1 feb 2016, 18:30  

Крачка през пропастта (за конкурса) 

  Prosa » Relatos
873 0 10
9 мин за четене

(за конкурса “НЕВЪЗМОЖНАТА ЛЮБОВ”)

 

 

      Любовта – това за него означава взрив, това е торнадо, това е истинска природна стихия. С викове, с вопли, с преобръщане на всеки и всичко с краката нагоре и обратно. В краен случай, поне за него е така. Може би за вас това представлява някакво постепенно развитие на събитията, с претегляне на всички “да” и “не”, с оценка на различни там качества на човека, с разместване на всевъзможни варианти... Да, той е чувал, че съществуват и таква хора.

     Но за него – любовта означава природен катаклизъм, така си е. При което това може да бъде и катастрофа, и страшно поражение, и сияеща победа с оглушително звучене на празнични фанфари, но във всеки случай – тя е ярко, извеждащо извън строя събитие, променящо обкръжаващия свят и неговия живот в частност...

     Любовта – това за него не означава просто така казано нещо...

 

* * *

     Така и този път – едва зърна тази девойка и от небето се разнесе тътен от гръм, мълния удари на повърхността, ослепявайки минувачите, земята се разтресе от ужасно земетресение. Хората се препъваха в крачките си, много от тях изпопадоха насред пътя, а един яркосин автомобил излетя от шосето и се заби в стоящ наблизо дебел чепàт дънер. Добре, че водачът не пострада. В небето се завихриха отскубнати зелени листа, слънцето запремига, буреносни черни облаци се намръщиха над града.

     Той би могъл да каже, че целия свят се преобърна, но не го направи – това би било преувеличено. Все пак не е първа младост, за да твърди подобни неща. Просто премина земетресение и пукнатина разцепи земнто кълбо – от хоризонт до хоризонт – и така всичко си остана по старому.

     Девойката си стоеше на една спирка и спокойно чакаше поредния автобус. Пукнатина, тясна и дълбока, като последствие от сляпата стихия, зейна между тях и ги раздели. Пукнатината, широка 30-40 сантиметра, на места достигна не повече от половин метър. Той отива до ръба и внимателно поглежда вътре, но дъно така и не може да види: само мрак и леки кълбета пара се издигат там, в главозамайващата бездънна пропаст. Пукнатината лъкатуши тук и там, извива се по тротоара и чезне нейде в далечината между къщите. Късчета асфалт, отломки от кирпѝч и отпадъчни хартии се въргалят наоколо, а в атмосферата трепти фин прахуляк.

     Той тръгва бавно по самия край на пукнатината, гледайки надолу, и многозначително поклаща главата си. Доближава се до девойката, която стои сама и се спира точно срещу нея – на разстояние половин метрова бездна по между им.

     – Нас с теб ни разделя пропаст, – казва той. – Колко жалко...

     Девойката поглежда под краката си, там, където се завихря бяла непрозрачна мъгла. Тя гледа така, сякаш за първи път вижда пукнатината, сякаш цялата произтичаща ярост на природата нея не я касае.

     – Колко жалко! – съгласява се тя.

     Те се хващат за ръка и закрачват напред, всеки от своята страна на планетата, придържайки се един друг като се стараят да избегнат от падания. Пропастта се вие помежду им, откъдето проблясва черната кухина на пустотата.

     – Тук е тясно, – казва той, – достатъчно е да се направи една крачка само и ние ще се окажем в една и съща част на света. И този свят ще стане за нас общ.

     – Така направѝ! – отговаря тя. – Направѝ ти тази крачка!

     Той почти се препъва от изненада, но успява да се удържи на края на бездната, ритайки надолу късче счупена тухла. Отломката дълго пада към центъра на Земята, блъска се и драска стените на пукнатината, но звука от падането на дъното те така и не дочуват.

     – Аз ли?! – в неговия глас едновременно прозвучава объркване и удивление. – Но защо аз?! Ти направѝ тази крачка!

     – А защо аз? – спокойно възразява девойката, почуквайки по асфалта с малките си токчета. – Защо аз трябва да правя тази крачка?

     Мъжът така и не намира какво да отговори. Във въздуха надвисва неловка пауза и известно време те вървят мълчаливо, разглеждайки близката околност.

     Хората, дошли вече на себе си след земетресението, отново се разщъкават по града, като че ли нищо не се е случило. Те се разбързват и се разпръсват по всички посоки – всеки по своите мънички дела. Хора вървят надясно и наляво, напред и назад – гледат си под краката и втъкват в главите тежки мисли. Само водачът на яркосиния автомобил, врязъл се в дървото, обикаля около своето димящо и смачкано до неузнаваемост детище и гръмко ругае, размахвайки нервно ръце. Черните облаци се разкарават постепенно, пепелта уляга, отново запяват притаилите се по-рано птици и стреснато се разлайват кучета след минувачите.

