-        Счупен си! Нямаш нищо! Сам си! Огледай се наоколо... няма никого! Онова чувство, в задната част на гръдния ти кош, онова чувство, което потискаш. Задушаваш, игнорираш, преструваш се, че не съществува. Разяжда сърцето ти. Не ти дава да си щастлив. Болката е толкова силна и постоянна, че си забравил какво е да живееш без нея. Забравил си значението на думата „щастие“. Всеки път щом усетиш аромата на парфюма ми, търсиш лицето ми в тълпата. Но знаеш, че не е там. Знаеш, че никога няма да го намериш. Но не спираш да го правиш. Инстинктите ти крещят да ме потърсиш. Да накараш болката да изчезне като ме зърнеш още веднъж. Да се потопиш в миналото. Да изпиташ спокойствието, което изпитваше в ранните слънчеви дни на пролетта на нашата любов. Не си изпитвал спокойствие от месеци. Уморен си. Тъжен. Скиташ се без цел и причина. Единственото, което имаш е онова парещо прокълнато чувство. Усети го! Боли ли те? Нека... Харесва ми. – гласът се усилваше все повече. – И сега, накъде? Всеки един твой ден е орисан да премине в мъчителното присъствие на всички онези „ако“ , „може би“ , „нямаше ли да..“, „какво ако“ – тогава гласът изригна в неистов писък – СЧУПЕН СИ!

Той скочи в леглото. Целият бе облян в студена пот. Одеялото му бе на земята, а чаршафите – на топка в долния край на леглото. Отвори очи и наоколо видя мрак. Все още чуваше онзи леден женски глас. Ушите му пулсираха. След като очите му привикнаха към мрака успя да различи формите на възглавницата си, която се бе озовала на пода до вратата на стаята, на около 3-4 метра от леглото. Седеше в леглото, подпрян на едната си ръка, а другата прокара през косата си. Беше мокра. Вече не помнеше коя нощ поред се будеше от един и същи кошмар. Едни и същи думи. Все същият леден женски глас, пронизващ цялото му същество. Не помнеше нищо от това, което гласът му казваше с изключение на последните две думи: „Счупен си!“ Както всеки път – изпука всяка една кост в тялото си в точно определен ред: врата, пръстите на ръцете, китките, лактите, глезените, пръстите на краката, коленете и накрая гръбнака си. Но тази нощ нещо бе различно. Той се наведе и подпря лакти на коленете си. Сложи ръце на слепоочията си и въздъхна. Тогава я усети. Първоначалният шок от кошмара бе отминал и възприятията за реалност му се възвръщаха. Изкрещя. Непоносима болка. Сякаш нажежено до червено парче стомана бе заседнало в задната част на черепа му. Изгаряше го. Тогава всички онези думи, които бе сънувал го връхлетяха. Като буреносен облак, нищо неподозиращото, синьо лятно следобедно небе. Спомни си всичко, което бе чул в сънищата си през последните няколко месеца. Черепът му гореше.

Луната светеше високо в небето, черно като катран. Нощта бе студена. Той стана и видя, че Луната осветяваше част от пода в стаята. Сякаш оформяше пътека към вратата на терасата. Подканяше го. Той я последва и излезе навън. Леденият зимен въздух проряза дробовете му. Той се закашля. След минута успя да поеме въздух без да усети болка. Подпря ръце на парапета и погледна нагоре. Едно единствено нещо, не го бе подвеждало през целия му живот. Всяка вечер бе с него. Винаги там, винаги спазваше уречения час. Гледаше го и му се усмихваше. Лекуваше разбитото му съществуване. През целия му живот единствено и само Луната бе до него, всяка нощ, всяка седмица, всеки месец, всяка година. Той я съзря в необятното небе. Сама. Без нито една звезда на небосвода. Напомняше му за него самия. Сложи ръка на сърцето си. Усмихна се с изкривени устни и прошепна няколко думи. После я погледна отново и се прибра.

