Отварям вратата на терасата... една вълна леден въздух се насочва към мен и бавно прониква през дрехите до най-топлите места. Полазва ме по цялото тяло, докато се увери, че кожата ми е настръхнала. Дали ще си отиде? Но не... Нейна крайна дестинация е сърцето ми. Може би отива там, за да поуспокои малко страстите.

Но жар и лед не стават ли вода, която напуска тялото, както душата ми сега си тръгва и поема по незнайния път?

Химията на любовта не ми е понятна. Усещам само резултатите ù - хиляди пъти съм се сблъсквала с нейните форми (веднъж ли съзнанието ми е лежало в калта отровено, веднъж ли сърцето ми е правило конвулсии), но този път диагноза не може да ми бъде поставена.

Погледът ми се разпростира в далечината, където си ти. Всъщност, не е толкова далече, ако направя две-три по-мащабни стъпки и съм на входа ти. Но не тръгвам, защото не вярвам да ми отвориш. Ти си толкова близко, а всичко, което застава между нас, е бяло и смразяващо! Тази пустота ме убива! Чувам гласа си и не знам дали е в мен или броди из нощната тишина на долината.

Ще го чуеш ли? И дали е добре да знаеш какво говори сърцето ми, стиснато в ледените ръце на твоето безразличие?