*Happy birthday, Happy birthda-a-ay..*

Аз много обичам да карам колело. Ама имам предвид – наистина страшно много обичам. Понякога се чудя как функционира организма ми докато маневрирам нагоре-надолу по бургаската морска градина, без да се взривява.
Второто нещо, което обожавам е Скитълс. Никой не мрази бонбони Скитълс.
И третото нещо, което много обичам, е когато гласът ми заговори в главата, да е в уважителна форма, на Вие. Наричам го... Самоуважение.
Това последното рядко ми се получава, но... Както и да е.
Хайде, да започваме..
   
    *Хехе, това ни беше затворническия прякор, забрави ли..?*

Млъквай! Никой не иска да те слуша!
    
    *”Хайде да започваме”... Ха-ха-ха-а-а-а…*

Не му обръщай внимание. Просто го остави да си ръси простотиите. Ако имах нож... Щях да го отрежа от себе си.
    
     *А аз щях да ти предложа брак!..*

И така, планирахме голям проект. Ама много голям.

Първо отидох в цветарницата и съвсем мило помолих младата синьокоса продавачка да отиде до майната си за да набере малко от онези вечни карамфили.
Нали се сещаш... Дето са със виолетово - сини цветчета и жълти чашки? Преподобният каза, че виреели само и единствено там.
    
    *По-тъп mode на разказване имаш ли?*

На продавачката очичките й светнаха! Каза, че била чакала с нетърпение клиент като мен! Повечето, които ходили при нея, каза тя, били някакви дребни рибки – нали знаеш, дето само планктона обират. Никой досега нямал чак толкова изискан и свеж вкус, че да поиска цвете... От майната й!
Даже май се опита да ме ухажва, ама много не й се получи, защото аз й казах, че си имаме работа с Преподобният.

    *Mui caliente es no bueno...*

И така, тя бръкна в джоба си, извади един малък жълт бонбон Скитълс и го метна към стената. В момента, в който бонбона докосна стената, той се разпльока и постепенно разшири гъвкавия си периметър докато не се превърна в голяма жълта окръжност. Жената ми намигна и скочи право в портала!

     *Ye, that’s an American “Fuck yeah” moment right there!*

Когато се върна от там носеше едни от най-красивите цветя, които бях виждал. Е, да, все пак си бяха от майната й...
Грабнах ги... И й платих с една топла целувка по бузата. Всъщност това беше няколко пъти по-ценно от всичките пари на света, които бих й дал, ама...

    *Не си добър поет. Продължавай.*

Отделен беше въпроса, че после Преподобният й осигури къща на Канарските острови.
Тръгнахме си от онази цветарница със сноп от най-красивите вечни карамфили.
Метнахме се на колелото и а-ха да тръгнем надолу по улицата за да си вземем от картичките на Леля Краси и един черен Мерцедес ни връхлетя.

    *Погледа на пича зад волана беше просто неописуем. Като пребозало теле!*

Този един миг се проточи доста дълго и бавно. Представи си онези сцени на забавен каданс, които са част от глупаватия американски хумор. По-бавно от това.
Мерцедесът бавно профучаваше пред нас, на нивото на очите ни...
   

    *... Когато аз видях, че пича имаше слушалки Razor Kraken на ушите си, от най-новия модел! И щеше да ги счупи!*

Да. И тогава решихме да превърнем Мерцедеса във Форда на Хари и Рон от втората част на Хари Потър. И той си прелетя над нас, без никакви счупени слушалки и без никакви проблеми. Преподобният ни каза, че онзи малко ни е понаругал след това ама ние решихме, че тъпакът просто още не е осъзнал какво златно кюлче сме му връчили в ръцете. Фордчето от Хари Потър... Пф, бихме убили за това.
И естествено, четвъртото нещо, което много, много обичам е “Хари Потър”.

        *Аз пък Хърмаяни Грейнджър.*

Отидохме, взехме една хубава картичка с кравичка и много сърчица от магазинчето на Леля Краси и сетне поехме към магистралата.
Прекосихме разстоянието от Бургас до София само за три дни, дванадесет часа и двадесет и шест минути само с едно колело и две палатки. Втората беше празна и идеята й явно беше само да свети, ама...

         *Мда... Аз съм точно тук. И май имам чувства..!?*

В София ни упътиха към квартала „Света Троица” след като казахме на едни дядовци, че търсим супер зареден оръжеен магазин. Преподобният си чакаше и нямахме време за губене...

