Доктор Хавиер и Инна

 След случая в ресторанта, където Инна се напи още първата вечер от медения им месец, доктор Раес направи равносметка за изминалото време, което го свързваше със жена му. От този момент нататък пътуването се усложняваше с всеки изминал ден и той нямаше търпение да свърши това мъчение за него. Да се върнат на работа, да бъде по-близо до родителите си! Може би тогава нещата щяха да потръгнат.
 Инна четеше списание, а той затвори очи. Искаше му се по-бързо да се приземят на летище Барахас, където го очакваха най-близките му хора и когато съобщиха да закопчеят коланите, въздъхна с облекчение. Връщаше се у дома огорчен и наранен. Въпреки това си обеща, че ще направи всичко възможно да се изгладят отношенията им и да заживеят отново щастливо, както в началото. Още в първата минутка на кацането на самолета си даде сметка колко му е липсвал Мадрид. Винаги си го представяше като едно огромно, пулсиращо сърце, което никога не заспива., една планета, където и нощта е ден. Нито Москва, нито коя да е друга столица можеше да му го замени!
 Инна стисна ръката му и го върна в действителността:
 –Е, мили! Прекрасно беше, нали? Но всичко свърши, за съжаление! Не съм се и надявала, че ще си прекараме толкова добре! Сега започва еднообразието-от къщи-на работа,от работа-в къщи...
 За доктор Раес това не беше еднообразие,но той не желаеше да спори с нея и само кимна с глава. Искаше да бъде спокоен. Чакаше го много работа.Беше пристигнала от Германия апаратура за ранна диагностика и с това техниката, с която оборудваха клиниката от ден на ден се усъвършенствуваше. Това беше важно за него на този етап, но не оставяше на заден план и отношенията си с Инна. Не можа да разреши спора с нея за разпределението на кабинетите им и сега съжаляваше, че беше отстъпил. Искаше неговата лаборатория да бъде свързана с кабинета и операционната, но сега нейният кабинет отделяше неговия от останалите помещения.
 Днес имаше възможност да отдели повече време и да се види с баща си. Искаше да седнат двамата както преди и да поговорят. В присъствието на повече хора не можеха да си кажат нещата, които споделяха само между двамата.
 –Татко! Толкова много ми липсваше! Имам чувството, че съм отсъствал цяла година!
 –И на мен ми се стори същото! E, как беше, доволен ли си?
 –С никого друг не бих споменал това, което ще кажа на теб. Не съм въодушевен от Русия. Хората не поздравяват, не се извиняват, с една дума-студен народ. Пълна скука, но поне видях един свят, различен от нашия. Не, че нямат история, но нещо куца. Запознах се в Петербург с един мой колега, професор, известен по света с успешните си операции. Практикува на кораб. Станахме приятели. Владее испански като роден език, но за това-после! Кажи как беше тук? Справяше ли се жената,която наехме?
 –Добре, сине! Разхождаше ме.говорим си за нейната страна. Тежко ѝ е. Аз я разбирам,номайка ти,като ѝ разказвам, се сърди: „Като ѝ е трудно-казва-да си отива! Какво прави тук?Даа не би Бог да ни е поставил на тази земя, за да храним тук целия свят?“ Не е права, но...нали си я  знаеш! Добре, че си тук! А Инна?
 Хавиер не желаеше да говори по темата и смутолеви:
 –Ами...горе-долу. Караме я някак си. Ще ходим на рожден ден на детето на Санти и елена тази вечер.Забравих да каза на Инна, а и подарък не сме купили. Много ми се струпа напоследък и някои неща ми се губят. Ти ще ми простиш, че не мога да ви отделям повече време,обещавам, че щом нещата влязат в ритъм...ти ме познаваш, нали?
 Той стисна ръката му в отговор.
 –Щях да забравя най-важното! С руския професор говорихме за теб. Бих искал да опитаме, пък откъде да знае човек? Нищо не рискуваме, така или иначе...ако се стигне до операция,той ще пристигне веднага. Какво ще кажеш, а, татко?
 –Не знам, сине. Ако ти прецениш, че е възможно...Аз какво да казвам?
