6 mar 2011, 21:03

Край в началото - продължение(15) 

  Prosa » Ficción y fantasy
603 0 0
14 мин за четене

Кимнах,  приготвяйки се да събудя дремещите мъничета. Фоти, правейки ми знак да не ги будим, придърпа Гея в прегръдката си. Прегърнах Ари и се запътих след  Самуил. Дълбокият сън на децата остана необезпокоен, явно умората ги бе надделяла. Очите ми  търсеха в тъмнината мястото, което щеше да ни подслони. Изобщо не можех да предположа къде се намирахме. Местността бе покрита с гъста гора. Малката пътечка, която следвахме, бе почти незабележима. Не усетих как изведнъж дърветата се разредиха и пред очите ни се разкри малък палат, който много приличаше на рисунките от ,,Приказките на Шехерезада’’. На вратата за миг си помислих, че момичето,  което стоеше, бе самата Шехерезада. Дългата ù черна коса се вееше от полъха на нощния ветрец. Синя копринена нощница покриваше тялото ù, което тепърва се превръщаше в женствено. Изглеждаше на около четиринадесет, или може би петнадесет години. Усмивката, изписана върху това неописуемо красиво лице, бе толкова лъчезарна с привлекателните ù трапчинки, че щастието, което излъчваше, нямаше как да е лъжливо. Май всички бяхме спрели да я наблюдаваме, защото ,,тя’’ не можа да се въздържи и направи крачка към стъпалата, за да ни посрещне. Фоти стоеше като омагьосан, даже май не дишаше. Сега разбрах какво имаше предвид Аркадаш. Тялото му напрегнато започваше да се гърчи от вълнение. Май му дойде в повече, защото започваше да изглежда точно както в каютата,  готов всеки момент да се възпламени. Автоматично погледът ми попадна върху малката спяща Гея.
– Ще вземете ли детето от Фоти! - изпищях от ужас.
Самуил  придърпа малкото ù телце в прегръдката си, прикривайки болката, изписана върху лицето му.
Нощното видение в синьо забеляза напрежението във Фоти и се приближи към него. Обгърна го с ръце и притисна тялото си към неговото. Синьозелено сияние се разстла върху двама им, а червеникавият оттенък от Фоти бавно започна да изчезва. И тогава устните им се докоснаха. Толкова интимен бе този миг, че двамата със Самуил извърнахме поглед и се отправихме към малкия палат. Всичко изглеждаше толкова приказно и вълшебно, че чак неистинско. Отвътре палатът изглеждаше още по-зашеметяващ. Точно както в приказките. Салонът бе обзаведен със старинни мебели от средновековието, които със сигурност бяха претърпели възстановителен процес, за да изглеждат толкова добре. Невероятни художествени творби бяха събрани и поставени с изтънчен вкус. Мраморната маса в центъра на една от стаите ме накара за миг да спра от възхищение. Отгоре ù бе поставено малко златно ковчеже, отрупано с най-различни скъпоценни камъни, на които със сигурност не знаех имената. Учудих се на богатството, което притежаваше този човек. Значи парите не бяха проблемът, заради който ме бе оставил. Може би причината бях аз. Самуил се доближи до мен и ме подкани към една стая, която сигурно бе предназначена за гости. Когато влязохме вътре,  забелязах, че стаята бе детска. Подът беше застлан с огромен дебел килим, а двете детски легла с балдахинови покривала стояха от двете му страни. За миг срещнах погледа на Самуил и някак си ми се стори, че иска да ми каже нещо, но бързо извърна глава. Внимателно положи малката Гея в детското легло, с пясъчен цвят. Покри я и погали нежно платинената ù косичка. Буклите ù се спуснаха като ореол върху съвършеното и невинно личице. С нежелание откъснах от прегръдката си Ари. Поставих го в креватчето и той се намести удобно. Дишането му стана равномерно и дълбоко. Когато вече ръцете ми бяха празни, а главата ми заплашваше да експлодира, се обърнах, за да се срещна лице в лице със Самуил. За голямо мое облекчение той не беше в стаята. Колко тактично от негова страна, сякаш усещаше потискането ми от присъствието му. Знаех, че е отвратително от моя страна да се държа така. Но пък и не вярвам да си е мислил, че след всичко това, просто ей така ще скоча в прегръдката му. Зареях поглед в двете малки ангелчета и за миг ми се прииска да можех да съм на тяхното място. Безгрижието.  Едно начало, което ще изграждат в живота си, една любов по-силна от всичко, което смее да застане помежду им. Може би по-силна и от самата Любов. Нещо като това, което се зараждаше между Марина и Фоти, карайки ме да се замисля дали вече не е било зародено. Може би просто е трябвало да се намерят. Въпрос на време или по-точно на даденост. Знаех само едно със сигурност, никое от тези деца не би могло да живее без другия им къс, другото им аз. И ако им се наложеше да избират да живеят, или да умрат, до едно биха избрали смъртта от това да са мъртви живи. Раната в гърдите ми се разчовърка наново от мислите ми. Къде бе сега моята любов, за която и в АДА бих отишла, за да я намеря. Къде ли беше Алек? Знаех какво точно искам от живота и ако той не ми го дадеше, нямаше никакъв смисъл за съществуването ми. Точно на тази последна мисъл ме прекъсна болка в корема. Безпомощно отпуснах тялото си върху плътния килим, покриващ пода.
Почувствах се сякаш летя. Някой погали пресъхналите ми устни. От допира на пръстите му сърцето ми заплашваше да изхвръкне.
"Алек" - прошепнах с колкото сили ми бяха останали.
Вероятно пак сънувах, но това ме накара да си помисля, че сънят бе доста истински. Усещах как ме люлее в прегръдката си и как сладкият аромат на кожата му изпълваше всяка моя клетка с живот.
"Елвира, не е възможно всеки път да съм до теб. Трябва да се справиш. Не  мислиш ли, че трябва да завършиш започнатото, за да има продължение? Краят е едва началото на това, което ни очаква. Просто от теб се изисква да продължиш..."
"Не и без теб" - прекъснах го, като знаех, че повече няма да чуя топлия му нежен глас.
– Елвира, Елвира. - чувах някъде от нищото гласа на Самуил, изпълнен с агония. – Мисля, че кърви. Фоти, Марина, за Бога направете нещо. Не е възможно да я загубя точно сега, когато я открих...
 
