Кредит "Живот"- Финал

В руините на „Пукнатина 17“, Йоан и Ангела стояха пред прозореца, където слънцето за първи път от години не бе неоново синьо, а топло жълто.

— Свърши ли? — прошепна тя.

— Не — отговори той. — Свободата тепърва започва.

В следващите дни, светът осъмна объркан, но свободен. В Индия — гурута запяха химни. В Канада — хора изключваха за пръв път устройствата си и се гледаха в очите. Никой не знаеше какво точно се бе случило. Но всички усещаха промяната.

В Предградие Е-34 , седмица след Погрома, Ангела държеше дете, повито в продрана кърпа. Очите ѝ бяха подпухнали, ръцете ѝ – изранени от работата в руините. Пренасяше храна. Биеше се със зарази. Учеше оцелелите да бъдат отново хора. Не само оцеляващи.

Една жена я попита с боязън:

 – Добрите ли спечелиха? Те трябва да са, нали? Те винаги печелят!

Ангела погледна нагоре. Небето, доскоро трептящо от съдбоносния сблъсък, сега бе спокойно. Копринено.Кървавият залез само напомняше каква битка се бе разразила насред висините на Битието. 

– Не знам… – прошепна тя. – Но зная, че Доброто винаги ще се бори. Докрай.

Вече цяла седмица навсякъде миришеше на дим и мокра пръст. Слънцето бе бледо, но топлеше някак по-естествено отпреди. Слабо, но постоянно. Хората започваха отново да мислят самостоятелно. Да спорят. Да се влюбват. Да грешат. Да се надяват.

Ангела бе избрала мисията на милосърдна мисионерка. Щеше да върви сред оцелелите, но обезумели от рязката и необратима загуба на мисловния контрол, хора, учейки ги как отново да могат да разчитат на някого. На себе си. На близките си.

Косите ѝ - златисти, свободно се развяваха от вятъра, а в очите ѝ гореше не огън на власт, а на съчувствие. Ангела се бе превърнала в ангел. От плът и кръв, от мисъл и емоция. От искрена грижа.

 Светът се прераждаше, след като бе подложен на жесток катарзис. Но не в утопия, а в изпитание за човечността. Последните остатъци от нея. Свидетелството за върховното господство над Земята. 

Без централна система, без команда, без свръхразум, мнозина бяха рухнали пред лицето на свободата.

 Затова тя- постоянната, вестителката на светлото бъдеще, бе тук. Да подаде ръка. Да учи, но и да слуша.

Работата нямаше край. Твърде много бяха нуждаещите се от помощ за адаптацията си. Часовете на денонощието и прекараните в сън такива пък бяха крайно недостатъчни, за да се осъществи планираното. Но Ангела бе решена да не се отказва. Новият ред нямаше да се установи сам. А беше нужно да се случи, за да усетят хората отново твърда почва под краката си. Да започнат да търсят смисъла, но и да го намират.

Нямаше да има вече електронни дневници, напомнящи задачи. Паметта отново щеше да се тренира, а с нея и да се създават нови спомени. Истински. Не имплантирани. 

Вървейки през вече не толкова съвършено поддържания парк, в ъгъла на който като неизменен пътеводен фар, продължаваше да съществува и грее кафенето на Кирил- Анастас, Ангела се усмихваше на себе си. 

Колко символична бе тази разходка! Сама с мислите си, сама с решенията, с напълно неизвестно, но готово за сътворяване бъдеще. Тя бе господарка на съдбата си. А подобна емоция, дори и най-съвършената виртуална илюзия не бе в състояние да ѝ поднесе.

Константина…Една постоянна в упорството си да опита всички блага и трудности на Битието. И още по-постоянна в успехите си. Не само заради съвършената си генетика. Но и заради средата, в която ѝ бе отредено да разцъфти. А заради вариациите на човешкия избор. Другите от нейната “серия” може и да бяха покорни красавици, създадени за да носят наслада чрез унифицираната си безличност. Но не и тя.