 –Ех, татко! Нали знаеш, че надеждата крепи човека? Ще говорим, а сега те оставям.

Инна допушваше цигарата си,когато Хавиер влезе.
 –Как са двете дами?-облегна се той на масата.
 Медицинската сестра, като го видя, стана и суетно започна да прибира чашките от кафето и остана права.
 –Ти какво?-обърна се към нея Инна.-Ще му козируваме ли?
 Доктор Раес се почувствува под обстрел. Двоумеше се дали да ѝ казва за поканата или да си тръгне,но тя сериозно го попита:
 –Къде беше? Едни работят, други се шляят!
 –Видях се с татко, но се сетих, че Санти и Елена ни канят на рожден ден на дъщеря си тази вечер. Затова се отбих да обсъдим какво да ѝ подарим.
 Инна направи гримаса с устни и добави:
 –А онази, акушерката, едва я понасям! Такава една безлична, а как се облича само...сякаш е на сто години!
 Тя щеше да продължи да говори за жената на колегата му,но Хавиер не издържа и я прекъсна:
 –Инна, моля те! Защо винаги правиш характеристика на другите по този начин?Какво ѝ е на жената? Възпитана, добра майка, а как се облича, е неин вкус, както казвате вие:„по вкус и по цвет товарищих нет“
 –Така значи!-запали се тя-Като ти харесва толкова, защо не си се оженил за нея? Няма да ходим! Изморена съм!
 Назряваше скандал пред очите на сестрата, а Хавиер не желаеше тя да стане свидетел на сцените на шефката си и побърза да излезе под предлог, че има работа.
 „Как ще се живее с тази жена, като ни се води, ни се кара! Винаги злослови за всички познати и непознати.Какъв характер!“
 По принцип не я водеше на тържества. Винаги си имаше едно наум след медения месец, когато разбра, че Инна обичаше чашката. Страхуваше се, защото алкохолът я правеше заядлива и за нея беше удоволствие да го прекъсва и злепоставя пред всички. С времето той се отдалечи от приятелите си. Те не знаеха истината и някои от тях го обвиниха в предателство.
 Обади се на Санти, че няма да отидат,но някой ден ще наминат да видят малката. Нямаше желание дори да се прибере в къщи, което можеше да предизвика нов скандал. Взе решение да не повдига въпроса за семейството на колегата си, за да не предизвика  отново гнева ѝ.
 Завари Инна да разресва косите си пред огледалото. Застана зад гърба ѝ, а после я целуна по главата. Гледаше реакцията ѝ в отражението. Не можеше да отрече, че е красива. Сините ѝ очи я оневиняваха за всичко.
 –О! Прибрахме се, значи! За миг си помислих, че си отишъл без мен на рождения ден!-заядливо каза тя.
 –Не мога да повярвам, че ти е минало през ума такова нещо!
 –Защо не? Като се забави,сметнах, че може и това да е станало.
 Тя не спираше да разресва косите си. Той придърпа един стол и седна обратно на седалката близо до нея.
 –Хубава си!-реши той да замаже положението, защото схвана онзи жест, който тя  показваше, когато беше ядосана.
 –Ау! Я виж ти! Да не би да си ходил до вашите?
 –Дори да е така, какво лошо има? Баща ми е сляп и се нуждае от малко повече внимание.
 –Не за друго, но ми се струва, че те настройват срещу мен и аз не желая да живеем близо до тях!-твърдо заяви тя.
 –Какво?-скочи той от стола.-Моля те, Инна! Какви ги говориш? Защо трябва да ме настройват срещу когото и да било? Те са възрастни хора! Имат такъв проблем, мислиш ли, че ще седнат да се занимават с глупост?
 Хавиер застана зад гърба ѝ и сложи длани върху раменете ѝ. Двамата се гледаха в огледалото.
 –За да съм сигурна, ще се отдалечим от тях! Това е!
 Хавиер никога не повишаваше тон, нито в къщи, нито на работата си, така бе възпитан. Този път обаче търпението му се изчерпи.
 Дръпна рязко, с отвращение  ръцете си от нея и преброи до пет на ум. Този път и това не подействува.
