I. АЗ И МОИТЕ
Аз я обичах като жена, обожавах като съпруга и ценях като майка. Но моля ви, какво ви говоря! Тя още ми е жена и винаги ще бъде майка на най-прекрасните деца на света. Деца, с които пак тя ме дари. С какво право дрънкам аз за нея в минало време?
Да, обичам я. Моята Мартина. И каквото има да става, винаги ще я обичам.
Обичам я, когато в дрезгавината на утрото ме сръгва в хълбока, заповядва да се надигам и да напущам вече съвместната ни масонска ложа.
Обичам я, когато ме изпреварва за тоалетната и седи там достатъчно дълго, за да ме изнуди аз да сваря кафето.
Обичам я, когато цъфва отзаде ми, докато си връзвам вратовръзката пред огледалото, шляпва ме по задника, лизва ушенцето и шепти: "ах, ти секси момче".
Обичам я, когато в ранния следобед ми звъни само да чуе как ѝ потвърждавам, че и днес не възнамерявам да правя инфаркт. Въпреки всички подстрекатели наоколо.
Обичам я, когато при синьото делнично свечеряване пак ми звъни. За да каже, че е взела децата от градина и да пита какво да купи за вечерята, която аз ще сготвя. И да приключи разговора с това, че ме обича. Без да чака отговора ми.
Обичам я, когато нощес ме оставя да бъда неин мъж, да я потърся и преоткривам както аз почувствам.
Аз много я обичам. Много! Толкова много я обичам.
Ванина е страхотно гореща студентка. С черните високи ботушки, които съм ѝ купил, с огнената прическа, за която плащам. С педикюра, с арогантността на младостта, с уханното тяло, което ми предоставя. И сексът ѝ. Боже, какъв секс е то! Побърква ме. Не мога да кажа, че я обичам, но наистина съм луд по това, което ми дава. Има разлика. Не в самата жена съм влюбен, ами в тръпката по жената. Ванина е неизлечимото ми хотелско хоби. Игрица-тигрица. Колкото и смахнато да е, Ванина върви тандемно с куфарче за рибарски такъми. Всяка неделя аз съм за риба на онзи концесионен язовир, поне според Марта така стоят нещата. И понеже знае колко зловредни за риболова са телефонните звънежи, не ми звъни.
Да, ама не съм на такава риба аз, макар кукичката да си я нося. Влезем ли двамата с Ванина в хотелската стая, кукичката става обща собственост. Там нямаме условности с нея, дрехи нямаме, тайни, спирачки също, имаме само пълно единение и проникновение. Между работните си сесии отдъхваме и пием шампанско, донесено от пиколото при пълна дискретност. И срещу позорен бакшиш. Солидарността между мъже винаги носи унижение на поне единия от тях.
Накрая аз ѝ хващам такси за Студентския град. Концесионерът на язовира, нали ми е приятел, праща един от пазачите да ми донесе малко риба. Тя представлява декларираната у дома риболовна сполука. Прибирам се, целувам децата набързо, и хлътвам бързешком в банята да се изкъпя повторно. Любовта на моя живот вече приготвя тигана. Да изпържи което ловецът е наловил.
II. АЗ И ДРУГИТЕ
Недейте да мислите, че ми е било лесно. Окръжен съдия лесно не се става. Много постоянство трябва, понякога – трябват и други неща. Но сега не желая да ви ги открехвам. Пък да ръководиш Гражданската колегия е още по-трудно. В големия град се навъждат много селяци, а селяците граждани не могат да станат никога. Само воднят и цапотят градската джунгла както те си умеят. Ама остават тук, спорят тук, сърдят се, съдят се.
И аз към тях така се нося. Със същата войнствена неприязън. Не мразя работата си аз, клиентелата си мразя. Само че имам един проблем. Трябва да раста. Не може цял живот да съм Окръжен, аз трябва да израстна и да стана Апелативен. Трябва!
Да, една и съща черна тога носиш, с плисе и с неуместно жабо, ама стъпваш колосално стъпало по-високо. И кабинетите на горния етаж са по-удобни. Проветриви, просторни... Следователно, там имаш пълното право да гледаш още по-отвисоко. И повече не се занимаваш с долни земеделски делби. Нито с просташки разводи с мирис на непрано бельо и пепелява омраза. Достатъчно си политнал и достатъчно защитен. То не е и защита вече. За протекции говорим тук. У нас защита търсят само малките, големите имат цели протекции.
Но проклетото повишение... Не казвам, че го искам, знам, че го заслужавам. Заслужавам го! Нито са по-способни от мен, нито са по-застояли се, нито нищо... Защо друг вместо мен? Аз ще си го взема.
Взех и получих тъй, както съм свикнал да постъпвам. По най-краткия път, най-икокономично и съвършено безапелационно. Кой може да оспори цифрите? Фактите кой ще обори? Отде ще подирят те аргументи против онова, дето е намислено преди да достигнат първата си мисъл? Щом заговорят числата, умълчават се магистратите. Пък щом ги черпя с доводи, инспекторите се съгласяват. Qui tacet, consentire videtur*.
Така стават нещата при нас. Какъвто народът – такива съдниците му. А не обратното.
