В новата си - дематериализирана форма, Диди усещаше всеобщата връзка между нещата, дори и между най-незначителните такива. Сякаш нейната вишудха се беше разтворила в синкавия лъч, усукан в светлинната двойна спирала и тя възприемаше целия космос като едно неделимо цяло. Големите парадокси на квантовата механика и въобще на всичко от микросвета, произтичаха от разглеждането на компонентите на този свят като множествени. А всъщност не съществуваше подобна интерпретация. Всичко беше обгърнато от лепкавата Паяжина на единността. За тази мистична и свръхлепкава Паяжина-единност се грижеше странно и всемогъщо космическо същество, което на Сириус С-D наричаха ПАЯКА. ПАЯКА изпускаше специални квантови частици, които всъщност представляваха суперглюоните. Той се хранеше с жива материя и изхвърляше суперглюоните като безкрайномалки топченца "туткал" от организма си. Всяко живо същество излъчваше "Ж"-вълната от своята Пещера на брахман, която представляваше малка Зала на бъдещето от Огромната вселенска Зала на бъдещето, обитавана от ПАЯКА. Всъщност "Ж" се образуваше от две залепили гърбовете си "К"-та. Това означаваше, че всяка частица жива материя се задаваше от двойка "К"-частици, едната, от които беше антидвойника на другата. Точно както двойката електрон-позитрон задаваше фотоните - квантите носители на светлината. Можеше да се мине и само с електрона, ако си го представяме като делфин в квантовото море, който изскачайки над морето е електрон, а после потъвайки под повърхността му се превръщаше в позитрон. Така този делфин-електрон живееше над повърхността в бъдещето, а под нея - в миналото. Ка-материята беше забелязана още от древните египтяни. Тя е ефирната одежда на грубия материален свят - неговата аура. Материя, която е на границата на живо и неживо. Нито жива, нито мъртва, а точно на границата между тези две категории.  Египтяните я асоциираха със Сянката и техните пирамиди бяха Зали за съхранение на Ка-двойника. Нещо като гигантски хладилни камери, където го съхраняваха непокътнат с хилядолетия. Съществуването на Ка-материята следваше и чисто математически - от знаменитата теорема на Бернард Болцано, съгласно която ако в един числов интервал една непрекъсната функция приема освен положителни и отрицателни стойности, то в някаква точка от този интервал тази функция се анулира. Уравнението на връзката, между "Ж" и "К" вълната, допускаше символичното изразяване:

(1/2). "Ж" = "К",

т.е. "К"-вълната беше половината от "Ж" вълната. ПАЯКА ловеше "Ж"-вълните като поклащане на Паяжината. Дори това поклащане да беше и в другия край на вселената, Той се придвижваше по тази Паяжина до мястото на излъчването и омотаваше нещастната форма на живот, а после я изсмукваше, за да произведе суперглюоните, необходими Му за целостта на Паяжината. Диди си спомни стихотворението "Последният от Сириус":

https://otkrovenia.com/bg/stihove/posledniyat-ot-sirius

което Алфонсо й бе рецитирал на плажа на Шкорпиловци:

Една сълза заседнала ме връща
назад към първоспомена за Сириус.
Звезда на първородната ми Същност
на доживот Осъдена сред земни жители.

Когато Падналият ангел ме повика
бях само на петнадесет години.
Със синя тога - Първожрец на Сириус.
Със синя кръв и власт небесносиня.

И управлявах девет царства във вселената.
Царства на черно-пурпурни вулкани.
Във кратерите им присвяткваше неземното.
Те бяха сини като океани.

Мъгли виолетови пълзящолъчваха
от отвори загадъчно овални. -
Зародишите древни на Могъщите,
държащи в жезлите си всички тайни.

Те контролираха дори и Паяка. -
Мистична сила с власт над Боговете.
По мрежа-паяжина лази Той към краищата
на космоса студен и световете.

В неведом миг телото си съзирам -
по синкав лъч, през сив тунел, издига се.
Със тайнствени очи в една звезда се взирам.
И знам (с обзело ме спокойствие), че това е Сириус.

Тогава то й прозвуча като научна фантастика, но вече бе убедена, че е чиста реалност.