 –Виж!-извика той.-Така не може да продължава. Дълго време се надявах, че ще се промениш! Работата ми изисква спокойствие. През ръцете ми минават сложни операции. От тук излизам натоварен, а как да се съсредоточа? Кажи ми!
 Тя стана от мястото си. Хавиер крачеше нервно напред-назад. Спря срещу нея , насочи пръст в лицето ѝ и продължи настъпателно:
 –Остави ме без приятели!  Искаш да ме откъснеш и от родителите ми! Много време ми отне да разбера, че ти и аз сме два различни полюси! Инна, знаеш ли какво трябва да направим? Да се раз-де-лим! По най-бързия и лек и за двамата начин!
 Тя подскочи, срина с един замах всичко от тоалетката и закрещя:
–Мухльо! Е, това си ти! Знаех, че ще го постигнат! Цел им беше! Майка ти, тя е причината за всичко това! Божичко!
 Думата,която тя употреби за баща му, го изкара от равновесие. Не си даде сметка как вдигна ръка и я зашлеви по бузата.
 Инна не очакваше това. Сините ѝ очи го изгледаха странно. Бързо се взе в ръце. Започна да го удря, да крещи, да троши всичко, което ѝ попадане под погледа. Насочи се към рамката на стената, в която Хавиер беше положил едно малко есенно листо, спомен от една разходка с баща му в парка и беше ги надписал: дядо и внуче.
 –Недей!-направи той опита да я спре, но тя го изпревари и с цялата си сила разби стъклото в пода.
 Хавиер грабна якето си и преди да затръшне вратата и каза спокойно след минута мълчание:
 –Утре, като се върна след работа у дома, тебе да те няма! Събери си багажа и се изнеси! Развод, ето това е спасението от теб! В клиниката да не си посмяла да се появиш! Всичко там и тук е на оня кьоравия,както ти нарече баща ми! С теб приключих!
 Когато затвори вратата чу трясък и си представи как е хвърлила голямата стъклена ваза по него. Дори изпита удоволствие от това. Радваше се. Бяха му пораснали крила. Дори не повярва, че го е направил. Не го беше и грижа какво обяснение ще даде на родителите си!
 Запали колата и тръгна напосоки. Пусна любимия си диск и затананика в такт с музиката.



Лаура и Йоланда

С времето Йоланда привикна със слепотата си. Жената, която ѝ помагаше, се привърза до такава степен към нея, че понякога я мислеше за своя дъщеря. Ставаше по няколко пъти през нощта да погледне дали спи, дали е завита и смяташе, че с грижите за сляпата Йоланда ще компенсира загубата на своето дете. В България имаше работа, но реши да се отдалечи от двата гроба. В Мадрид с радост изкара курс към бюрото по труда и сега влагаше цялата си майчина любов към нещастното дете,а в майка му откри загубена до сега сестра и стана част от фамилията им.
 И трите бяха притеснени. На следващия ден предстоеше първата операция на Йоланда. Магдалена се въртя дълго в леглото си и като разбра, че няма да заспи, тихо се измъкна от леглото. Забърса с ръкава си иконата на Богородица с Младенеца и прекара нощта в молби.
 Лаура също не заспа. Не запали лампата, като влезе в стаята на Йоланда. Придърпа завивката, да покрие краката ѝ и тръгна към вратата.
 –Мамо, ти ли си?...Не спя. Не мога.
 –Миличко!-клекна до леглото ѝ Лаура.-Искам да си спокойна! Зная, че ти е притеснено, на нас също. Няма да е лесно! С магическа пръчка не могат да оправят нещата, но все пак ще опитат.
–Моля те, мамо! Ако не стане, нищо не губя! Тъмнината е една.Ни по-малко,ни повече.Могат да опитват до безкрайност...Аз будна ли ще бъда по време на операцията?
 –Не, детето ми. Ти ще спиш, а когато се събудиш...Не знам, миличко. И аз...да се надяваме, а?
 Седмица след операцията нито една от трите не говореше по въпроса. Двете жени ме питаха за резултата. Ако имаше такъв, то Йоланда нямаше да чака въпроси. Само тихичко мълвеше:
 –Тъмнина...ни по-малко,ни повече...
