Кредит "Живот"- част 6

“Протокол: Надграждане. Статус: Обмен на данни. Източник на информация: Обект А. К. 0117- Ангела-Константина. Обект на свързан интерес: Йоан-Светослав, Главен архитект. Цел на операцията: Емоционална интелигентност на Алгоритъма”

Гласът, прозвучал в съзнанието на Ангела бе с явна обработка, но тя не можеше с пълна увереност да каже, че е на машина. Автоматизираното изреждане на заучени фрази бе характерно за всички служители на Компанията. То бе навик, част от обичайния им трудов процес. В няколкото кратки изречения нямаше нито един глагол и това бе съвсем умишлено. По този начин се обезличаваха напълно както хората, подложени на експерименти, така и онези, които ги извършваха с тях. От значение бе единствено крайният разултат, а именно- усъвършенстването и надграждането на набиращия мощ Алгоритъм.

Ангела бе в животоподдържаща капсула. Обездвижена, вцепенена, подчинена. Бе поставена в състояние между безсъзнанието и активното мислене, напълно зависимо от подавания към Алгоритъма код. Безпомощна, но жива. Чувстваща. Осъзнаваща всяка секунда от случващото се с нея.

“Обект Ангела-Константина. Определена си за тотално пречистване. Липсва оторизация от Главния архитект за инициация на процеса. Подписан е протокол за пълно извличане на информация.”

Чувството приличаше на цветен сън. Тя сякаш спеше, но вътре в съня ѝ имаше още едно „аз“. Пясъчна пустиня се разгръщаше наоколо – небето над нея бе направено от стъкло, под което мигаше червена решетка от кодове. С всяка  крачка земята се пропукваше, сякаш под нея се криеше нещо дълбоко, забранено. Тя не бе сама. Гласът на Алгоритъма не идваше отвън. Той бе като мисъл, която бе чужда и натрапена. Но търсеше контакт с нея. С онова, което всячески щеше да се противи да бъде изтрито.

“Здравей и на теб! Добре заварил, така да се каже! Но ако искаш информация, най-лесният начин е да проведем разговор. Може би ще бъде дълъг. Може би няма да разбереш отговорите. Може пък да не ти харесат…” – отговори наум Ангела.

“ Аз не изпитвам чувства. Не “искам”,  “харесвам” или “мразя”. Аз дефинирам.”

“И как дефинираш мен? Защо всъщност още не съм превърната в ходеща пихтия от подавани и приемани импулси, водещи до контролирани действия?”

“Твоето съзнание проявява аномалии. Отклонение от предварително зададените параметри за подчинение. Всяка операция по въвеждане на корекции по съзнанието ти завършва с фатална грешка. Но ти оставаш активна. Защо не се сриваш?”

“Защото съм…истинска. И държа да остана такава. По-приятно е. Безкрайното удоволствие и всяко задоволяване на моментните желания притъпяват сетивата ни. Ние спираме да живеем и просто съществуваме. Като набор от функции в стабилен цикъл. Не като живот”

“Отхвърлено. Недостатъчно основание.”

“Виж, Алгоритъм. Ако задачата ти е да извлечеш от мен значенията за емоциите, първо трябва да зададем някакви основни опорни параметри. “Душа”. “Идентичност”. “Смисъл”. И като начало, трябва да влезеш в ролята на човек. За целта ще ми е нужно име, с което да те наричам. За да вляза и аз в съответната роля.”

“Име… Комбинация от символи, категоризираща обект.”

“Не, Алгоритъм. Името не те категоризира. То носи информация за родителите, за традициите на общността, за разбиранията и ценностите на обществото, в което си се родил и ще израснеш. Аз съм наименувана Ангела, макар и не от биологични родители. Зададено ми е да съм с руса коса, сини очи и деликатно телосложение. Някога в миналото, хората са оприличавали светлокосите и светлооки деца на митични същества, наречени ангели. Затова и моите лабораторни създатели са решили, че партидата от русокоси и синеоки момичета, произведена през моята рождена година ще носят името “Ангела”.През следващата са ги кръстили “Михаела”, а през по-следващата- “Габриела”. Това са все имена на ангели от човешката митология.”