Скоро се съмна. Така и не заспа отново. Отиде в кухнята и направи, нещо, което не бе правил никога, но му се случваше често в последните месеци. Направи си чаша горещо кафе. Седна на един от столовете и отпи голяма глътка. Отпусна се и затвори очи. Слънчевите лъчи проникваха през завесите и докосваха кожата му. Топлеха го, но кожата му оставаше все така студена. Пресуши чашата с кафе и си взе горещ душ. После напъха на топка работните си дрехи, обу старите си прокъсани обувки и излезе. Съзнанието му работеше трескаво. Мислите препускаха една след друга и една връх друга. Вървеше машинално по пътя, по който минаваше всеки ден, за да стигне до склада, в който работеше. Не се замисляше. Просто слагаше левия крак пред десния и обратното. Умът му бе окупиран с мисли за гласа от съня. Толкова познат. Така топъл и мелодичен в началото и така смразяващ и мразещ в края. В следващия час не престана да обмисля защо получава еднакви сънища толкова дълго време и как би могъл да ги спре. Така неусетно пристигна в склада, в който се криеше от слънцето. В който минаваше всеки ден от живота му в последните месеци. Както всеки ден, мълчаливо вършеше работата си и не говореше с никого. Час подир час се изтърколи деня. Той погледна навън през един от прозорците на тавана и видя, че е тъмно. Погледна часовника си и видя, че работният ден е приключил. Отправи се към съблекалнята и седна на дървената пейка. Тя бе най-неудобното нещо, на което бе сядал. Но след края на работния ден му се стори адски примамлива. В мига, в който седна усети как болка и умора се разнасят по цялото му тяло. Всеки един мускул бе изтощен до краен предел. Гърбът го болеше и не можеше да стои изправен. Поседя известно време така. Прегърбен и замислен. След това отново машинално се преоблече и тръгна по пътя за вкъщи. В момента, в който напусна склада мислите от сутринта го връхлетяха отново. Сякаш влизането в склада ги бе стопирало за деня, а излизането им бе отворило пътя обратно към съзнанието му. Всички въпроси, които го измъчваха, нямаха отговори. Отново след час бе у дома си. Направи си чаша горещо кафе, пресуши чашата също толкова бързо както и сутринта и си взе горещ душ. После легна на леглото и затвори очи. Беше неспокоен. Унасяше се и след миг се стряскаше и се събуждаше. Накрая успя да заспи. Имаше нужда от сън. Но както всяка вечер малко преди изгрев слънце се събуди с мокра коса и същият леден глас кънтящ в ушите му. Следващият ден протече като предходния. Денят след това също. Денят след този ден отново. Така измина седмицата, след нея втора, трета, месец, втори, трети. Еднообразието го съсипваше.

Един ден бе решил да се разходи и случайно срещна стара познайница. Поговориха си за кратко. И във времето, в което си размениха не повече от десетина-двадесет думи тя успя да му каже, че изглежда тъжен и изморен. С безразличен поглед и тъга в осанката. В отговор той й пожела всичко хубаво и продължи по пътя си. Прибра се и рутината започна отново. Кафе. Душ. Работа. Сън. Кошмари. Зимата бе в разгара си. Няколко пъти бе отказал да ползва отпуската си и накрая го принудиха да си вземе почивка за няколко дни. Цял ден прекарваше в сън, за да не вижда слънцето. Събуди се и видя, че навън е тъмно. Хвърли бърз поглед на стаята и видя, че няма никого, беше сам. Погледна към отсрещната стена и видя календара с вълци. Този за текущия месец му допадаше най-много. В близък план между две дървета се виждаше само главата на вълка. Тъмна козина, която преливаше от кафяво покрай ушите, сиво покрай очите към снежнобяло покрай върха на муцуната. Върхът на носа му бе черен, а очите му наситени в небесносиньо. Фонът отзад бе тъмен и това караше очите да изпъкват още повече. Изражението на вълка бе спокойно. Взираше се в неизвестното с непоколебима решителност. Вълкът му даваше сила да стане от леглото. След поредния кошмар бе решил да иде до аптеката и да си купи хапче за сън. Хапчето бе толкова малко, че можеше да го изгуби на върха на пръста си, но цветът му го правеше лесно забележимо – искрящо червено. На връщане ходеше бавно и в далечината забеляза силует на черна женска фигура пред входа си. Не й обърна внимание и продължи да крачи. Докато се приближаваше бе свел поглед надолу, тъй като вятърът брулеше лицето му и караше очите му да сълзят. Задуха все по-безпощадно и силно. Тогава го връхлетя нещо познато. Аромат. Ухание. Сепна се. Толкова познато. Нещо в съзнанието му проблясна и той осъзна, че във всеки един сън бе усещал точно този парфюм. Как се сети за този факт му бе неясно, но нямаше и времето да се чуди. Стигна до входа и докато вадеше ключа си, попита дали момичето ще влиза. Не чу отговор. Тогава вдигна поглед и я видя. Изпусна ключа си. Русите и коси бяха пуснати свободно и вятърът ги развяваше във всички посоки. Играеше си с тях. На главата си имаше сива шапка с плюшено топче в края. Сиво палто покриваше тялото й от врата до коленете. Ботушите й бяха стъпили кротко на земята, а ръцете си държеше нервно пред тялото и преплиташе пръсти. Тя го гледаше с уплаха и притеснение. Онези изумруденозелени очи се бяха впили в него и не го пускаха. Накрая той успя да се овладее и попита студено:

-        Какво търсиш тук? Какво искаш?