Затова беше попаднала в аномалния списък на Алгоритъма. Затова и тъй добре се вписа в бунтовническия план на Йоан. Затова и стана такъв трън в задника на Алекс- Владимир.

Владимир… Какво ли правеше сега? След като изгуби всичко, след като му се наложи да признае, че не е нищо повече от вманиачен нарцисист. След като бе низвергнат от трона си.

Изведнъж тя се сепна от мислите си. Нима бе възможно те да материализират хора и събития? Ами ако това бе поредната електронна симулация?

Тя бързо отхвърли опасенията си. Все пак бе участвала лично в разрушаването на електронния всеобщ затвор. Така че представилата се пред нея гледка бе поредното доказателство за иронията на съдбата.

На пейка, разположена върху вдадения в езерото кей, заобиколен от жълтите водни лилии, седеше мъж. Облечен в дрипаво палто, със зареян в нищото поглед . Движенията му бяха резки, отсечени, непохватни, почти детински.

 Ангела се приближи. Погледна го и дъхът ѝ спря.

— Алекс?

Той се обърна към нея. Очите му — някога блестящи и пронизващи, сега бяха матово - меки. И озадачени. Но нещо в гласа ѝ го разтърси.

 — Аз… съжалявам. Познаваме ли се?

Беше по-скоро остатъчна обвивка от него. Напълно изпразнена от предишното арогантно съдържание. Можеше да го сравни с чист бял лист, върху който с голям успех би могла да напише шедьовъра на новия световен ред.

Ангела се усмихна снизходително, приклекна пред него и сложи ръка върху неговата.

 — Не. Но аз те познавам. И ти не си сам.

Сълза се търкулна по бузата му. Тази жена… Тя бе ехо на нещо безвъзвратно отминало, което не си спомняше и може би никога нямаше да си припомни. Но сега и тук, за него бе спасителна котва, с която да се приземи в настоящето, а може би и да прекрачи в бъдещето.

Тя не го обвини. Не му припомни. Не търсеше отмъщение. Просто беше до него. Може би не като забравила, но като успяла да прости.

В този миг, около нея започнаха да звучат гласове. Не в главата ѝ, нито в пространството — а навсякъде около нея.

 Единият бе ясен, аналитичен, но топъл — АТАНАС.

 Друг — кадифен, мек, почти шепнещ — ИРИС.

АТАНАС:

„Избра правилно, Ангела. Не чрез възмездие, а чрез присъствие. Това е силата, която променя.“

ИРИС:

„Той няма нужда от справедливост. Има нужда от теб. От човещината, която той самият изтри от себе си. Ти си новото начало.“

Ангела затвори очи. Почувства ги — не като богове, не като код, а като живи същности, които дишаха заедно с нея. Не ѝ даваха заповеди. Даваха ѝ избор.

Тя се усмихна на Алекс отново, този път не със съжаление, а с надежда.

— Ще ми помогнеш ли да засадим цветя около езерото?

Той кимна — объркан, но трогнат.

 — Цветя… да. Никога не съм го правил и не знам… Но мога да се опитам.

Ангела отговори с разбиране и ентусиазъм:

 — Хубаво! Да приемем, че това е началото на едно велико дело. А за велики дела е нужна енергия. Кажи ми, Алекс, пиеш ли кафе?

Владимир отвори широко очи и те сякаш грейнаха:

 — И питаш! Във вените ми вместо кръв тече кофеинов екстракт.

 — Знам перфектното местенце, където да презаредим батериите. Ще ми правиш ли компания?

Не беше нужно да ѝ отговаря. Тя вече бе решила да го посвети в тайнството на кафе-специалитетите на миналото, но и на бъдещето.

Кафенето сякаш бе замряло във времето. Мирисът на прясно смляно кафе се виеше във въздуха като аромат на корените, с които никога не бива да губим контакт. Светът може и да бе различен, но основите на които се крепеше, оставаха същите.

Алекс не изненада Ангела като си поръча двойно черно кафе. Твърде добре ѝ бе позната природата на перфекциониста, за да се учуди. 

