Докато върях към вкъщи в един студен ден след училище...  видях човек, на около 70-73 години, вървеше бавно, сякаш видял всичко от живота и останал без капка надежда за утрешния ден... Той се оглеждаше, явно търсеше нещо, но не знаеше дали това, което наистина търси, не се крие там някъде в сърцето му... Спря се за миг, седна на една дървена пейка и ме попита:

- А ти, ти знаеш ли какво е любовта? Любовта, без която и мен и теб сега нямаше да ни има... " 

Погледнах го, седнах до него и замълчах... Той продължи да говори, сякаш ме познаваше от доста време, а аз нямах никакъв спомен за него... Разказа ми как преди 20-тина години изгубил жена си и как от тогава всеки ден ходи на гроба ù и ù казва колко много му липсва и колко много я обича... Попитах го дали времето не е успяло да заличи болката и любовта му към нея, а той плахо отговори: 

- Ако обичаш някого, където и да се намира той, ти винаги ще си с него, както той е винаги с теб.

След минута мълчание той каза, че с нетърпение чака мига, в който ще види жената на живота му отново... Очите и на двама ни се напълниха със сълзи, а той сякаш знаеше, че му остават няколко минути и ми каза; 

- Обичаш ли, бори се до край за любовта на обичания... 

И затвори очите си, не знаех дали наистина не е бил прав, до момента, в който не осъзнах, че трябва да го послушам, докато не е станало прекалено късно...