Пристигаме вкъщи. Дали мога да наричам така неговия дом? Сега живея тук, нямам друго, което да наричам „вкъщи“. Още съм същото тъжно момиче. Слага ръка на гърба ми, когато влизаме. Вече знам, че го прави всеки път, но пак изтръпвам.
– Оле-ле, какво е станало? – стъписва се Роуз, като ме вижда. Усмихвам ѝ се.
– Това е просто боя, Роуз, ще видим дали ще излезе. Ако ли не, е…
– Сваляй дрехите! – нарежда ми майчински. – Ой, ой!
– Аз ще си ги изпера, не се притеснявай!
Неудобно ми е да се занимава с моите неща, тя не е моя помощничка, а негова. Прибирам се в стаята си, с намерението да се заема с тази задача, но тя върви след мен с ръце на кръста. Струва ми се забавно, не очаквам това от нея. Сякаш много бързо ме прие като една от тях. Изчаква ме да се съблека по бельо и взима дрехите от ръцете ми, после излиза. Мила е. Ако не се изперат… О, хрумва ми нещо, ще им намеря приложение. Хвърлям се на леглото да си помечтая. Откъде ми дойде това сега – рисува ми се. Защо сега? Мислех, че погребах това с Калоян. Да създам нещо свое, да излезе от ръцете ми, това ми липсва. И той ми липсва. Беше истински приятел. Дали сега е с мен понякога?
Обичам те, Кала, противоречиво мое вдъхновение! Прости ми, че така и не успях да те разбера! Е, така и не бе писано да се превърнеш за мен в нещо друго, но ми даде от своя устрем, от обичта си. Надявам се и аз да съм ти дала доброто от себе си, за да е лек полетът ти и да намериш онзи мир, така търсен приживе. Него не можех да ти дам, и аз го търсех още. Целувам те по черните къдрици, красиво момче. Оставям те вече, прости ми! Имам смисъл сега, който да ме изпълва. Няма да те питам за него, защото не ми е нужно, приятелю. Вътрешно винаги съм познавала моя Сам, а вече мога да му служа. Той дойде при мен, Кала, просто дойде и си ме взе. Но не знае това, трябва още много тръни да набоде в краката си, да плаче, гледайки надолу, защото най-високо се издига с наведена глава. Ще му послужа да мине с боси крака, които ще умия със сълзите си. След много животи или само след този моят Сам ще стигне до мен. Родих се затова, приятелю, да постеля под нозете му според любовта си тръни и благост, да му посоча накъде главата да държи. Върна се желанието да създам. Дали ръката ми е изгубила умението си?
Вземам си душ. Изцапаното се чисти лесно от кожата. Поглеждам се в огледалото – нещо средно между обикновено момиче и обикновена жена съм. Обикновена тъмна коса, обикновени тъмни вежди, обикновени скули, малка брадичка, обикновени пълни устни с наситен студен оттенък, не прекалено голям нос, черни мигли и моите обикновени, никакви на цвят очи, които се взират в огледалото, в опит да намерят нещо интересно от другата му страна. О, има, застаряваща Алиса, но не прави това, опасно е за жабата да вдига крак, когато коня подковават! Стой си от тази страна, не преминавай!
Обличам си бялата блузка, въпреки че ми е малко впита и затова рядко я слагам. Наричам впито всичко, което не ми е широко, това е по навик. Много се размотавам нещо. Дали няма с какво да помагам на Сам или пък на Роуз? Има доста време до вечеря, излизам и… О, Боже! Точно срещу вратата на стаята ми от другата страна на вътрешния двор се пада залата за фитнес, а стената ѝ е остъклена, както и тази на коридора. И виждам как негова милост виси с главата надолу. Моля! Що за упражнение е това? Повдига се от кръста и се хваща за краката, като остава така няколко секунди, после пак се отпуска надолу. Стоя зяпнала, сигурно е грозно така, но съм шокирана, никога не съм виждала подобно нещо. Повтаря това. Лелеее, как успява? Не е някой хърбо, не му ли тежи да се вдига така? Ами, ако ме види, или по-лошо, ако вече ме е видял и се изнижа, след като го зяпах така, кофти. Отварям вратата към вътрешната градина и минавам през нея. Тази на фитнеса е отворена. Заставам там и изчаквам да се пусне за пореден път.