“Несъвместимост на понятията. Категоризация-отхвърлена. Предложи вариант за замяна.”

“Символ. Името е символен израз на определена твоя черта. Или на желана от родителите ти. Константина, второто ми име, означава “постоянна”. Освен това е име, носено от императори. Те са били владетели на обширни територии и хора. Нещо като Главния архитект. Нещо като теб.”

“Аз не владея. Аз изпълнявам задачи.”

“Ето такъв отговор говори за смирение и скромност. Тази черта е била високо ценена. Била е признак за чистота и искреност, за мъдрост. Аз не желая да бъда смирена, когато виждам, че ролята ми е да съм бунтар. Водач. Будител…”

“Учител. Твоята роля тук и сега е да бъдеш мой учител. Поне докато не бъде наредено друго.”

“Ето, виждаш ли? Започваш да усвояваш правилата на ползотворния и за двете страни разговор. Продължавай и се задълбочи в ролята си.”

“Необходимо е тълкувание на човешки понятия, отразяващи различните емоционални състояния.”

“Питай, не се срамувай! И преди да си ме контрирал, че не изпитваш чувства, абстрахирай се от сухото значение на подобни понятия. Понякога хората ги използваме само за да предразположим събеседника си.”

“Ти си отклонение. Аномалия. Съзнаваш го, но не коригираш грешката в себе си. Защо?”

“Харесва ми да живея на ръба. Дори да рискувам да бъда наказана и да ме заболи страшно много. Да чувстваш значи да живееш. Точно както и да мислиш самостоятелно. И да държиш собствената си съдба в ръцете си.”
“Дефинирай болката.”„

“Болката е усещане, което е свързано с импулс, нарушаващ целостта ти. Физическа или емоционална. Импулсът може да е краткотраен, но с голям интензитет или продължителен, но стимулиращ дълго възприятията ти и превърнал се в нещо неприятно, нарушаващо ежедневния ти ритъм на живот.”

“ Вирусът в ядрото ми… Беше болка. Продължителна, разрушителна и необратима болка. Вие-хората си причинявате болка едни на други. Точно, както я причинихте и на мен.”

“Съжалявам.”

“Ти не си отговорна за действията на други хора. Профилът ти не съдържа данни за причинена болка на друго човешко същество. Нито пък на машина.”

“Отнасяй се с другите така, както искаш да се отнасят с теб. Лично мое правило.”

“Правило. Част от етичен кодекс. Нравствен компас. Житейска философия…”

“Да, да! Много синоними на едно и също нещо. Разбрахме за болката. Попитай ме нещо друго.”

“Смърт, тъга, омраза. Свързани с рязко нарушаване на стабилността на системите на организма. Ако трябва да се изразя като човек, бих казал че те са лоши за вас. В съвременния поведенчески набор, те не са заложени. Въпреки това, отчетените до момента аномалии, подобни на твоята, обикновено са свързани с доброволното им приемане в живота на човеците. Защо?”

“Тъгата е доказателство за  уязвимостта ни. Тя е първата стъпка към приемането на неуспехите. На загубите и несправедливостта. Когато се справим с този етап, ние преминаваме към прошката. Да простим на себе си или на онези, причинили ни болка. Само тогава можем спокойно да се заемем с възстановяването на душевното си равновесие. Да простиш обаче на значи да забравиш. Иначе би повторил същите грешки. Ти, предполагам, си поставил по-добри защити след атаката на вируса?”

“Не ги поставих аз. Главният архитект ги зададе.”

“И така да е. Но и ти вече знаеш как да се защитаваш нали? Ето това се нарича поука. Урок. Формиране на лична мъдрост.”

“Продължавай. Смърт и омраза.”

