Градът заспиваше отново.
И улиците бяха тихи. Както никога преди това. Крачеше бавно по алеята през парка. Просто разходка. Среднощна разходка на забрава и спомени. За да забравиш трябва първо да си спомниш докрай. Не е варно, че ако искаш да забравиш нещо е необходимо просто да не мислиш за това, да го изключиш от съзнанието си. Не е вярно, защото не можеш - колкото повече се опитваш да забравиш и колкото по-силно го желаеш, толкова по-явно то присъства в живота ти, в мислите и в... спомените ти.
Тогава какъв е начинът?!
И... какъв е начинът тогава?!
Викай го при себе си и то ще бяга. Все нещо ще ти го отнема, ще го грабва. И ти ще се насочваш другаде. Единствения шанс да го изхвърлиш - от себе си; от своето съзнание и битие - е като го изживееш напълно, като го изконсумираш докрай. Тогава - нещо става, сякаш тръпката се губи, умира, от нея нищо не остава. И ти живееш другаде. Със друго. А миналото в спомена забравяш. И вадиш го понякога, макар за кратко, от кутията със старите неща. ...