Котката беглец

Котката беглец

Семейството се връщаше от седмичния пазар. Носеха торбите с покупки умислени. Парите не стигаха. А искаха скоро да станат трима. Не се отказваха от опитите за бебе, но от година не се получаваше; не можеха и да признаят, че финансово сами няма да се справят.

На крачки от входа на блока им видяха котка – красива като от списание – с дълга бяла рошава опашка, умна муцунка, бели лапички, чиста козина – като снежинка. Гледаше ги, без да мърда. Решиха да я заобиколят, а тя се премести и пак застана на пътя им.

-Какво има, изгуби ли се, Снежинка? – попита я ласкаво жената.

Котката скочи върху свободната ѝ ръка меко, без да я одраска.

-Домашна е, сигурно се е изгубила – предположи мъжът. – Може би търси закрила или е гладна.

Котката го гледаше с красиви синьо-сиви очи и нито мъркаше, нито мяучеше.

-Да я вземем у дома – предложи младата му съпруга. – Ще пуснем снимка и съобщение във фейсбук страницата на общината. Възможно е някой вече да я търси.

Котката вече бе върху рамото на младата жена и стоеше там като красива статуя.

-Е – въздъхна мъжът, - да те водим временно у дома, Снежинке.

-Ще изтичаш ли до ветеринарната клиника за необходимите хигиенни неща – попита извинително съпругата. – Знам, че парите не стигат, но може би тази котка ще ни бъде късмет.

Мъжът кимна и след като оставиха покупките, изтича до близкия ветеринарен лекар. Скоро се върна всичко необходимо. Котката лежеше спокойно върху една стара столна възглавничка, сякаш си бе у дома. Гледаше ги мило и мъркаше.

-Гладна ли си – попита жената и сложи пред животното паничка с мляко. – Сигурно си свикнала със специална храна, но нямам друго за теб днес – извини се веднъж стопанката.

Котката сякаш я разбра. Наведе се над млякото и бавно започна да яде. После се изми с облизване и легна пак на възглавничката, продължавайки да мърка красиво.

-Дали не е болна? – заразглежда я мъжът.

-По-скоро изглежда доста уморена – забеляза жената и предложи да я оставят на мира.

Котката заживя с тях, сякаш винаги е била част от семейството. Чакаше ги търпеливо да се върнат от работа, излизаше с тях на разходка, не бе капризна на хранене. Съпрузите мислеха, че са спечелили подарък от Господ. Докато една събота вечерта Снежинка изчезна.

Търсиха я около блока, в парка, отново публикуваха снимката ѝ във фейсбук страницата на общината – никаква информация. Съпругата дори си поплака от мъка, бързо свикна с белоснежната красавица.

В неделя вечерта, около десет часа вечерта, чуха познатото мяукане на балкона. Котката се бе върнала. С поизцапани лапички, уморена, но спокойна като кралица, тя влезе в стаята, отиде на своето място, изми се старателно, пи вода и легна да спи, без да погледне храната.

-Къде мислиш, че е била – прошепна младата жена. – Да не би да има скрити някъде котенца?

-Не мисля – отговори мъжът. - По-скоро е била в предишния си дом на гости.

-Защо тогава го е напуснала? – зачуди се красивата съпруга, гледайки котката.

-Не знам, но имам идея - подсмихна се мъжът. – Да ѝ сложим модерна каишка с чип. Тогава ще разберем къде ходи.

-Това е доста скъпо – притесни се стопанката. – Може би повече няма да бяга.

Но следващата събота вечерта котката отново изчезна. И се прибра като по часовник в неделя – в десет часа вечерта. Лапичките ѝ отново бяха изцапани.

-Да не би нейната стопанка да е починала и да ходи на гроба ѝ – предположи младата жена.

-Тогава не би имала нужда от 24 часа – отговори мъжът. – Отива на далечно разстояние. Изчислила е точно колко време ѝ трябва да отиде и да се върне.

-Къде разрешават посетители само в неделя – изказа мислите си на глас жената, но вече знаеха – ще сложат скъпата каишка с чип и проследяващо устройство на Снежинка, за да разберат при кого ходи на гости.

В събота вечерта услужливо отвориха вратата на балкона и зачакаха. Котката точно в десет часа прескочи парапета. Тази вечер не мигнаха – следяха маршрута на Снежинка, която се движеше уверено извън града. Устройството им показваше накъде сее запътила и те ахнаха, когато накрая спря пред вратата на дом за възрастни хора. Само след минути там се появи белокоса жена и котката скочи в ръцете ѝ. За първи път видяха да плачат котка и животно прегърнати. Старицата говореше нежно на Снежинка, тя ѝ отговаряше с движения на опашката и вероятно котешки думи мяукане.

-Поспи няколко часа – предложи мъжът на съпругата си, - после ще отидем с колата да приберем нашата Снежинка. Поне пътят ѝ обратно да бъде лек.

-Преди това трябва да купим за възрастната госпожа шоколад и плодове – заспивайки, успя да прошепне младата жена.

Когато автомобилът им спря пред Дома за възрастни хора, и двамата се погледнаха развълнувани. Разбираха, че оттук нататък животът им никога повече нямаше да бъде същият.

Котката ги видя и скочи в ръцете на младата си господарка радостно. Възрастната дама се зарадва така, сякаш нейните деца бяха дошли да я видят. Снежинка минаваше ту в скута на своята млада госпожа, ту в ръцете на своята стара стопанка. Личеше, че е много щастлива.

Повече никога котката не избяга от дома, защото всяка неделя младото семейство и Снежинка посещаваха старицата. А когато се роди малката принцеса Снежинка след година, белокосата старица ги изненада с подарък, за който мечтаеха – хубав дом с градинка, в който тя бе живяла до старостта си. Там заживяха щастливо момиченцето Снежинка майка си, баща си, баба Нели и котката Снежинка, която бдеше над бебето като втора майка.

©Ина Крейн - Илияна Каракочева

из сборника с разкази "Три пъти любов"