– Здрасти! – казвам.
Изненадан е, прецаках се, можеше и да не се навирам сама, не ме е видял.
– Здрасти!
Повдига се и си откача краката от коланите, после се хваща за пръчките на стената, пуска се и скача на пода.
– Не исках да ти преча, просто… видях какво правиш и… не съм виждала такава тренировка.
Нищо не казва. Сигурно е изморен, тениската му е мокра.
– Изглежда трудно – добавям.
– Да.
– Харесва ли ти, или го правиш, защото се очаква да поддържаш някаква форма?
Оглеждам залата, има различни уреди, някои знам за какво са.
– Точно днес нито едното, нито другото – още диша тежко.
– Е, защо си причиняваш това тогава?
Поглеждам го по-внимателно. Косата му е почти изцяло мокра, така се е изпотил. О, не! Не пак, Елена! Владей се бе, жена! Остави косата, остави стичащите се по шията му вадички, събиращи се в ямката между ключиците! Не го гледай – най-добре!
– Защото трябва да изкарам от мен това, което остана.
Вероятно гледам неразбиращо, защото добавя:
– Когато ме спря.
– Оуу! – възкликвам и си запушвам устата с ръка. Но цялото ми лице е сгърчено в израз на съжаление. Не очаквах, не знаех, че е толкова силно това желание в него, че е останало.
– Съжалявам! – казвам през ръката си.
– Недей! Щях да си навлека проблеми. Така на него му се размина, но и на мен също.
– Не мога да си представя каква е тая разрушителна страст. Това ще те убие. Дръж я здраво, контролирай се!
– Ти го правиш много по-добре. Успя да ме спреш, благодаря! – усмихва се. – Но сама му налетя преди това, виждаш, че понякога не е лесно.
– Защото… – спирам се, не искам да връщам лентата. – Остави! Тренирай си, изчезвам!
Излизам в дворчето.
– Елена! – подвиква и се обръщам. – Какво е станало с теб… преди?
В сърцето ми се забива кама. Как да му кажа? Затварям очи. Иска да го пусна до причините си – най-съкровените си и избутани в ъгъла причини.
– Не ми казвай, ако не искаш, извинявай!
Отварям очи и се връщам в залата. Подпирам се на рамката на вратата.
– Не е тайна, просто е мъчно за казване.
Свличам се и сядам на пода, придърпвам коленете към себе си.
– Преди малко освободих един призрак. Странно е, че ме питаш точно сега.
Сяда срещу мен.
– Това бе първия път, когато допуснах някого до себе си. Хъ, то друг път не е имало. Бях на 20, а той ми беше състудент. Много енергичен и сложен човек, буен, вдъхновяващ, вътрешнопротиворечив, творческа личност. Имаше високо чело, черни очи и черна къдрава коса – красив беше. Също всеотдаен приятел. Известно време си мислехме, че можем да бъдем двойка, но не можехме, разделихме се след около година. И той си остана за мен едно голямо момче, което ми звънеше, да сподели поредното си предизвикателство. Докато го имаше, аз можех да рисувам. След две години той загина в катастрофа и нещо в мен се скъса. Мислех си, че съм била егоист, че можех да му подаря тези две години поне, които са му оставали, защото повече нямаше да мога нищо да му дам и нищо да му кажа, никога, не и по този начин. Обичах го по някакъв свой начин, макар и не точно такъв, от какъвто той имаше нужда. Тогава, през тази година, не можех да се насиля и сега го разбирам, затова не съм имала основание да се обвинявам, че всъщност съм послушала себе си, когато се отказах. Нямаше да е истинско. Така бе честно. След смъртта му аз от време на време му говорех – така поне си представях. Това продължи твърде дълго.