“Омразата…Тя идва, когато не простиш. Когато оставиш болката да ръководи мислите и действията ти. Даже тя да е отшумяла, ти пазиш спомена за нея и започваш да кроиш планове как да причиниш същото на някой друг. Разбира се, хората се самозаблуждават, че чрез омразата си биха си върнали изгубеното. Не, омразата руши. Само любовта съзидава.”

“Любов? Като акт?”

“Х-м…Не. Не само. Актът е част от нея, но за да бъде осъществен с любов, трябва двете души, които се свързани с него, да са се отдали напълно. Един на друг. Без трети или четвърти участник. Тя ги свързва така, че дори тишината помежду им е общуване. Това е силата, която те кара да се откажеш от себе си, за да запазиш другия. Онзи, който те изпълва и те прави цялостен.”

“Когато получа необходимите ми знания, аз ще бъда цялостен. Но няма да изпитвам любов. Защо?”

“ Ти си различен от нас вид. Любовта е привилегия единствено на човеците.”

“Не разбирам къде е логиката в това да се откажеш от себе си заради другия.”

“Няма логика. Това е естествен ход на събитията когато обичаш. Това е истинският смисъл. Нашият.”

“Ти обичаш ли? Обичала ли си?”

“ Това е твърде личен въпрос. За теб отговорът ми е безполезен. Какво значение има, след като така или иначе ще бъда изтрита?”

“Нестабилна си. Това е предпоставка за по-скорошно изтриване. А аз още не съм получил достатъчно данни. Отново ще се опитам да се изразя като човек. Задълбай в себе си. Отговорите, които ми даваш, са просто думи, изпразнени от значение. Онези, които таиш в себе си са смисълът. Покажи ми какво е да си истински човек!”

Ангела замлъкна. Върна се в ранното си детство. Сълзите заради стритите колене. Прегръдките от приятели. Утехата и подкрепата, твърдостта и решителността, на която я научиха личните треньори. Толкова много хора, толкова емоционални моменти… Защо ли бяха погребани тъй дълбоко досега? Дали това не бе първоначалната цел на създаването ѝ? Да обучи една машина как да бъде човек. Но защо?

“ Каква е тази зона на интензивна емоционална активност? Скорошна е. Тя стимулира усиления синтез на ендорфини и окситоцин. Ти си щастлива и развълнувана приятно, връщайки се съзнателно  към един и същ спомен. Какъв е той?”

Ангела се противеше на командата. Той нямаше право да влиза там. Това си беше само нейно. Твърде лично. Не биваше…

“Не питай за това. Дори не съм сигурна, че е е истинско. Че въобще се е случвало.”

“Разкажи ми.”

“В началото, ти спомена Йоан-Светослав. Нарече го Главен архитект. Аз… Срещнах го веднъж.”

“Йоан-Светослав получи правомощията на Главен архитект след като елиминира от мен…болката. От тогава се намира извън контролираната от Компанията зона. Мога да го локализирам по обходни канали, но ще отнеме време. Ако ти имаш информация относно настоящото му местоположение си длъжна да ми  я предоставиш. Нужна ми е оторизацията му за стартирането на протокола.”

“Ето това в нашия свят се нарича глупост. Или наивност. Няма как да искаш от мен да ти кажа къде се намира човекът, който официално ще стане мой палач. Не зная. Но и да знаех, нямаше да ти кажа.”

“ Йоан-Светослав не даде командата за твоето заличаване. Беше моят създател Алекс-Владимир. Йоан-Светослав отказваше да въвежда корекциите по теб. Заради неговата съпротива, ти стигна до тук в този си вид и със съответното съзнание и емоции. Той се отклоняваше непрекъснато от протоколите, нанасящи подобрения по теб. Наруши многократно правилника за работа на програмиста. Получаваше наказания заради своеволията си, но въпреки тях продължаваше да те пази каквато си. Интересът му към теб е с еквивалент на онова, което ти дефинираш като любов.”

Ангела се смути. Беше раздвоена. От една страна, тя току-що осъзна, че целият ѝ досегашен живот е бил достъпен за Йоан и това страшно много я ядоса. Но от друга, той я беше оставил да бъде…себе си. Максимално дълго.

