Част от мен се гърчи при мисълта, че той е толкова близо до мен и в същото време толкова недостижим, но сега моят и неговият живот са два отделни свята на две различни планети. Не беше лесно да го осъзная, защото имаше време, когато двамата бяхме едно цяло, но оттогава минаха пет години и два живота. Разбира се, оставаха спомените и аз вече бях научила, че те имат своето физическо проявление, а той — не. И по това също се различавахме. За разлика от него аз носех бремето на безброй въпроси, които съм си задавала поне хиляда пъти от онзи момент, когато с него се видяхме за последен път. Защо го направих? И дали щях да го направя отново? Защото аз бях тази, която сложи точката.
Сега, на двайсет, често се питам дали съм направила правилния избор. Работата се превърна в единствения ми живот. Не знам дали трябва да съм доволна или тъжна от този факт; през повечето време се мотая нагоре-надолу, в зависимост от дневната задача, върша си работата и не се замислям много. Когато хората ме питат, аз изсумтявам и продължавам напред.
Преди да срещна Георги никога не съм си представяла, че ще тръгна да живея в Кърджали. Но аз го срещнах. И животът ми се промени изцяло. Докато бяхме заедно, се влюбих лудо, после, когато се разделихме, се влюбих още по-силно. Нашата история има три части: начало, среда и край. И макар че всички любовни истории се развиват по един и същи начин, аз все още не мога да повярвам, че нашата няма да продължи вечно. Замислям се и както винаги историята на нашата любов се връща в главата ми. Припомням как започна всичко, навлизам дълбоко в спомена, защото той е всичко, което ми остана.
… Тогава излизах с много момчета. В Добрич ги имаше с лопата да ги ринеш. Повечето от връзките ми бяха мимолетни. Използвах мъжете и им позволявах да ме използват, но пазех чувствата за себе си. Не мислех за нищо конкретно, просто оставих съзнанието ми да се рее без посока. Въобще не съм се надявала, че ще се запозная с момче, повярвайте. И тогава го видях да идва към мен. Стараех се с всички сили, но никакви заповеди не успяха да отклонят погледа ми от него. В този момент усетих, че в мен нещо изщрака като ключ в ключалка. Вярвайте ми, въобще не съм романтична и не вярвах на истории за любов от пръв поглед. И все още не вярвам. Но нещо се случи тогава и то много напомняше на онова, на което по принцип не вярвам. Не можех да отместя очи от него.
Отблизо беше още по-хубав, но не красотата му ме плени, а погледът и усмивката, която разкриваше красивите и искрящо бели зъби. За разлика от много други хора с това момче се чувствах свободна и естествена. Седнахме в едно от най-посещаваните кафета в Кърджали. Сервитьорката се появи и аз поръчах.
— Цитронада — казах аз.
— Нека да са две — добави той.
Момичето ни остави и ние поведохме лек и приятен разговор. Не спряхме дори когато донесоха напитките. Отново говорихме за живота. После ме разпита за детството ми. Казах му повече, отколкото възнамерявах, за гимназията и прекалено много за трите години, преди да го срещна.
Той слушаше внимателно, от време навреме задаваше въпроси и аз открих, че от цяла вечност не съм била на такава среща. Най-малкото от три години. Не и след Иван. След него вече нямах желание за подобни преживявания, но щом срещнах Георги, преосмислих решението си. Харесваше ми да съм с него, той самия ми харесваше и исках да го опозная по-добре. Не само тази вечер, но и утре, и вдругиден. Всичко в него — от начина, по който се смееше, през духовитите му забележки, до трогателната грижа за хората около него — ми изглеждаше ново и прекрасно, и истинско. Времето, прекарано с него ми помогна да осъзная колко самотна всъщност съм била. Дотогава не си го признавах, но след тези два дни разбрах, че това е самата истина.
— Сега знаеш всичко за мен, а аз за теб — нищо — подметнах. - Знаеш на колко години съм, къде уча, какво ще специализирам, знаеш също, че не пия и не пуша. Знаеш, че съм от Добрич. Не е малко, нали?
