и къде да го намери, та беше си начертал пътя предварително. Спокойствие се разхождаше из душата му и достигаше до всяка клетка от тялото му. Беше минал скоро седемдесетте, ама се чувстваше сигурен в движенията си и това му личеше, когато нарамил едно спортно сакче, в което носеше мушама за всеки случай, ако облак се начумери в планината, да не го изненада, вървеше към общия обор. Изпод дългата козирка на червената му шапка светеха два изгрева и топлеха срещнатите хора.

     – Накъде ще ги водиш днеска, Вичо?

     – Вичо си знае работата – усмихва се, зъбите му блясват наредени като гвардейци. – В Рая.

     – И да ги върнеш, ей, че ако им хареса...

     – Аз върна ли се, и те ще си дойдат с мене...

     Когато се напладниха и излязоха от сянката под свинаковата гора да похапнат тревица, той се изправи и се подпря на тоягата си да може да ги наглежда. Пък и „вълците” на Мирон да не ги уплашат, щото те обикаляха царствено малко пò надолу, в ниското, около кравите. Нямаха навика да нападат мирни животни, ама кучета, отде да знаеш. Кучешка им работата. Стоеше, гледаше ги и им се радваше. Забеляза го една по-едра овца с черна муцуна и се приближи към него. Гледаше го признателно в очите и сякаш му се усмихваше.

     – Е-е, Цоне, глезанката на дядо, стига си се подмазвала, ами иди да пасеш като другите! Я се виж каква си голяма, много трябва да изядеш, за да напълниш тумбàчето, а пък то – вимето, а вимето – бабата и дядото. Хайде, хайде, върви!

     И усмивка облива ливадата пред него. Ала изведнъж изчезва. Бикът на Мирон се беше отделил от кравите и стоеше на десетина метра разстояние, свиреп и настръхнал, и ровеше с едно от предните си копита. От очите му излитаха светкавици, из ноздрите му тежко пръхтене, хълбоците му се свиваха и набъбваха, главата му беше леко наведена, та рогата му стърчаха напред. – Бре! Ами сега?! – студени тръпки претичаха по тялото на стареца. Първата му мисъл беше да бяга. Но къде? Нагоре из баира животното щеше бързо да го настигне. Беше слязъл на повече от трийсе метра от гората. Край него нямаше нито едно по-голямо дърво. Мирон беше далеч и не виждаше какво става. Бикът тръгна рязко и право срещу овчаря. Вичо хвърли тоягата насреща му, извика, колкото му глас държи: „Помооощ”, легна на тревата, сгъна се на кълбо и закри главата си с ръце. А бикът, полудял от червения цвят на шапката му, се спусна върху него и започна да го боде с рогата си и да се мъчи да го хвърли във въздуха. Ръгаше го в ребрата от едната страна, после обикаляше и продължаваше от другата, озверен и разлигавен, с кървави и страшни очи. Изведнъж, съвсем внезапно и рязко се спря, измуча зверски и сам потегли да догонва кравешкото стадо. Дали се насити, дали усети мириса на стопанина си, който бързаше отдолу, попържаше и викаше: „Марш! Марш, говедо! Махай се!”, никой не знае. Когато пристигна до овчаря задъхано попита:

     – Жив ли си, Вичо?                                

     – Жив съм, жив – простена старецът. Мирон му помогна да се изправи и да седне. Изплашените овчици започнаха една по една да се завръщат на стръмната поляна и пак захрупаха вкусната тревица. Малко встрани от двамата смачканата шапка на Вичо светеше с червена светлина.

     – Ааа! Ето каква била работата! Шапката е кипнала кръвта му на това говедо! Ще го убия! Ще го заколя! Още утре ще му видя сметката! А ти? Ти как си? Имаш ли счупено? Стой тука, аз ще извикам колà да те прибере. Синът ми, синът ми ще дойде да те вземе, пък някой друг ще прибере овцете.

     – Недей, Мироне! Аз... сам... полека... А, ти, защо го пусна тоя дявол с кравите, нали му знаеше навиците?

     – Ще можеш ли? – софиянецът не отговори на въпроса. – Сигурен ли си, че ще се справиш сам?

     – Аз... ги изведох сутринта, аз ще ги върна на хората... Ти... се оправяй...     Тази вечер стадото позакъсня. Хората, дето чакаха стоката си, се разтревожиха. Бяха готови да се скарат с овчаря като се върне, но когато го видяха, че едва пристъпва и леко се клатушка след поверените му животинки, се смълчаха и нищо не му продумаха. Само един ни в клин, ни в ръкав реши да се пошегува дебелашки, какъвто си беше:

      – Ти, бай Вичо, май не от Рая, ами от Ада се връщаш? Ама и там сигурно има храна, добре си ги напасъл!

     Хората го стрелнаха с очи, сгълчаха го. Вичо не отговори нищо. Погледна го с двата  залеза в очите си и бавно продължи към дома.

     На другия ден един камион спря пред краварника на Мирон, няколко човека натириха вързания в здрави синджири бик в каросерията му. Той бе изпратен в кланицата. Вичо седеше на пейката в двора пред къщата си и обясняваше на жена си, че от едната страна много го боли, сигурно ребро има пукнато, а от другата по-малко, щото от нея бил сàка с мушамата, дето я взел против дъжд, а тя се оказала против бичи рога. Баричката пред къщичката тихо ромолеше и отнасяше болката на стареца някъде надалече.