-        Аз дойдох... Теб.

-        За какво?

-        Искам да ти кажа нещо, което държа в себе си от адски много време, но не мога повече. Мисля, че трябва да го знаеш. Аз...

Тогава той я прекъсна. Погледна я право в очите и я обля със студенина.

-        Не мисля, че има какво да кажеш, което да искам да чуя.

Наведе се, за да вдигне ключа си и когато се изправи, тя бе на сантиметри от него. Свали ръкавицата на дясната си ръка и сложи пръстите си върху сърцето му. В този миг той пое дълбоко въздух и усети ледена струя кислород да се пропива в тялото му. За миг почувства облекчение, че диша отново. Тя го погледна и му каза, без да маха ръката си от гърдите му:

-        Дойдох за теб. Искам теб. Знам, че те нараних, но имам нужда да ми простиш. За да си простя и аз. Не сме се виждали адски дълго време, но дори сега когато стоя пред теб, сърцето ми препуска все така лудо и не спирам да мисля за теб. Много неща се промениха, включително ти и аз. Но...любовта не е любов, която се променя когато се намери промяна. Когато животът стане труден, когато нещата се променят...истинската любов си остава същата. Тя е трудно поправим белег. Устоява и на най-силните бури и никога не се разклаща. Любовта не се променя за кратки часове и седмици...а издържа дори на острието на съдбата. Дойдох за... теб.

И тогава го погледна в очите и каза:

-        Липсваха ми тези кафяви мрачни очи!

Тя се приближи към него, повдигна се на пръсти и долепи устни до неговите. За миг той усети слабост и искаше да остане там завинаги. Светът спря да се върти. Времето застина. Вятърът утихна. Наоколо цареше тишина. Цялото му същество усети спокойствие. За пръв път от много време умората я нямаше. Вселената бе различна с вкуса на устните й, с нежния им допир, с нея в живота му. Но секунда по-късно се опомни и онова болезнено натрапчиво усещане напомнящо за нажеженото парче стомана в задната част на черепа му се върна. Тогава той си спомни за кошмарите, безсънните нощи, болката и огорчението. Хвана ръцете й и я избута от себе си. Погледна я и каза:

-        Има моменти в живота на всеки от нас, когато сме изправени пред кръстопът. Изборите, които правим в тези моменти могат да определят какъв ще бъде животът ни. Но сякаш когато сме изправени пред неизвестното, повечето от нас предпочитат да се обърнат и да се върнат назад... Аз не съм един от тези хора.

Ръкавицата й падна на земята и нежния допир на кадифе до студения асфалт оглуши съзнанието й. Той отключи вратата на входа и влезе, оставяйки я сама с пронизващия вятър в мразовитата зимна нощ. Прибра се, сипа си чаша вода и изпи хапчето. Излезе на терасата и вдигна поглед към небето. Видя я там, където винаги го чакаше – високо на небосвода. Тази нощ бе заобиколена от звезди. Подпря се на парапета и пое дълбоко въздух. Чувстваше се странно. Сякаш въздухът му се услади. Чувстваше се, сякаш цял живот е бил сляп и ненадейно е възвърнал способността си да вижда. Харесваше му усещането за свобода, което му носеше хладният зимен нощен въздух. Погледна Луната, сложи ръка на сърцето си и й прошепна: „Сърцето ми винаги ще ти принадлежи!“. След това се прибра, легна на леглото и затвори очи. Бе адски неспокоен, но постепенно се отпусна, хапчето подейства и скоро потъна в сън. Бе свободен.

      Наближаваше изгрев слънце. Одеялото, чаршафите и възглавницата бяха на мястото си. Тогава той отвори очи. Не знаеше къде е. Отне му известно време да се опомни. По навик прокара пръсти през косата си...отново бе мокра. И тогава я усети отново – изпепеляваща болка в задната част на черепа. Гледаше с недоумение. Сложи ръце на слепоочията си и започна да ги движи в бавни кръгови движения. Както обикновено, нищо не помагаше. Болката се бе настанила удобно и по всичко личеше, че смята да се задържи.

      Истината бе, че се чувстваше свободен, но болката бе там, защото в него имаше празнина. Дълбока дупка, чието дъно не се вижда, която го бе приковала в реалността. Пречеше му да мечтае, да чувства друго освен тегоба. Нощите продължиха по същия начин. Дълги и мъчителни. Докато една вечер, не се събуди сам преди изгрев слънце. Събуди го нещо друго, много по-рано. Звънецът на входната врата...