След кафето ме изпрати до вкъщи. Казахме си «Чао!», той се обърна и направи няколко крачки, но изведнъж се обърна, хвана ме за ръката и ме целуна невинно по бузата. Беше целувка по бузата, но устните му бяха меки като коприна и парфюмът му ме завладя и остана по дрехите ми дълго след като се отдалечи от мен.
— Наистина беше прекрасен ден — промълви той. Прибрах се и веднага си легнах, но дълго не можах да заспя. Въртях се из леглото и си припомнях различни случки от деня. Накрая достигнах до извода, че съм страшна глупачка. Защо не му казах колко важен беше този ден и за мен? Затворих очи и за стотен път съжалих, че не отвърнах на целувката му, за стотен път съжалих, че не го бях направила наистина, и за стотен път се запитах: «Как можах да се влюбя в момче, с което се познавам едва от вчера?» Трябваше да се примиря и да оставя темата «Георги» поне за известно време. Чудех се дали и той мисли за мен толкова много, колкото аз за него. Времето е относително понятие. Знам, че не съм първата, осъзнала този факт, но за разлика от разните учени хора моята увереност нямаше нищо общо с масата, енергията и скоростта на светлината, нито с нещо друго, евентуално постулирано от Айнщайн. По-скоро беше свързано с отчайващо бавното изнизване на часовете, прекарани без Георги. Заспах с мисълта за него и първото нещо, за което помислих, когато отворих очи, беше отново той. Не знам защо се вълнувах толкова. Всичко, свързано с него, беше ново и непознато, не бях сигурна, че някога ще свикна с това чувство. Всичко ми изглеждаше различно! Ново и в същото време уютно, сякаш винаги сме били заедно. А дори не бяхме истинска двойка. Но един нахален гласец прошепна в ухото ми: докога ще бъде така? След малко повече от седмица си заминавах за Добрич и всичко щеше да свърши. Имах достатъчно опит от приятелите си, за да знам, че е нужно нещо повече от няколко дни, колкото и специални да са те, за да може една връзка да издържи, когато между теб и момчето ти има 500 км разстояние. Виждала съм много момичета да се кълнат, че са влюбени, и може би наистина бяха, но връзката им приключваше за няколко месеца. Времето, прекарано със Георги, ме караше да се питам дали е възможно да има и изключения от общото правило. Имах нужда от него и както и да се развиеха отношенията ни, знаех, че няма да забравя нито един от миговете, прекарани с него. Може да ви звучи невероятно, но той бе станала част от живота ми и отсега се измъчвах, че утре през деня нямаше да имам възможност да съм с него. Нито на следващия ден, нито на последващия ден. Може би с другите не е било така и затова любовта им не издържаше на раздялата? Георги седеше до мен и аз изведнъж осъзнах, че идването ми тук е най-доброто нещо, което можех да измисля.
— Нямаш представа колко много значат за мен последните няколко дни — не се сдържах. — Запознанството ни е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Спрях отново и се поколебах. Не го ли кажех сега, нямаше да мога да го кажа никога.
— Обичам те — прошепнах.
Винаги съм си представяла, че ще е много трудно, но се оказа, че не е така. Бях абсолютно уверена в любовта си, и въпреки че се надявах един ден да чуя същите думи и от него, най-важното беше, че го казах и бях готова да му дам сърцето си.
— Не е нужно да ми отговаряш — побързах да кажа. — Не ти признах, за да…
— Знам — прекъсна ме той. — Ти не разбираш. Не съм изплашена от думите ти, а защото в същия момент мислех да ти кажа същото. Обичам те, Мери!
В един момент си говорехме, в следващия той се наведе към мен и за миг се изплаших, че ако го целуна, ще разваля магията, но беше твърде късно да спра. Когато устните му срещнаха моите, разбрах, че дори да живея сто години и да посетя всяко непознато кътче на света, никога няма да забравя мига, когато целунах моето момче за пръв път. Разбрах още, че ще го обичам вечно.
© Мария Йорданова Todos los derechos reservados