– Съжалявам!
Кимвам.
– Калоян беше сродна душа, твърде буреносен, твърде мокър и мек. Изправи ме пред големи предизвикателства. Трябваше да го нося, да го изправям, да го отрезвявам, а бях още много млада. Но ето как ме е накарал да се науча. Като силно драматичен човек имаше остри политически възгледи, склонност към пристрастявания, но разчиташе на мен да го изваждам всеки път, дори и след като се разделихме.
– Защо се разделихте?
– Осъзнах, че да му прощавам, не е достатъчно. Да, одухотворяващо е, но не е равнозначно на онази любов – невъзможната. Просто не беше той.
– Защо каза, че си го освободила?
– Когато Роуз ми взе дрехите, както си стоях безпомощна пред нейната забавна упоритост, ха, дали заради боята по тях, усетих желание да рисувам, силно желание. Странно как в ситуации, които подлагат на изпитание нашата битийност, стигаме до прозрения за съдържанието на живота. Това ако не е знак? Освен това днес е годишнина от катастрофата, не може да е случайно.
Протяга ръка и взима моята, леко я стиска.
– Съжалявам! – казва глухо. – Искаш ли да направим нещо, не знам… да го отбележиш, да отидеш на църква или…
– Ами аз всъщност го отбелязах – ето така, споменах го и го пуснах. Ти ми стана изповедник, без да искаш. Не ми е нужна църква – усмихвам се отново, вече по-ведро. – Мисля, че ми е нужен магазин за художествени материали.
– Ммм… добре – подсмихва се и си поглежда фланелката. – Сега няма да успеем. Утре става ли?
– Не се дръж така! Когато имам време, ще потърся сама. И… – замлъквам.
– И какво?
– Исках да кажа, че ще се опитам това да не ми пречи на останалата работа.
– Ще ми се да видя нещо, нарисувано от теб.
– Ще видиш. А ти – или се движи, или се преоблечи, не стой мокър!
– Слушам – отговаря и става.
Ставам и аз. Преминавам дворчето и отивам в кухнята. Роуз е изпрала блузата ми. Държи я опъната и я оглежда, явно няма да я бъде.
– Имаше ягоди, останаха ли? – питам я.
– Замразих ги, чакай!
– Как бихме могли да ги използваме така? В блендера може би?
Изваждам останалия йогурт. Тя ми разбива ягодите на пюре и добавяме млякото. Опитвам го – страхотно е. Сипвам в две чаши и се връщам в залата. Сам не тренира, оправя си маратонките.
– Заповядай! – подавам му чаша. – Обичаш ли ягоди?
– Обожавам, благодаря! – взима я и отпива няколко пъти, видимо доволен. – Нали каза, че ще ме държиш гладен? – закача се.
– За жаден нищо не съм казвала – отпивам и аз. – Утре какво?
– Може би ще отида сам утре.
– Как пък не! За да можеш да се биеш необезпокояван ли, да не ти преча? Изтърпи малко, нали привършвате, ще можеш ли?
– Искам да стоиш до някого през цялото време, защото се разсейвам, Елена.
– Добре.
Допива си напитката и ме пита не съм ли гладна вече.
– Малко – отговарям.
– Ей сега, само да се изкъпя.
Аз се връщам при Роуз да ѝ помогна. Правила е печено, което мирише много добре. Питам я за Джени, не съм я виждала от предната сутрин. Тя се усмихва, но е напрегната, Дженифър не била споделяла нищо оттогава.
– Притесняваш се за нея, нали? Но я виж, нищо, че си ѝ майка, тя може сама да взема решения, превърнала се е в малка жена. Щом не ти казва, значи и тя мисли така. Това е хубаво, Роуз, осъзнава и отговорността си. Виждам в нея себе си, когато бях на толкова. Не искаш да стане като мен, нали?
– О, напротив, но не искам някой да я нарани – отговаря ми тя.
– Но това не зависи от теб. Ще я нараняват вероятно, а тя ще се справя всеки път. Ще стане по-силна. Ако не го направи сега, няма да е уверена, когато дойде моментът да взема важните решения в живота си.