– Не се тревожете за мама, тя наистина е добре. Просто се нуждае от почивка. - каза Ари, като положи малките си ръчички върху корема ми. - Налага се да я преместя. Марина, зная, че ще е напълно ново за теб, но единственият начин да оцелее е ти да... 
– Ако можеш да го направиш, нямаш нужда от разрешението ми. Най- важното е те да оцелеят. Затова побързай, преди да е станало прекалено късно.
Болката в корема ми постепенно започна да изчезва и бе заместена с празнота. Почувствах как тялото ми се бореше да задържи малкия ми дар в корема ми, но борбата бе твърде жалка и лесно се предаде. Когато всичко свърши, чух как Марина изпищя. Усещах я близко до себе си. Отворих очи. Двете лежахме върху дебелия килим в детската стая. Хванах ръката ù и я стиснах, за да я подкрепя духовно в болката. Знаех точно как се чувства. Погледнах Ари неразбиращо и го попитах.
– Защо го направи?
- Съжалявам, мамо, но така трябваше да стане. Може би и за теб е по-добре така.
Клатейки глава, се опитвах да асимилирам и преработя случката. Знаех само, че Ари бе преместил малкия живот от корема ми в корема на Марина. Сега тя бе тази, която щеше да го пази. Вярвах ù, независимо, че едва тепърва щяхме да се опознаваме. Придърпах я в прегръдката си и погалих гарвановочерната ù коса. В дълбините на тъмно сините ù очи се четеше обич и топлота. Невероятно съвършената ù красота направо ме заслепяваше. Не можех да откъсна очи от божественото лице на новооткритата си сестра. Болката явно отмина и тя направи опит да се изправи. Фоти застана плътно до нея, без да ù разрешава никакво движение. Повдигайки с лекота тялото на Марина, той я притисна нежно към гърдите си и излязоха от стаята. На вратата я чух да прошепва.
– Искам да поговоря с нея. 
– По-късно, любов моя, по-късно. Сега си почини и ще имаш всичкото време, за да изживеете неизживяното до сега. - шепнеше в ухото ù Фоти.
Тя затвори очи и изчезнаха от погледа ми.
Обгърнах тялото си с ръце и се притиснах към килима. Очите ми блуждаеха безизразни по стаята, виждах разтревожените лица на Самуил, Ари и Гея. Нямах нужда от съжаление, просто исках да остана сама, за да погълна количеството болка, която разяждаше тялото ми като киселина. Чувствах обърканите им реакции, но никой не посмя да продума. Самуил повдигна тялото ми от пода и излязохме от стаята. Не исках да се съпротивлявам, затова просто отпуснах глава върху гърдите му.
– Съжалявам, дете мое, аз съм виновен за всичко. Знам, че никога няма да ми простиш, но това не ми пречи да тая надежди. Все някога ще мога да ти се реванширам за жертвите, които получаваш. Съжалявам. - тези думи звучаха толкова искрено от устата на Самуил, че в действително можех да видя съжалението, което измъчваше душата му.
– Няма за какво да съжалявате. Мисля, че съм ви простила много отдавна. Или по- точно е нямало какво да ви прощавам. Така е бил предназначен животът ми. Така е трябвало да се случи. 
– Болката ти е и моя болка, дете на "СВЕТЛИНЕН ДУХ''.
– Какво искате да кажете с това? - казах, като си спомних за снимката с двете думи "СВЕТЛИНА, ДУХОВНОСТ"
- За теб е най-трудно, защото ти си ключът към щастието на останалите. Те не могат да продължат... - пое дълбоко въздух и  добави. - Но решението е твое и само твое.
– За кое? - казах, като си мислех, че нямах право на решение.
– Помисли, дали да оставиш края в началото...