Магазинът си беше голям. Продаваха както едрокалиброви минигънове, така и „Desert eagle”, който макар и петнадесет милиметров и тежък като гюле, изглеждаше сякаш тъкмо е измъкнат от ръцете на Никълъс Кейдж по време на снимките за “Лице назаем”

       *А цените бяха така надути... Един калашник AK 400 да е 700 лева.. Извинете ме.*

Гледахме да не се бавим много, затова отидохме директно при продавача и заявихме, че бихме искали да си купим бластер. С пояснение: „Като ония от Star Wars.”
Продавачът се усмихна едва едва, поклони се леко и избълва една цена... Четири милиарда, човече! Сетне се обърна и отиде да го донесе.
Четири милиарда...
Бързо чукнахме по екрана на Преподобния, който в момента ни описваше и който щеше да продължи историята...

          *„Четири милиарда или просто кулите ти близнаци ще гръмнат... It’s goin’ down for real.”*

Преподобният беше достатъчно мъдър, че ми ги създаде барабар с един джип, в чиито багажник ги бе натъпкал всичките. Каза ни просто да му го оставим отпред, да вземем бластера и да тръгваме. Така и направихме.

След като вече бяхме офейкали, Преподобният ни каза, че всъщност в измисленият от него джип, нямало измислени от него пари, понеже нямало откъде да ги изкопае. Вместо това сложил четири милиарда брошурки от американското топ шоу на Опра Уинфри.

           *Бу-у-ум!! Да си знаят!  Apply cold water to burnt area!!*

Имахме двайсет и четири часа преди да ни е погнала полицията. Затова по най-бързия начин отидохме до сервиза на Любо и поискахме да ни тунинговат колелото. Сложиха ни нови скорости, спойлер, нитро, нови пистови гуми и няколко антигравитационни двигателя. Заплащането отново оставихме на Преподобния.

          *And then we literally blew the shit out of them.*

И тогава, на тази дата – 9 септември, 2001 година, ние хвръкнахме към Ню Йорк с моето.. Супер колело.

Стигнахме там след почти денонощен полет премръзнали, гладни и жадни и ни отне един цял един ден да си стъпим на краката. Хапнахме, пийнахме, наспахме се и после поехме към кулите близнаци. Бяха огрооомни.
Паркирахме си колелото отпред, влязохме в едната сграда и..
           
           *..Allahu Akbar!*

Млъкни. Просто замълчи докато разказвам тази част.
         
            *Тогава.. за да не ми е скучно може ли да си поиграя малко с ония... подсъзнателните ти работи..? If you get what I mean.. ?*

Може. Стига да мълчиш.
И така, на 11 Септември 2001 година, ние стояхме на върха на едната от кулите близнаци, насочили бластера си към идващите самолети. Мерника ни не слизаше от тях, въпреки острите маневри, които правеха и най-накрая като ни застанаха на мушка изстреляхме две зелени лазерчета, от бластера се чуха две „Пиу-пиу” и двата самолета се взривиха внезапно като в някой от филмите на Майкъл Бей.. НЕ ПИПАЙ ТАМ!

            *Ups.. Sorry.*

И така... Изпълнихме желанието на Преподобния Боби да напише пожелание за рожденния ден на неговата приятелка Любомира Иванова върху кулите близнаци. Чрез нашата ръчичка Той й написа върху картичката от магазинчето на Леля Краси едно пожелание, което озаглави „Лирика за един приятел”. То гласеше:

„Мира, просто бъди все така позитивна, обичлива и засмяна,
И винаги страшно здрава и корава.
Защото има смисъл, повярвай, има го кяра
на хората около теб гордостта да е в нова мяра,
Само.. защото.. Ти си изпълнена с любов и вяра.”

И колкото и странно да ти се струва, Рожденичке Мира, тези думи, заедно с вечните сини карамфили които купихме от.. Е, сещаш се от къде, . стоят и до ден-днешен на върха на едната от кулите близнаци. Сигурно леко се полюшват от вятъра, но едно е сигурно – Кулите близнаци няма да бъдат разрушени докато Боби не каже така, следователно и Лириката към Любомира Иванова ще си остане там...

          *Хайде стига, мисля, че вече ставаш скучен и е време да излезеш от ефир.*

Стига, недей да спускаш завесите!

          *Нямаш право да спориш!*

Ще ти дам после да гледаш My Little Pony колкото искаш!

          *Liar, Liar, pants on fire!*

.. САМО ДА ВМЕТНА, след това продадох бластера, Преподобни Мира!! И си купих остриета като от Assassin’s creed!!

                *Това беше последната реплика.*
                               
                                * The end.*

(Дочува се приглушен вик зад кулисите)

- Обичаме те, Мира-а-а-а