– Охх! – въздиша Роуз и с това се приключва. Коя съм аз да давам съвет на жена, отгледала толкова голямо момиче! Искам само да не се притеснява.

Тази вечер Сам ще излиза, казва го в края на вечерята. Изгубвам се в дебрите на мрака и спирам да слушам какво говори, спирам да ям, връщам се в Ню Йорк, в онази седмица на немилост. Всичко ми става безразлично. Не се питам къде ще ходи, не мисля за Мишел Брик, нито за други като нея. Мисля само за самотата си, за вечерите в студиото, за болката, когато видях договорите, но той я надви, защото просто беше тук. Да бъде с мен, се оказа най-жизнеутвърждаващото преживяване.
– Искаш ли? – Крис гледа в мен, а очевидно съм разсеяна.
– Какво? – го питам.
– Остави! Явно нямаш настроение. И апетит също.
– Наядох се и се замислих, извинете! – оправдавам се и оставям вилицата, осъзнала, че побутвам издайнически късчетата месо. – Какво ме питаше, Крис?
– Да излезеш с мен предложих.
Това ме изненадва, но нямам никакво желание. Може би изпускам възможност да опозная живота им. Поклащам глава с кисела усмивка, с която се извинявам.
– А за къде все пак става дума? – решавам да попитам.
– Ще ходим с приятели на караоке. Навита ли си?
– Много добра идея, но пак не. Освен това ще остана съвсем сама, мога да пея, колкото си искам, никой няма да ме чуе, а такива места ме изнервят.
Не поглеждам Сам умишлено. Но той не се храни, което е необичайно. Боря се с желанието си да проверя изражението му.
– Благодаря, Роуз! Може да отсервираш – казва той и става.
Това и чакам. Ставам и се запътвам към стаята си, то е като бягство. Събувам се и скачам в леглото по турски. Почти веднага се чука на вратата и аз отговарям. Какво иска сега?
– Иди в студиото, ако ще слушаш музика, знаеш, че е по-добре! – вената му говори повече от него, страшно е напрегнат. – После ще се присъединя.
– Не е нужно, благодаря! – слънчевият ми сплит е подложен на атака.
Той излиза, може би бърза. Сгърчвам се като зародиш. Нямам право да се чувствам така.

Телефонът изписуква, имам съобщение от Сам: „Не си ли в Мрежата?“. Я! Нали излезе, какво се занимава с мен? Отварям си профила да проверя какво иска. Писал ми е първо там:
„Това, че смени една стая с друга, не те освободи от теб самата. Сега и от тази няма да излизаш. Така ми се искаше да не е вярно! Надявах се да видя малко надежда и в теб. Наивен съм да мисля, че мога да стана причина за това, нали?“ И още: „Дори не ми отговаряш, а аз продължавам да се надявам. Също и да се излагам, говорейки си сам.“ Какви ги вършиш, Сам?
Пиша: „Донесох себе си, да. Само че в онази стая не ми се прибираше. Наивността е качество, не недостатък. Отговорих ли на въпросите Ви?“
Отговор от него : „Върна ми надеждата. Благодаря!“
Аз: „Толкова ли Ви е скучно, Андрю, та се чудите какво да правите с ръцете си?“
Той: „Ръцете са продължение на мисълта ми.“ Божичко! Недей така!
Пиша: „Г-н Хикс, дръжте мисълта си чиста и ясна тогава, за да не търсят оправдание ръцете!“
Получавам: „Точно тази е най-чистата. Не се притеснявам за оправданието си, а за това, че мисълта ми няма да бъде приета“, после: „Ръцете ме сърбят.“ Леле! Какво ми казваш, Сам?
Аз: „Сигурно защото са свободни.“
Той: „Свободни са.“ Не знам какво да отговоря на това, не искам да играя такава игра. След малко получавам ново съобщение: „А твоите?“.