Всичко ми изглеждаше толкова объркано. Знаех само, че решението, за което говорихме със Самуил, бе вече взето от мен. Няма начин то да промени нещо от това, което се случваше. Животът ми предоставяше избор, който аз следвах сляпо, без да вниквам дълбоко в действителността, защото се страхувах от нея. Отблъснах отново мислите, които ме плашиха и продължих с тези, които ме правиха щастлива. Исках да поговоря с Марина, исках да се опитам да опозная животът ù. Обичта, с която е дарявана. Тя бе толкова млада и неопитна, а се налагаше също като мен да се бори с новостите, които я очакваха. Направих опит  да се изправя от леглото, в което ме бе оставил Самуил. Силите ми бяха изчерпани. Тялото ми отказваше да се подчини. Може би по-късно.
Вятърът свиреше в ушите ми. Луната спускаше призрачно вълшебно сияние. Навсякъде бях заобиколена от вода, която сякаш беше огледано отражение на небесната шир. Очите ми търсеха из целия този благодат едно лице, което напоследък можех да видя само в сънищата си. Сърцето ми подсказваше, че е някъде наблизо. Усетих как ръцете му обгръщат тялото ми и топлите му устни се впиват страстно в моите. Знаех, че сънувах, но беше толкова неописуемо. Кожата ми се възпламени, а краката ми омекнаха. Всяка клетка в мен дишаше в синхрон с него. Всяка част от тялото ми показваше, че го желая. Усещах напрегнатите му мускули как пулсираха под допира на пръстите ми. Той ме притисна към тялото си и зарови лице в косите ми. Пое дълбоко въздух и го задържа в гърдите си. Нямаше нужда да изказваме любовта си с думи, цялото ни съществуване говореше само по себе си. Очите ни се впиха, жадни да запечатат и най-малката подробност от този незабравим момент. Плътните му устни се прилепиха към очите ми и аз ги затворих с нежелание. Когато отново ги отворих, него вече го нямаше...
– Извинявай, събудих ли те? - каза Марина, като погали изпотеното ми чело.
– Алек...
– Мисля, че там, където се намира, е добре. Колкото до ,,нея''... - погали плоския си корем. - Тя наистина е добре и няма смисъл да се тревожиш. 
  – Знам, миличка, но за него не съм сигурна. - седнах в леглото, в което ме бе оставил Самуил и се заоглеждах, привиквайки към слабата светлина. Доста странна ми се стори стаята, в която се намирахме. Зеленият цвят преливаше от всеки ъгъл и предмет. Приличаше на малък горски кът.
– Била е на майка ти! - сякаш прочела мисълта ми, каза Марина с възхищение в гласа си.
– Но как?  Аз... Ще ми разкажеш ли повече?
- Разбира се. Ще започна оттам, където се е появил баща ми. Родил се е на  11.11.1944г. като в деня на раждането си остава пълен сирак. Родителите му са изчезнали без никакъв признак на смърт или живот на земята. Богатството, което оставили за детето си, било огромно, но това не е  от значение за едно новородено. Имали предан и верен другар, който бил избран за възпитанието и отглеждането на баща ни. Който в борбата си да защити невинното дете, рискувал живота си за оцеляването му. Преди това намерил убежище за баща ни в един храм, където знаел, че там със сигурност ще бъде в безопасност. Оставил едно писмо, с което разказал за съдбата на детето и бъдещите му потомци. Бил уверен, че този, който го прочете, ще знае точно как да постъпи. Ние сме последните потомци на един изчезнал вид от преди много много  години. Атлантите. По-точно, аз не съм чиста потомка, защото майка ми не е от същия вид. Но ти си една от тях. Та за баща ни, той също като теб в началото не предполагал изобщо какви планове крои Животът за него. Просто следвал хода му и очаквал, че все някой ден ще разбули загадката. В един незабравим ден за съществуването му срещнал майка ти, която била последната от неговия вид и която също постоянно била преследвана. Крехка и не защитна от ЗЛОТО, което искало да завладее цялото ù същество, тя открива истинския си разум, когато се среща с баща ни. Любовта им била по-силна от всичко. И тогава си се появила ти. Но, радостта им не продължила дълго. Трябвало по всякакъв начин, да те опазят жива...
Марина прекъсна за миг, като гледаше в нищото и след това продължи.
– Самуил остава сам с едно-единствено по рода си дете. Поне така е мислил до тогава, и с многобройна армия от преследвачи. Които били готови на всичко за завладяването на малката му душа. Единственият начин да те спаси е бил този, по който е бил спасен самият той. Да заличи следите ти и собствените си също. По онова време било доста трудно, но все някак си успял. Знаел е, че никога няма да му бъде простено от твоя страна. Таял е надежди, че може би  ще му се отдаде възможност да се докаже. Обичта му към теб винаги е била и ще бъде не възпрепятствана от нищо. Нито времето, нито от самото му съществуване даже. Болката му е била ужасяваща. Така го открива майка ми, която се влюбила от мига, във който го  зърнала. Разбирайки, че едва ли някога той ще я погледне по този начин, тя се примирява. Достатъчно ù било да диша въздуха, който дишал и той. Останала плътно до него, като се опитвала да зашие колкото се може по-здраво кървящите му рани. Един ден той ù се отблагодарил за искрената помощ, като я дарил с мен. Трудно за възприемане.

