Крилцата на пеперуда
Седеше срещу мен разплакана и често-често преглъщаше сълзите си. Говореше, без да спира, от доста време насам – ту простенваше, ту изхлипваше, но потокът от думи не секваше.
Пламъкът на любовта я беше привлякъл и... опарил.
Дългата коса беше полепнала по мокрото лице, където прехваленият скъп грим вече рисуваше причудливи фигури. При всяка тежка въздишка тя я издухваше, бършеше сълзите с ръце и говореше ли, говореше...
По някое време изглежда все пак се умори, защото настъпи продължителна пауза. Като последна глупачка не издържах на натиска на мълчанието и изтърсих единственото, което се въртеше в главата ми от половин час насам:
- Тоя глупак изобщо не те заслужава!
Последва силно и болезнено изскимтяване, което изведнъж сякаш ми отвори очите. Видях как от опърлените ù крилца се посипа последният запазил се прашец. Оголените от него петна зееха пусти, грозновати и страшни. Крилцата трепнаха за последно, после тя се захлупи по очи и притихна.
Сърцето ми се сви уплаш ...