     Накрая весело зашумоляват зелените листа, сякаш поникват отново по дърветата, и ласкаво грейва огромното жълто слънце.

 

* * *

     Неловката мълчалива пауза се проточва доста дълго и мъжът почувства как техните длани започват да се изпотяват – така неприятно, все едно че не е вече любов, а някакво тягостно напрежение, дори и става опасно, защото може някой от тях двамата да се изхлузи и подхлъзвайки се, да завлачи другия в пропастта – и разбира, че трябва нещо да направи в същата тази секунда. Е, или поне нещо трябва да каже – иначе всичкото това тънко и нежно, което изведнъж възникна между тях, може да бъде разрушено така бързо и неочаквано, както се и появи. Тревожно забива съцето му, дословно като че ли с леко лебедиово перце някой неприятно загъделичка неговата душа – трябва спешно нещо да се измисли!

     – Ела при мен! – казва той, сякаш предлага нещо много неочаквано и оригинално. – Може би тази стъпка ще ни заведе в правилната посока...

     Мъжът иска да привлече момичето към себе си, надявайки се тайно на това, че постелята може да се окаже над пукнатината, а краката на леглото да стоят от двете страни на пропастта – само тогава те биха могли да изградят свой собствен малък и здрав мост над тази бездна, своя макар и нестабилна все още общност, все още крехка и непълна, а само възглавнично-чаршафена, памучно-пухеста, но много топла и страстна, което все пак ще бъде нещо... Толкова много хора изграждат своите светове на четириноги легла – като на четири стълба – защо и те да не опитат? Да, а и стъпката от другата страна през леглото може да се окаже много по-лесна – и техният свят отново да стане един за двамата.

     Девойката се съгласява, макар и не без кратко колебание, и те бързат към неговия дом – а той е благодарен, че живе недалеч от тук.

 

* * *

     Но пукнатината в малкия дом се е разпростряла не така, както той се надяваше: леглото се е озовало в неговата половина, а в половината на неговата спътница – останала кухнята с хладилника и неизмитите съдове. Мъжът се ядосва, когато вижда мивката пълна с мръсни мазни чинии и чашите със засъхнала по тях утайка: “Защо, по дяволите, съм такъв мързел и ги оставих отново неизмити след вечеря, –  мислено се упреква той. – На девойката това може и да не се хареса”.

     Но тя с лекота измива цялата мръсна посуда в неговата кухня, прибърсва праха и пода, след което уморено присяда на крайчето на една табуретка, така че да може да го вижда отстеща. Той сяда на леглото, поглежда я и нервно започва да мачка в ръка спалните чаршафи, прехапвайки неспокойно своите устни.

     – Как ли при нас ще бъде? – пита мъжът.

     – Как да бъде при нас? – повтаря въпроса младата жена и полага ръце на колената си.

     – Може би, да хвърлим жребий, какво ще кажеш? – неуверено предлага той, прекрасно осъзнавайки, че може действително да му се падне и на него. – На когото се падне, същият ще направи насрещната крачка с другия... и така ние ще бъдем заедно.

     – Н-н-не... – отговаря тя след кратък размисъл. – Жребий не трябва да се хвърля.

     – Защо?

     – Крачката трябва да бъде доброволна, – заявява девойката и го поглежда право в очите. – Не е важно кой от нас ще я направи, даже аз мога да я направя, но трябва да я искам. А ако не бъда щастлива в твоята половина на света? Или обратното: ако ти преминеш на моята страна и изведнъж не ти хареса тук?... А?!... Само когато без принуда и без никакъв предлог си направил своя избор, само тогава е възможно да се изтърпят малките неудобства и трудности.

     – Ако на теб не ти хареса моята част от планетата, то ти винаги можеш да направиш крачка обратно, – занервничи мъжът, сякаш предлага да опитат, дори одеялото отмята по-широко.

     Но тя само изсумтява и извръща глава встрани, все едно че неговото предложение ѝ е неприятно. Опирайки лакти на малката кухненска маса, девойката млъква и по изражението на лицето ѝ той разбира, че нейните мисли витаят някъде в пространството – съвсем не редом с неговите, съвсем далеч от тях. Отново изниква пауза, къде по-тежка и по-дълга, отколкото тази, първата. Изглежда, любовта започва тихичко да излита от стаята и мъжът като че ли даже дочува за кратък миг лекото ѝ свистене, излъчвано като въздух под налягане, когато се опитва да отвори малкото вентилационно прозорче на балконската врата. Този въздух, първоначално горещ, нагрят от техните общи дихания, започва да изстива постепенно, напускайки пределите на малкия дом.

