Беше краят на работния ден, а хората не спираха да се тълпят в магазина. Сякаш най-важното нещо в девет и половина вечерта беше да си купят половин килограм сирене, шепа маслини и два-три кренвирша.
Яна стоеше с дежурна усмивка зад щанда с млечните продукти и едва се сдържаше
да не хвърли буцата сирене от ръката си и просто да си тръгне.
Беше уморена, изнервена и гладна. Не можа дори да излезе в кратка почивка,
защото както винаги персоналът не достигаше. Пък и една от колежките пак си бе взела болничен.
Докато обслужваше поредния клиент, мислите ù летяха в друга посока.
Бележката с адреса и телефонния номер в джоба ù все повече не ù даваха мира.
Днес беше изпратила дъщеря си на училище с един лев и разлепени маратонки,
които отдавна плачеха за нови. Но дори и двадесет лева ù се струваха непосилна сума, която трябваше да отдели.
Хазяинът също ù бе звънял няколко пъти по телефона, за да ù напомни, че има да му дава пари за два месеца вече.
Вчера бе взела заплата, но като върна заемите, ù бяха останали около стотина лева до другия месец. Ако изобщо триста и петдесет лева можеше да се нарече заплата.
Особено за разведена жена, която сама отглеждаше двете си деца и живееше под наем.
Всъщност Яна се смяташе за силна жена и гледаше все някак да се справя сама с трудностите.
За близо четиридесет годишния си живот бе разбрала, че е най-добре, когато разчиташ сам на себе си. Така и разочарованието от хората е по-малко, когато не чакаш нищо от никого.
Затова, когато мъжът ù реши да я напусне, за да си прави семейство с по-млада жена, прие нещата без излишни драми.
Дори не го съди за издръжка, защото знаеше, че едва ли щеше да вземе нещо от него.
След развода последваха още една-две неуспешни връзки, които почваха с голяма и вечна любов, а накрая свършваха с думите:
"Ама виж сега... аз по принцип си те обичам... но още не съм готов за сериозна връзка.
Пък и тези деца... още не съм готов за такава крачка."
Така, въпреки че годините не бяха оставили своя отпечатък върху лицето
и тялото на Яна, тя предпочете да загърби личния си живот и да се отдаде на единственото смислено нещо, което бе постигнала - децата си.
Но сега безпаричието и отчаянието сякаш все по-здраво я стискаха за шията.
Сама разбираше, че работата в този магазин няма да реши финансовите ù затруднения, но бе единственият вариант, след като два месеца беше стояла безработна и потъна още повече в кредити и задължения.
Нещо в Яна се пречупи, когато се прибра пребита от работа, а дъщеря ù Рада я посрещна с насълзени очи и разказа за подигравките, които бе получила от двете тузарки в училището, относно вехтото яке и старите маратонки.
След като влезе в стаята си, с треперещи пръсти Яна извади бележката от джоба си
и изпрати кратък смс на телефония номер, написан на нея. Смс-ът беше с текст: "Сутринта в осем, ще дойда на посочения адрес. Моля, чакайте ме!".
Въпреки умората сънят не идваше в очите на Яна.
Все още нещо сякаш се бунтуваше в нея, разкъсваше я и страхът от неизвестното.
След няколко часа, прекарани в размисли и полусън, изтормозената жена стана, но вече бе по-решителна от всякога.
Отиде в банята, където дълго време си взима душ.
След това изсуши и изправи дългата си черна коса. Облече червено бельо, което ù бе подарък за един Свети Валентин от последното ù гадже, но така и не бе обличала.
Поради ранния час предпочете да се облече семпло. Прилепнали дънки, които подчертаваха дългите и крака и тънка, ефирна блузка.
Сложи лек грим, колкото да прикрие сенките от безсънната нощ.
Написа бележка на децата,че трябва да отиде извънредно на работа и тихичко се измъкна от вкъщи.
Не се наложи дълго да чака на улицата, защото скоро се появи едно такси в далечината. Яна му махна и след като влезе, безмълвно подаде бележката с адреса на шофьора.
Пътуването мина в мъртво мълчание, само сърцето на жената блъскаше шумно в гърдите.
След около двадесет минути, шофьорът спря пред голяма и луксозна кооперация,
пред която чакаше мъж на средна възраст.
Едно плахо ръкостискане, в което Яна едва чу името на господина, представил се за Георги и после заедно дискретно потънаха в един от луксозните апартаменти.
И за двамата беше ясна целта на посещението.
Цената беше уговорена предварително - сто лева на ръка и разходите за таксито.
После нещата протекоха дори по-добре отколкото си беше представяла Яна.
Господинът изглеждаше симпатичен и запазен за своите около петдесет години.
Обръснат, чистоплътен и ухаещ на скъп парфюм, а не както тя си представяше, че ще бъде някой дебел, груб и мазен чичко, който ще се възползва и гаври с тялото ù.
Може би, ако не беше толкова притеснена, дори и сексът щеше да ù хареса,
защото от няколко месеца не беше усещала мъж до себе си.
Ако сексът може да се сравни с бизнес среща, то трябва да се опише така в случая:
Протече гладко, по план, делово, коректно и сделката беше сключена във взаимоизгодни условия.
Просто, както беше обяснила приятелката на Яна, (която всъщност я подтикна и съдейства за срещата), Георги беше успял бизнесмен, с безупречна репутация, който няма време за безсмислени любовни връзки, затова търсеше дискретна и платена любов.
Реално така му излизаше по-евтино и без излишни главоболия.
Затова и държеше часът на срещите да е рано сутрин, защото в девет трябваше да е в офиса.
След около час Яна пътуваше обратно за вкъщи.
На децата щеше да каже, че е напуснала старата си работа, за да почне друга, по-доходна и добра.
Една мисъл не спираше да се върти в главата... че отсега нататък любовта за нея никога няма да бъде същата.
Просто ще я продава, както сиренето и хляба в магазина, в който работеше.
Всъщност, разликата да се гаврят с нея за смешна заплата, или да се продава, но за добри пари, беше в сумата.
Кое ли бе по-достойното в случая?
Отсега нататък Яна щеше да продава любов на килограм...
© Пламена Владимирова Todos los derechos reservados
за първия ми опит за разказ.
Понякога историите вдъхновени от реалния живот
изглеждат най- необикновено, но затова пък будят
теми за размисъл.
Може би някой ден тази история ще има своето продължение..