Бележка от автора: Моля да извините допуснатите граматически грешки и да се насладите на историята.

Езерото е тук, тук е слънцето, тук е и нежният полъх на вятъра. Но нея я няма, няма я и мечтата.

    Всичко започна в светъл ден като този, слънцето успяваше да спусне своите лъчи измежду облаците, които се рееха над града. Вятърът беше лек, приятен. Усещаше се свежест във въздуха, която идваше откъм езерото.Там седях и аз - на същия този мост, на който седя сега, сигурно и същите мисли са се лутали тогава из моята глава,  без дори да подозирам, че нещо ще се промени. Музиката кънтеше в ухото ми от слушалката, която бях сложил. Имайки предвид, че ненавиждам това да слагам и двете си слушалки, някак си го чувствам като отделяне от света и всичко заобикалящо ни. А тогава не исках да съм далеч от света, исках да съм възможно най-близо до него, за да мога да усетя малкото моменти на истинско спокойствие в живота си. Спомням си, че спокойствието ми беше нарушено от клаксона на една от многото коли, минаващи по моста. И до ден днешен се усмихвам при този спомен, понеже точно тогава я видях за първи път. Тя беше може би най-красивото нещо, което някога съм виждал и едва ли някога ще видя. Тя ходеше изправена,  косата ù я следваше с перфектни извивки. А в очите ù  за първи път видях една странна освободеност, едно знание за света, прикрито от небрежност. Може би най-свободния поглед, който някога съм виждал. Очаквах просто да ме подмине, затова се обърнах отново към езерото, взех едно камъче от джоба си и го хвърлих във водата, наблюдавайки образуващите се форми. Тогава тя застана до мен и каза:

- Ние, хората, виждаме толкова много и същевременно нищо.

- И това трябва да означава... - отвърнах аз с леко небрежен тон.

- Дай ми едно камъче - каза тя.

Хвърли го във водата и ми попита:

- Какво виждаш?

Загледах се - това бяха същите перфектни кръгови форми, каквито видях и преди малко, затова я погледнах и казах с леко небрежна усмивка на лицето:

- Кръгчета.

- Да, но ми кажи какво разбираш под това? - попита, някак си  успявайки да имитира моята усмивка.

- Нямам идея какво трябва да разбирам.

- Ето, хората гледат, а не виждат. Забележи например, че образувалите се окръжности са на еднакво разстояние, разпространяват се надалеч и се движат само в една равнина. Какъв извод може да си направиш от това?

В този момент се почувствах някак си глупав и предпочетох да не се опитвам да отговарям, а просто да я оставя да продължи.

- Изводът е, че водата е спокойна. Въпреки вятъра, водата упорито си стои. Хората трябва да се учим да разбираме природата.

- Аз не вярвам в природата.

Колкото и глупаво да звучи това, то някак си излезе от устата ми. Тогава тя ме погледна, усмихна се и каза:

- Хората твърдят, че не вярват в любовта, парите, властта, но това не означава, че те не съществуват, нито и че те не влияят на живота им.

Тъкмо когато започнах да се замислям, тя каза:

- Забелязвам, че разговорът ни стана доста философски, затова, ако нямаш нищо против, може и да продължим утре.

И, без да изчака моя отговор, се обърна и замина обратно към града. Аз останах на моста, хвърлих последното камъче, което остана в мен, и наблюдавах водата. Унесен от мисли и най-вече от въпроса: "Какво, по дяволите, стана току-що?"