Майка ми умира по време на раждането ми. От тогава Самуил не е престанал да се обвинява за унищожението на всичко ценно в живота му, и че той е причината за това. Колкото и да ти е било трудно, ще те помоля да не обвиняваш него, а мен. Аз ти го отнех, аз съм истинската причина да не се срещнете по-рано.
Трепетът в гласа  ù показваше колко много обвинения хвърляше върху себе си. Не можех да си представя нещо или някой да я нарани, най-вече аз. Затова, без да се замисля, казах. 
– Няма в какво да те обвинявам, нито пък него... 
– Но той можеше да те открие и по-рано. Налагаше се да изчака подходящия момент. Да се съберем всички, за да се затвори кръгът.
– Това вече съм го чувала, но все още не мога да разбера.
– Ами... 
– Не ми казвай, сама ще го науча.
– Измислила ли си име? - каза Марина, като погали коремчето си и смени темата.
– Не.
– Може би трябва да се замислиш...
– Как сте, момичета? Мога ли да ви обезпокоя? - каза  Фоти, като изчака да го поканим да влезе.
Очите на Марина пламнаха от щастие, а Фоти разкри всичките си бели зъби. Приближи се до нея и я прегърна нежно, присядайки на леглото до нас.
– Надявам се, не прекъснах нещо важно, но е време за закуска. Предполагам си доста гладна, като се има предвид, че вече сте две. Вие също имате нужда да подкрепите силите си. - каза Фоти, като не откъсваше поглед от Марина. 
Все още не разбирах как всички знаеха, че детето е момиче. Но пък то всичко бе толкова странно и объркано, че предполагам това е било лесно за отгатване. Сякаш всички бяхме свързани. Чувствата и мислите ни лесно биваха предадени от един на друг. Точно в този момент усещах  желанието им да останат сами и се изправих рязко. Те ме погледнаха за миг. 
– Ще отида да сглобя нещо набързо и ще ви повикам. - казах, усмихвайки им се.
Те ми кимнаха и аз се измъкнах колкото се може по-бързо от стаята.

© Елeна Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??