Аз: „Да. Но аз не знам какво да правя с тях. Имам лош навик поради това – чопля ги непрекъснато. И въпреки това през повечето време се чувствам като с вързани ръце, защото те не могат да продължат мисълта ми, дори сега.“
Той: „Когато ги използваш, правиш много хубави неща с тях. (Не само аз харесах чушките.) Свободата е вътрешна категория. А мисълта ти прави още по-хубави неща, позволи им да получат израз. Така ще сътвориш нов свят, трябва само да го пожелаеш“.
Аз: „Само да можех и по друг начин да се изразявам… Ти можеш да играеш, можеш да заблудиш хората, ако решиш, г-н Хикс. Много точно име – г-н Неизвестен, обратното на г-н Известен.“.
Той: „Преди малко съжалявах, че трябва да присъствам на това събрание, вместо да слушам музика с приятелка, но сега откривам, че г-н Хикс има повече късмет от г-н Известен“.
Аз: „Късметът за един е опасност за друг. Дано не трябва да гласуваш нещо на събранието, няма да си сигурен за какво вдигаш ръка“.
Той: „Затова няма да я вдигам. Ще я оставя под масата с телефона. Късмет ще е, ако те чуя отново да пееш. Това опасно ли ти се струва?“.
Аз: „Да. За да запазя работата си, трябва да се страхувам малко. Няма да си отпускам гласа, ще си го държа в гърлото, защото той е продължение на сърцето, а аз не внимавам, когато то се излива. Няма да съм сигурна за какво пея“.
Той: „Трябва ли да си сигурна?“.
Аз: „Всъщност невинаги. Само веднъж няма да е нужно – ще пея, без да се страхувам. Ще си заслужава толкова, че да чакам дотогава, защото ще е като освобождение. Ако ще да е в някой следващ живот“.
Той: „Аз не мога да чакам толкова“.
Аз: „Защото не сте жена, г-не. На мен ми се налага“.
Той: „Щом съм нежелан слушател, възползвай се, че сега никой не те чува, отпусни си душата! Пей, Елена, гласът ти ще достигне верния слушател!“.
Аз: „Ха-ха! По-скоро сте невнимателен, отколкото нежелан“.
След това съобщение дълго няма отговор, а аз се връщам и препрочитам целия диалог. Сигурно съм луда да му пиша така. Трябва да сложа точка.
Аз: „Приятна вечер! Благодаря!“.
Нима току-що ми каза, че е някъде, но мисли за мен? Мамооо!

Глава шестнадесета
Облогът

Ден 14-ти (събота)
Този ден през цялото време гледам да стоя близо до някого, както ме помоли Сам. Вика ме често на площадката, но вероятно така се успокоява, като търси и моето одобрение. Хрумва ми, че може да маркира територията си, за да държи Грег настрана. Това не ми е особено приятно заради начина, по който му влияе ситуацията. Но Грег не се пречка особено. Имат две сцени заедно и се радвам, че нямат съприкосновение в тях. Снимките продължават до много късно. В колата на връщане му казвам, че според мен се справя много добре, имам предвид, че не се подаде на агресия, но също и за играта. Дали ме разбира? Аз не го хваля, за да го лаская, няма нужда от това, искам да поощря самоконтрола му.
Вечерта е мълчалива. Все още не разбирам това, моето, работа ли е. За да е работа, не трябва ли да е трудно? От главата ми не излиза снощният чат, а това ме блокира и дори обикновени изречения ме затрудняват. Сам избира музиката, която пуска, следвайки публикуваните от мен парчета на стената ми. За съжаление не може да чете статиите, повечето са на български, а вграденият преводач е неточен. Необичайно ми е някой да ме изследва толкова подробно. За какво му е това? После си тръгвам.
Както се пее в една песен, има нощи, когато тъгата се точи вместо вино. Истината е, че се уплаших. Можех лесно да се подхлъзна по сладките му думи, които дори не изрича на глас, а ползвайки г-н Хикс. Колкото и да съм неуверена, не съм тъпа. А ме е страх. Имам уверението му, дори обещанието, че няма да се опита да ме сваля. Как иначе освен като шега мога да приема поведението му. Той обича да се шегува. Често го прави и със себе си, най-вече с възрастта си.