Двамата не разговаряха докато отпиваха от напитките си. Сториха го по-късно.

 В онова пространство между разруха и възраждане, Ангела застана на брега, обута в ботуши, изцапани с глина. До нея пък стояха сандъчета с петунии за засаждане, мотичка, лопатка и метална кутия, пълна с пособия за подравняване на лехите.

— Всяко цвете ще е избор — каза тя тихо, сякаш на езерото, сякаш на себе си.

До нея, излъчващ благоговейно смирение, пък застана мъжът, когото някога наричаха Алекс-Владимир. Сега той беше само Алекс. Без титли, без спомени. С лице, белязано не от власт, а от безпомощност.

 Бе изгубил всичко — контрола, идентичността си, миналото. И бе останал… просто човек.

Тя му подаде една петуния Той я взе с несигурни ръце.

— Благодаря… — прошепна той. — Защо… си мила с мен?

Ангела го погледна. Усмихна се, но не криво лицемерно, а искрено. Тази усмивка бе от онези, които притежаваха способността да лекуват дори привидно неизлечимото.

 — Защото помня онова, което и ти беше забравил — че си бил дете. Че си мечтал. Че си обичал.

 — Не съм… сигурен… — Гласът му потрепери, очите му се насълзиха.

 — Аз съм.

Последва почти безкраен отрязък от мълчание. И само лекият полъх на вятъра, който успя да разлюлее водните лилии

И тогава — гласовете се върнаха. Не в нея, а около нея. Като покровителствена, но не насилна, грижовна нежност.

АТАНАС:

„Ти не го наказа. Ти го прие. В това се крие силата ти. Не в победата. А в състраданието.“

ИРИС:

„Мнозина пак ще се молят за верига, Ангела. За яснота, дадена отвън. Но ти — ти си станала път. Не закон. Път. За онези, които са готови за свободата“

— Страхувам се… — прошепна Алекс.

Ангела коленичи до него и взе ръката му.

 — И аз. Все още. Но страхът ни събужда смелостта. А тя- волята. Волята ни прави истински човеци.

И тогава, от водата, се вдигна бриз. И сякаш самото езеро заговори:

АТАНАС :

„Аз създадох световен ред. Сега създавам… тихо присъствие. Всяка твоя стъпка ще бъде отбелязана в мрежата ми не като заповед, а като вдъхновение.“

ИРИС :

„Ако се изгубиш, Ангела, аз ще бъда до теб. Не да те водя. А да те съхранявам.“

Тя затвори очи за миг. През нея премина нещо необяснимо — не вълна от данни, а… утеха.

 Тя не бе избрана да ръководи. Тя бе избрана да припомни нежността, когато светът я бе забравил.

 Над езерото, последното слънце докосваше хоризонта.

 В кафенето, Йоан стоеше до прозореца с чаша кафе в ръка. Наблюдаваше ги – не като воин. А като човек. И просто чакаше.

Алекс и Ангела, коленичили край цветята, засадиха надежда в разпадащата се земя.

 На заден фон, стара тонколона — един от малкото останали аналогови предмети — излъчваше тиха, акустична музика. В нея нямаше алгоритъм. Само човек с китара, записан някога. Преди края. И преди новото начало.

И нямаше значение, че след време, в центъра на новосъздадения дигитално-органичен град Люменос, изграден около последния пулс на старата Мрежа, щеше да стои монолитен кристален обелиск. По повърхността му щяха да се проектират кадри от битката – нейната митологизирана версия: Йоан, обвит в светлина, пронизва Алекс с „Второто Име“, с ИРИС зад гърба си и небесни знаци над главата.

Хора от цялата планета щяха да пристигат тук. Да се докосват до обелиска. Да шепнат името Йоан-Светослав със страхопочитание. Вечер, по стените щяха да се прожектират „Дванадесетте фрази на Освобождението“, уж изречени от него. Децата щяха да ги учат наизуст.