III. АЗ И СВОИТЕ
Два експресни влака сме аз и баща ми. Все задъхани, винаги препускащи, а най-вече: забързани, наваксващи, устремени. Понякога само се засичаме между гаричките. И после всеки закъдето. Цял живот все в различни коловози се силехме двамата с него. Различни поколения, стремежи, мироглед – в крайна сметка това са противостоящи интереси.
Със сестра ми е друго. Не тая аз лоши чувства към баща си, той е мой родител. Но сестра си недолюбвам най-открито. И цялото провинциално котило, увиснало на полата ѝ: онзи мустакат чехльо мъжа ѝ, онези дебилчета децата ѝ, свекъра, свекървата. Трябва ли семейното имане да падне на такива хора? Така грижливо събирано, толкова дълго опазвано... Баба и дядо бяха солидни хора, хора на града, на обноските и на издигнатия занаят. Че защо наследството да иде в мърлявите огрубени ръце на дребната провинция? Питам аз? На какво отгоре?
Не ми беше трудно да склоня баща си. Има си човешките слабости, знам му ги, ползвам ги. Аз умея да придумвам и да се обосновавам. От професията ще да е. Човек е длъжен да съобразява обстоятелства и да се грижи за себе си в този живот. Друг няма да се погрижи за него. Аз само това сторих. Който удря първи удря два пъти, а който мисли по-бързо прибира всичко. Ударих изпреварващо, осигурих си апартамент. То кьорав карти не играе...
Но и победителите могат да ги съдят понякога. За да избегна такова нещо използвах ловкостта на професионалиста. Скрихме дарението, облякохме го като продажба. Аз поех по-високите такси, приех че правя инвестиционна сделка. Върху дарение лесно се спори, над продажба – твърде трудно. Ха да я видя сега онази никаквица, сестра ми. А стария го оставих да си живее там, докогато може. На мен друго жилище не ми е нужно, пък и децата са мънички още. Ще поживеем, ще видим как ще е. За всеки случай реших да не му давам пожизнено ползване. Учудващо е как го недогледа и подписа. Явно много ми е вярвал.
IV. АЗ САМ
Това започна преди няколко години. С дружинката бяхме на лов под Балкана. Дивото прасе бе наобиколено и знаех, че ще се покаже в моя сектор. Нямаше къде да мърда. Готов бях и се целех. Глиганчето щеше да профучи отдясно през залистения склон. Бях в идеална позиция.
То се показа, но аз не стрелях. Не знам какво ми стана. Усетих мигновен хлад в ръката, все едно секунда парализа, която те кара да застинеш и изтръпнеш. Видях как глиганчето избяга и се втурна в сектора на ловджията, който дебнеше след мен. Чух изстрел и квичене. То квикна само веднъж, остро и жално. Значи пушката отляво е гърмяла с милосърдна точност.
Колкото напредваше времето, толкова завиждах на глиганчето. То получи великото право под небето, онова право, дето най-изтъкнатият и разумен съдник сред смъртните не може да постанови: да слезе от сцената внезапно, без да разбира. Никой не беше го запитал иска ли да мре или не иска. Присъди му се.
На мен, съдията, друго се написа. Моторно-невронно заболяване. Отчаян и уплашен заминах да се лекувам в Германия, похарчих маса спестявания. Там само потвърдиха диагнозата ми. Тази болест е нелечима, летална. Двигателният апарат е поразен. Мускулите не реагират на сигналите от мозъка и постепенно атрофират, защото не се използват.
Първо спрях да ходя. После спрях да движа ръце. После глава. А накрая загубих говор. Мога да мигам и да преглъщам, мога да виждам всичко, което става около мен и да мисля върху каквото ми се мисли.
По тая причина само мисля: мисля, че бях ужасен човек. Но сега е късно за извинения, извиненията не откупват, нито облекчават. Марта е неотлъчно до мен, сестра ми остави своите там и дойде да ѝ помага, татко и той идва понякога. Навярно и тримата много си поплакват заедно. Но не ми го показват, макар да ми прислужват с мокри очи.
Просто ми се ще да можех да им кажа „Простете за всичко!“. А най-съжалявам, че не го казах, докато можех още.
Не съм загубил мечтите си. Сега още мечтая; човек може да мечтае дори след като е спрял да се надява. Ето мечтата: ловната ми пушка още е в стаята, Марта не се сети да я махне оттук. Мечтая по някакъв чуден и необясним начин да стана, да се докопам до пушката и да си разбия главата, че да се свършва. Но и толкова не мога.
Когато спя, сънувам хвърчила във въздуха и лехи, останали незасяти. Понякога сънувам как тичам бос върху напоената земя, гледам хвърчилата горе, тичам и ги гоня, тичам и ги гоня... Не ги стигам, но в един момент политвам и аз, отскачам нагоре, страшно нагоре, но те летят по-високо от мен, хвърчилата, летят, и по-бързи са, по-ефирни, по-безлики. Летят и ми избягват проклетите хвърчила, летят и ми избягват. Накрая се събуждам и се връщам обратно на земята. В своята стая срещу часовника на стената.
А той само брои и мести стрелки.
Тик. Так.
Тик. Так.
Тик. Так.
===========
бележка:
* - Който мълчи, явно се съгласява (лат)
© Дон Бъч-Странски Todos los derechos reservados