Дните в санаториума минаваха бързо. Иван спазваше указанията на лекарите и с всеки изминал ден укрепваше все повече. Дороти разцъфтя. Даряваше го с ласки пред очите на другите, а той с дрезгав глас я мъмреше:
- Не тук! Виж, гледат ни!
А тя се смееше на наивността му и отвръщаше категорично:
- И тук, и там, и навсякъде! До края на живота ни!
Нощите им се превърнаха в дни. Иван се чудеше защо беше чакал толкова дълго. Дороти дирижираше живота му, а той не протестираше. Картините от миналото с всеки изминал ден избледняваха и той се оставяше на течението да го носи.
Лечението приключи. Рентгеновите снимки показваха блестящи резултати.Трябваше да се приберат. Пътуваха късно през нощта. Иван мислеше за това къде ще отиде Дороти като пристигнат, но не питаше. Вятърът от отворения прозорец разхвърляше косите ù на всички страни и той пресягаше от време на време да ги върне на мястото им и си мислеше: „ Ако реши да остане с мен, да го направи, но ако си тръгне, няма да я спря. Не мога да се жен ...