Сега приличам на птица с изгорени крила. Поклащам се в жаравата им и очите ми не раждат сълзи да я потушат. Всичко, около което се стремя, е търпение. За други стремежи нямам смелост.

Ден 15-ти (неделя); Ден 16-ти (понеделник);
Ден 17-ти (вторник)
Още няколко такива дена минават. Доставя ми удоволствие да го наблюдавам как се храни, всеки път се чудя защо. Харесва ми, че никога не прави коментари, каквато и да е храната, но най-вече, че яде с такава наслада и по много. Има нещо различно в това, което няма логика, но ми въздейства почти физически. Много е енергичен, ходи бързо дори когато няма причина, а когато има, е неуловим. Последните дни не говорим толкова, умората вероятно си казва думата, но на мен ми е добре така. Стига ми, че седи в колата до мен, просто е тук – това е всичко. На няколко пъти се връщам към усещането да го докосвам, предизвикано от различни поводи. Въпреки че не се налага да го почистя отново както онзи ден от боята, чувството се връща в мен и това са най-трудните ми моменти. Той е много хубав мъж, но най-вече това е ТОЙ. И никак не ми помага, защото не е дистанциран, тъкмо обратното – вниманието му към мен не се разграничава от близостта. Когато е вглъбен, е много спокоен, но винаги е адекватен и е в състояние рязко да премине към чудесното си чувство за хумор. Той просто живее в мига. А аз до него се усещам жива, толкова жива, колкото никога след детството си не съм била.
Дженифър и Кристофър не се държат много различно, но мисля, че това е нарочно. Нямам време за тях сега, но ще проличи.
Говоря с мама почти през ден. Мисля, че е казала на татко за подозрението си, макар че увърта. Тя не знае как да възприеме влюбването ми, а аз продължавам да отричам, че е нещо сериозно. Усещам, че е объркана, и знам какво иска да ми каже, но не смее, засега се въздържа. Не биваше да ѝ казвам нищо, въпреки че тя сама се досети. Ако можеше да знае как се чувствам с него!
Е, дали има значение изобщо, той е Сам Мейс. А моето ян… Все още отказвам да събера тези две представи в един образ. А, не, аз мога, защото го виждам постоянно – наситих се на образа му. Вече познавам всеки детайл, дефект и чар. Вече познавам малки частички от него като това, как го дразни храната, останала между зъбите след хранене, и нервното обхождане с език по тях да я премахне, което се е превърнало в навик; подръпването на ръкавите нагоре, все го дразнят близо до китките; същото важи и за панталоните, набрани в гънките на слабините му; какви обувки предпочита; домошарския му нрав; заразителния му смях, понякога непредизвикан с нищо; формата на ноктите; кривия му нос, притеснението му от неизяснени факти и още много, много неща. Имам време да запомня всичко. Но Сам Мейс е нещо различно, той е магия, употребявана съзнателно, експлоатирана и тиражирана, и това го е променило. Никога, никога няма да бъде с мен. Няма да поиска да ме целуне. Сам е отдаден на всяко нещо, с което се захваща, снимат тия сцени така изтощително дълго, а всеки път той се хвърля в тях с жар и ентусиазъм. Снимките са изморителни и вечер сме мълчаливи, макар да продължаваме да пием кола на дивана. Аз усещам напрежение през цялото време, нямам представа той как се чувства. Всички блянове ги отнася възглавницата. Срамувам се от Роуз, че ще я намери изгнила от сълзите ми, когато влезе да чисти. Колкото повече се стопяват очите ми, толкова повече се пълни сърцето ми. Бих служила на света, сега бих. Защото мога да го виждам, да му казвам интуитивното си усещане за превъплъщенията му в героя, което продължава да търси от мен. А той ми се усмихва. Не знам защо го прави, но му е хубаво. Може би е такъв човек, да, той е такъв – добър.