Кучето

То живееше в него. В кварталния луд. Никой не подозираше за съществуването му. Имаше си всякакви удобства и достатъчно пространство за разходки, защото в душата на лудия беше широко.
Светът на кучето, ревниво пазен от любопитните и жестоки същества, наречени хора, беше един щастлив свят. То бе дълбоко убедено в непоклатимостта му и растеше не с години, а с дни. Как се беше родило, никой не знаеше, още по-малко пък то. От мига, в който обаче започна да разбира и чувства, хората заговориха, че бедният странник тихичко е полудял.
Той дойде в градчето една кишава, ранна пролет и се засели в порутената воденица. Беше тих, странен, мълчалив и незабележим. Препитаваше се, като свиреше на площадчето с неразделната си хармоника. Нямаше приятели и близки. Никой не знаеше името му. Понякога, като видеше малко дете, се извръщаше и скрито изтриваше непослушните си сълзи.
Измина една година и нещо се случи. Виждаха го скрит в сянката на дуварите, тихичко да пролайва или да скимти, досущ като куче. Погледът му се промени и походката стана приведена. Като че ли всеки момент щеше да тръгне на четири крака.
Тогава решиха, че е полудял. Всички мислеха, че лудостта му се дължи на вродена болест, но за всичко виновно бе то. Кучето.
Растеше в душата му и искаше своето. Понякога усещаше, че света му е твърде жив, но понеже не бе живяло в никакъв друг свят, го приемаше за нормален. Като всяко куче, започна да изпитва желание да гони плячка. И тогава хората в градчето забелязаха нова промяна в лудостта на странника.
Когато видеше домашно животно да минава покрай него, той заставаше на четири крака, оголваше зъбите си и ръмжейки, се втурваше да го преследва. Понякога залавяше избягало пиле или непредпазливо коте и изчезваше във воденицата. Там разкъсваше лова си със зъби и захвърляше из порутената обител парчетата. А вътре в него кучето доволно ръмжеше и лягаше, въртейки опашка, донякъде утолило страстта си.
Но ето че един ден то порасна напълно и започна да изпитва неистова жажда за истинска плячка. Въртеше се, щракаше със зъби и хапеше вгънатото пространство около себе си. Виеше, като истински вълк, защото то си беше половин вълк. Голямо, сиво и космато. Един съвършен представител на породата си.
Тогава странникът внезапно изчезна. Ако някой можеше да наблюдава какво се случи във воденицата, нямаше да повярва на очите си.
Сврян в полутъмното помещение, лудият започна болезнено и провлачено да вие. После захапа лакомо пръстите на ръката си и ги откъсна до основата им. Дъвчейки и плюейки кръв, той ръмжеше, късаше, дереше се, докато падна на земята, целият наяден и обезобразен.
Така го намериха, допълзял до вратата и притихнал. Остатъци от тялото му се валяха навсякъде, смесени с оголени животински кости. Всичко беше опръскано със засъхнала кръв и в помещението се носеше отвратителната воня на разлагащ се труп.
Когато го извлекоха, лудият много малко приличаше на човек.
Погребаха го вечерта, без опело и свидетели. След време щяха постепенно да забравят за случилото се.
Само че никой не видя как същата вечер, точно в полунощ, от прясно заровения гроб се дочу болезнен вой, който постепенно се усили. Пръстта се раздвижи и от нея израсна тъмна сянка, наподобяваща куче. Сянката с огромни скокове се отдалечи и изчезна в мрака.
Единствено гробарят на сутринта забеляза по меката пръст следи от звяр. Той ги заравни припряно и после, обзет от суеверен страх, се прекръсти и побягна.
А някъде далече-далече тичаше кучето. Свободно и щастливо, разбрало в какъв затвор е израснало. То спираше от време на време и глухо пролайваше към небето.
Беше голямо и сиво. Беше зло и мразеше душите на хората.