 На първата консултация докторът я потупа по рамото:
 –Кураж, момиче! Вижда се нещо, което рядко се случва в случай като твоят. Може би вторият опит ще има успех.
 Йоланда прие това не като истина, а като чаша вода, за да преглътне горчивия хап и заживя отново със спомените от миналото, когато се радваше на слънцето и цветята.
 В неделните дни Магдалена ходеше на църква. Там се срещаше с приятелки на кафе, купуваше българският вестник и гледаше да се прибере в къщи. Излизаха трите да се разходят и разговаряха за какво ли не, но вече не се споменаваше нито дума за повторен опит. Тя тайничко се надяваше един ден и това да стане. Палеше свещички и  вярваше, че Бог ще помогне.
 Този ден се прибра много рано. Помоли се в църквата, купи вестника и се върна. Более я главата. „Ще полегна, ще прочета какво пишат за нас, емигрантите. Дано има нещо по телевизията, да ме разсее, че тази кратуна празна ще ме побърка!“,мислеше си тя, докато отключваше вратата.
 –Тук съм.Спите ли?
 Лаура четеше списание. Отбягваше да включва телевизора, когато бяха само двете, за да не притеснява Йоланда.
 –Почиваме си. Ти рано се връщаш днес! Твоите приятелки не бяха ли там?
 –Там бяха, но мен ме боли глава. Ще полегна малко.
 Вмъкна се в стаята си,тръшна се на леглото и впери поглед в тавана. Полежа така малко и се сети за вестника. Отвори го на първа страница в Споделено и зачете. Два пъти мина статията. Там пишеше, че на последна страница има превод на текста на испански език. Обърна вестника  и скочи на крака. Болката ѝ се изпари:
 –Лаура, виж! Божичко! Света Богородичке!-прекръсти се тя.-Я си представи, че този доктор помогне и на нашето дете!
 Йоланда се надигна и впери празния си поглед в посоката на гласа ѝ.
 Лаура заби поглед в статията. Беше благодарност от името на една жена, чието зрение се беше възвърнало. С големи букви пишеше: ¡GRACIAS, DOCTOR JAVIER RAÉZ BALBASTRE, Nº COLEGIAL 578!7!
 Лаура стискаше хартията, сякаш името на доктора щеше да изчезне и нямаше да може да го намери повече. Дочете написаното до край и седна пред компютъра.
 –Мамо, какъв доктор? Какво ти каза Магдалена?
 Отговорът беше неизбежен. Взе вестника и прочете цялата статия на детето. То потърси ръката на майка си и я намери. Стисна до болка пръстите ѝ.
 –Да видим сега, миличко,  как ще го открием.
 Лаура написа цифрите на номера и започна да чете една безкрайна минута на очакване. Магдалена се намести на стола до нея и сложи нетърпеливо очилата.
 Прочетоха името му. Не пропуснаха нито един коментар и благодарност за лечение и успешни операции. Разбраха, че клиниката му разполага с най-модерна медицинска апаратура и, което беше също толкова важно-с много добър екип от Испания и чужбина.
 Взе телефона и набра номера. Не се надяваше, че в неделния ден някой ще вдигне, но сигналът свободно прекъсна и се чу мил женски глас:
 –Клиниката на доктор Раес, моля. С какво можем да Ви помогнем?
 –Как мога да се свържа лично с доктор Раес, госпожице?
 –Доктор Раес е на специализация в Швейцария, Госпожо. Връща се в края другата седмица.
 Момичето поиска данни за лицето, което желае преглед и Лаура продиктува с треперещ глас името и фамилията на Йоланда. Тя категорично отказа среща с друг лекар от екипа, като се обоснова, че случаят не е спешен и могат да изчакат. След минутка милото момиче им каза дата и час за преглед и им пожела приятен ден.
 В стаята настъпи тишина. Магдалена се кръстеше, Йоланда „гледаше“ някъде в пространството, а Лаура се върна на компютъра и отново заби поглед в страницата на клиниката на доктор Хавиер Раес.