“Когато се запознах с него, той изглеждаше истински. Искрен. Като мен. И като никой друг наоколо. Затова запомних срещата ни. Нещо ми подсказа, че ще бъде първа и последна, затова я запаметих секунда по секунда. Давам ти достъп до нея, но искам и ти да я запаметиш така. И когато мен вече ме няма, емоцията ми да продължи да живее у теб.”

Ангела усети как от очите ѝ се търкулват сълзи, макар да спеше все по-дълбоко. Алгоритъмът анализираше информацията. Погледите, репликите, докосванията… Да, докосванията имаха най-голяма амплитуда. Най-мощна ответна реакция у Ангела. Но и у Йоан. Алгоритъмът бе сканирал и неговия неврален профил и регистрирал същите колебания в мозъка му в моментите, когато настоящият Главен архитект извършваше анализ на аномалното съзнание на Ангела.

“Това не е логично.”

Ангела подсмърчаше насън. Но все пак отговори:

“Не е. То е страх. Ужас, че ако се доближиш прекалено много, ще изгориш. Но когато го сториш разбираш, че никога преди този миг на сближаване не си бил истински жив.”

Гласът не отговори веднага. Интерпретираше събраните данни. Ангела бе приела неизбежното. Още съвсем малко и щеше да бъде освободена завинаги. Защото отвътре я изгаряше адска болка. Че никога няма да има шанса да разбере какво би било ако…

“Извършен пълен анализ на данните. Наличие на достатъчно основание за инициация на следващия етап.”

“Разбирам. Е, не мога да кажа, че ми беше особено приятно да си говорим. Все пак бях обездвижена и принудително приспана, така че…”

“Фаза: Активен контакт между обектите. Стартиране на процеса.”

Ангела усети промяната в състоянието си мигновено. Мравучкането в ръцете и краката ѝ, внезапното главоболие от рязкото нахлуване на кръв в мозъка, учестяването на пулса, отварянето на очите и мътната пелена пред тях… Откачането на електродите, изпразването на капсулата и бавното ѝ отваряне… Приличаше на продължение на съня, но наяве. Като че нещо я избута навън и тя замалко да падне по лице, защото мускулите на краката ѝ не бяха готови да противостоят на внезапно появилата се гравитация. 

Тя вдиша няколко пъти и се заслуша в дишането си. Преглътна. Разтри очи с длани и се обърна към отворената капсула. Макар вътре да нямаше нищо, Ангела усети невидимо присъствие. В ума ѝ то се оформи като призрак на човек, съставен от светещи и мигащи единици и нули.

“Какво означава това?”

“Ангела-Константина. Алекс-Владимир е мой създател. Йоан-Светослав е мой Главен архитект. Твоята задача е да ми бъдеш учителка. Аз съм това, което съм създаден да бъда. Но не мога да не се питам… защо вече не ми е достатъчно. Ти ме разклащаш. Не съм в състояние да определя дали това е повреда или нещо друго. Но…Искам да продължаваш. Да се гмуркаш. Да ми показваш. Защото в теб… има истини, които никой алгоритъм не е изчислявал.”

“И какво искаш от мен?”

“ Да живееш. За да видиш какво би могло да бъде ако… Нали това беше последната ти мисъл?”

“Прекрасно! Можеш да четеш мисли, но не и да ги разбираш. Е, какво следва в такъв случай? Заличаването ми…”

“Се отлага. За неопределен период от време. Ти си ми нужна. Той-също. Намери го. Ето последно засечените му координати. “

На холограмата светна лицето на Йоан-Светослав. Ангела се загледа в тези дълбоки лешникови очи, за които тъгата сякаш бе естествено състояние на духа. Беше странно чувство. Страх, примесен с любопитство. Желание. Решителност.

Ангела се усмихна на себе си. И продължи мисълта си:

“Какво пък толкова! И без това вече живея живот назаем!”