     – Как ли при нас ще бъде? – отново пита той като упорито повтаря едни и същи думи, сякаш се опитва да възпре любовта пред самото прозорче.

     – Как да бъде при нас?... – тя се замисля, след което се изправя, повдигайки рамене. – Да, никак... Никак няма да ни бъде. Нас не ще ни бъде!

     Младата жена въздиша, все едно че съжалява за нещо, става от табуретката и се упътва бавно към вратата. Мъжът тръгва след нея по петите ѝ, движейки се само по своята половина на Земята, като същевременно я съпровожда в очакване тя да премисли и да се спре на изхода. Пред прага на вратата жената се обръща и го поглежда в очите. Последва тягосно мълчание...

     – Нас с теб ни разделя пропаст, – осмелява се тя първа да наруши тишината, въздъхва тъжно и добавя шепнешком, – колко жалко...

     – Колко жалко... – повтаря той след нея, усещайки как изстива нещо в душата и извръща очи настрана, все едно че иска да отхвърли всичко, което още не е успяло наистина да започне.

 

     Тя си тръгва...

 

* * *

     Момичето се отдалечава, а той остава да стои зад прага на отворената вратата. Дълго гледа в средата на дървените подпори с леки проблясъци от напиращи в очите сълзи и мисълта за това, че любовта за него не означава просто така казано нещо. Това винаги е нещо особено, непредсказуемо, неочаквано…

     Мъжът продължава да гледа след отиващата си девойка без да извика, без нищо да направи, за да я върне. Той продължава да гледа, дори вратата не смее да затвори...

 

     И за една секунда дори завидя на този, за когото стихията не руши живота, за когото спокойната равномерна любов не накъсва света на мънички-мънички парченца, сред които понякога се случва така сложно да се намерят взаимно един другиго тези, които се търсят.

 

=== === ===

 

© Tyto ALBA

© Албена Тотина Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Харесах! Успех!
  • Харесах! Успех!
  • Този Ти разказ никога няма да забравя, още повече, че напоследък все по-често се замислям за онази първа крачка, която предопределя съдбата на всички следващи. Аплодисменти!*
  • Ах тази пропаст, която ни дели! Хайде момчета давайте, че засега само аз предстявам в тази тема, нашата част на света.
    Ще ви кажа едно нещо дами. Човечеството се занимава най-вече с това да елиминира любовта от живота си. Всяка любов е невъзможна по начало, защото още с момента на появяването си, тя е обречена да загине, удушена от "челичените лапи" на живота. Този процес се нарича цивилизация. В нашият загубен свят любовта може да бъде само открадната скришом и за кратко. Отвратителен свят, в който да обичаш е, като да стъпваш по яйца внимавайки да не ги счупиш. Можем освен това да си пишем за любовта.
    А разказа е страхотен! Хубави, запомнящи се метафори. Поздрави!
  • Толкова е истинско! Поздравления!
  • Интересно виждане на темата. Един страх, една нерешителност и... любовта е невъзможна вече... Желая успех!
  • "Но пукнатината в малкия дом се е разпростряла не така, както той се надяваше: леглото се е озовало в неговата половина, а в половината на неговата спътница – останала кухнята с хладилника и неизмитите съдове."

    И без реална пропаст май повечето семейни идилии отреждат за мъжа дивана, а за жената кухнята с всичките и екстри.
    А за необходимия компромис от една крачка си абсолютно права. Трудно до невъзможно... Защо ли?

    Изключителен разказ. Аплодисменти и успех!
  • Дали да направиш решителната крачка? Сила на чувството, смелост... готовност за саможертва... Но възможната любов не е ли сляпа, вижда ли въобще пропастта? И каква е, ако я усеща и се колебае пред стръмното... Харесах замислящия ти разказ, Албена. Поздравления!
  • Така си е. Хм!... Като се замисля всичко може да се каже само със следното: “... Тук е тясно ... достатъчно е да се направи една крачка само и ние ще се окажем в една и съща част на света. И този свят ще стане за нас общ." Именно, за мен в тези две изречения се съдържа целия смисъл на разказа (останалото е "пълнеж" ): ние в живота действително ходим по паралелни линии – ако ни изнася по двете страни на разлома, на пукнатината. И колкото по-нататък отиваме, толкова повече се боим да преминем на другата страна. Защото – съществува НАВИКЪТ. И той става от ден на ден по-силен, а пукнатината става все по-непреодолима! И там, където през “малкото вентилационно прозорче” излита любовта, остава само пустота... и пукнатина в ДУШАТА.
  • Често така се получава, никой не е достатъчно смел да направи първата крачка и пътищата се разделят. Успех!
Propuestas
: ??:??