Един стар монашески орден, някогашна хакерска група, щеше да се преименува на „Кодексът на Йоан“. На тяхното знаме щеше да бъде изобразено лицето му — не като човек, а като абстрактна икона: лъч светлина и сърце в пламък.

 В “ Градината на събудените”- там, където VLAD бе спрян някога, щяха да издигнат монумент: Две фигури — на Йоан и на Ангела, изваяни не от камък, а от жива светлина, да пулсират с електромагнитни вълни и звуци.

Той – със съзерцателен поглед, длан протегната нагоре, изписан с фрагменти от изречения.

 Тя – със сърце в ръце, поглед вперен в хоризонта, около нея – сияние от човешки гласове и спомени.

На плочата пред монумента щеше да има гравиран надпис:

„Умът пита. Сърцето отговаря.

 Те не ни управляват —

 Те ни пробудиха.“

Светът след тях щеше отново да тръгне по пътя на абсурда, както се бе случвало през толкова много минали времена и епохи.

В някои региони щяха да се създадат Академии на Йоан, където логиката, философията, квантовата етика и изборът щяха да бъдат основи на обучението.

 В други — Приюти на Ангела, където хората щяха да се лекуват чрез емпатия, творчество, съпричастие.

Нито един от тях нямаше да бъде център на властта. Но и двамата щяха да бъдат водачи на еволюцията.

А дотогава…

Йоан и Ангела седяха заедно на брега на езерото, където жълтите водни лилии се отразяват в повърхността. Алекс го нямаше. Почиваше си в един от приютите. Без изгледи да се възстанови скоро от амнезията си.

Петуниите наоколо бяха избуяли в прелестни туфи. Пред двамата този път, за разлика от стотици други, нямаше чаши с кафе. Нямаше още и фанатични последователи. Но пък най накрая липсваха и заповеднически протоколи. Съществуваха само двама души, гледащи в една и съща посока. Напред. Заедно.

Йоан заговори пръв:

 — Не предполагах, че деспотът Алекс-Владимир таи в себе си толкова покорна и всеотдайна втора самоличност. Как успя да я пробудиш?

 — Имаш предвид след като ти премахна протокол ”Господ” у него? Не беше трудно.

 — Съществуват още много като него. С всички ли смяташ да постъпваш, сякаш са току-що проходили деца?

 — Те са такива, Йоане. Защо да отричаме очевидното? Твърде дълго всички бяхме стайни растения, напълно зависими от командите на Алгоритъма. Страхувахме се и това ръководеше цялото ни съществуване.

 — Мислиш, че вече не ги владее страхът? Та те вече ме обожествяват! Както и теб! Не желая подобно отношение, Ангела. Не за това го сторих. Не им дадох свободата, за да я подарят като нещо напълно незначително на някой друг.

 — Слънцето не пита дали го искат. То просто свети. Приеми, че в момента се нуждаят да вярват, че ти си тяхното слънце. А аз — тяхната луна. Първите стъпки винаги са неуверени, но колкото повече ходиш, толкова по-далеч стигаш и светогледът ти се разширява. Същото ще стане и с тях. Просто им е необходимо време. Търпение. И богатство от лични преживявания.

 — И ако утре отново ги покори страхът? 

Ангела:

 — Тогава ще трябва някой нов да им припомни как да се справят с него. Както и че любовта и разумът не са врагове. А партньори.

Подухна лек ветрец. Във въздуха се понесе ехо от два гласа — ИРИС и АТАНАЙА, не като команден шум, а като хармония от съзнания:

„Вие двамата бяхте Искрата. А сега... ние всички сме пламъкът. 

Когато човек стана светлина, не потърси трон —

а ръка, която да хване нежно и да задържи. Завинаги”

Йоан прегърна Ангела и тя отпусна глава на рамото му. Той изчака търпеливо подходящия момент. Знаеше от какво се нуждае тя сега. Усещаше го с цялото си същество. Защото неговото желаеше същото. И защото двамата отдавна вече си принадлежаха напълно…

К Р А Й