Любов от пръв поглед

Слънчев пролетен ден в морския град. Нощният бриз беше отвял градския смог и въздухът миришеше на море и подтикваше към разходки в парка. Слънцето проникваше през прозорците и огряваше с малки палави зайчета стелажите в мрачния и прашен склад.

-           Изчакайте, идвам. - изкрещях аз и продължих да дърпам по балатума кашона с готварска печка.

Работех в магазин на щанд за ел. уреди  и части. Имаше много работа. Още не беше обяд, а аз вече  се потях като „Камчийски Нерез”, мъкнейки: печки, бойлери, хладилници, перални и куп малки и средни кашони с всякакви ел. уреди и части. Не се оплаквам. Бях  млад, амбициозен и доста темпераментен. Работех с две колежки. Едната на касата, а другата на съседния щанд за дамаски и килими. И те като мен не оставаха без работа. Магазинът беше оборотен, на оживена улица и с добро зареждане. От многото работа с колежките бяхме свикнали да се разбираме с един поглед. Ако един от нас влезе в склада за стока, другият излизаше няколко крачки напред, за да обхваща целия магазин с поглед. Така предотвратявахме кражби.

        -  Ето я и печката. - казах, докато излизах от склада и влязох в основното помещение. Хвърлих бегъл поглед към колежката и тя се прибра зад щанда си. Не че имаше в момента  опасност от кражба, но това ни беше навик. Клиентите с печката бяха възрастно семейство. Пенсионерите се делят на три вида основно: интелигентни и възпитани, на тип клюкари многодумни и на агресивни и заядливи. Семейството пред мен, беше от първите.

       - Това е „Раховец”-а, който избрахте. - отворих с отработени движения кашона, извадих печката и с лекота я сложих на щанда. Бях заякнал от всекидневно вдигане на ел. уреди. Запомнете от мен, пералните са най-тежки. Включих печката към пробната лампа и започнах да въртя ключове и нагласям терморегулатори, обяснявайки на възрастното семейство как се готви с готварска печка.

Не, че те не знаеха, но друго беше да си чувам авторитетния глас. Хората си платиха на касата и си взеха печката. През това време вече бях обслужил двама клиенти, единия за крушка, а другият за ключ за бойлер. Работата нямаше да свърши, това беше ясно. Така мина целият ден. Но в крайна сметка ние сме дошли тук не да работим, а да се забавляваме! Нали така!??

Стана привечер. Слънцето се беше катурнало по небосвода, запалвайки облаците в огненочервено. Лекият морски бриз отнесе спарения и задимен въздух далече от града. Пак беше време за разходки и някои го правеха, но не и аз. Оставаха петнадесет минути до затварянето на магазина. Ние с колежките, в паузите между обслужването на клиентите, приготвяхме: метли, кофи с вода, стирки и отчети. Още един ден от многото, които ни чакаха през годините, беше към края си. Бяхме изморени и запотени като животни. Гледахме с едни телешки и лишени от разум очи, но и с малък пламък на надежда за предстоящата ни почивка. Бършех щанда с парцал, когато вратата се отвори. Сега, когато пиша тези редове, ушите ми започват да бучат от нахлуващата кръв в главата ми. Тогава се случи същото. Тя влезе, видя ме и усмивка озари лицето ù. Насочи се към мен. Кожата ù бе порцеланово бяла. Миловидно лице, малък, леко чип нос и маслиненочерни големи очи. Попита ме дали имаме луминесцентни пури, пращали я за пет бройки. Стисках парцала и не знаех къде се намирам. Гърлото ми пресъхна и едва преглъщах. С големи усилия ù показах какви пури имаме и тя избра размера. Не откъсвах поглед от нея. Колкото и да е чудно, тя също. Подадох ù бележката за касата, тя плати и излезе от магазина. Стоях като хипнотизиран с бучащи уши, пламнало лице и неспособен да се движа. Колежките дотичаха до мен.

      - Какво стана? - попита едната.

      - Защо си зачервен? Да не е заради онова, хубавото момиче?

      - Да, заради нея е. - колежките се разкикотиха и ме питаха още нещо, но аз не ги чувах. Впоследствие си задавах  въпросите: Защо не предприех нещо, защо стоях като пън и не действах? Защо не я попитах за име, работа, телефон? Но тогава не можех да мисля. Тогава бях едно момче, смутено, объркано, изпълнено със силни и изгарящи чувства. Едно момче, което стоеше в началото на един път с много любов, много радост, тръпка, но и с много болка. Да, правилно чухте: Болка. За тези от вас, които още не знаят, да поясня. Рано или късно там, където са замесени силни и изпепеляващи чувства, се появява и болка. Питате как така? Нали има любов, защо ще боли? Веднага отговарям. Вече и научно го доказаха, но за съжаление аз го знам от опит: Любовта не е вечна. Обикновено, когато е несподелена или рядко „консумирана”, тя е най-продължителна. Когато е споделена и всекидневно „консумирана”, тя трае по-малко. Да не забравяме и факта, че в една двойка невинаги, да не кажа почти никога, двамата не обичат еднакво. Това води рано или късно до конфликти. Сега, след годините на сладък и горчив опит, мога да оприлича любовта на това да се качите на една висока сграда и да се хвърлите от покрива. И докато падате, да се радвате на гледката и вятъра в косите си, въпреки че рано или късно ще се разбиете долу на паважа. Някои знаят предварително от опит какво може да се случи, но въпреки всичко скачат. Този разказ е посветен на тях. На тези, които знаят как да ценят любовта и малкото хубави и цветни мигове в живота ни. На тези, които търсят щастието и не се страхуват да платят цената му.

   Ето, отклоних се от разказа заради вашите въпроси. Сега да се върнем на онова смутено и влюбено момче. Тогава не ме интересуваше какво предстои. Имах нужните енергия и хормони. Хъс и жар, достатъчни да разбиват стени. Какво още ми трябваше?! Просто исках момичето и това е! Точка по въпроса!

На другия ден едва изчаках обедната почивка. Оставих ключовете на колежките, те да заключат магазина и излетях на улицата. Минах я цялата. От единия до другия край. Влизах в кафенета, ресторанти, офиси магазини. Логиката ми беше такава: Тя купи пет луминесцентни пури. Едва ли са за вкъщи. Беше краят на работния ден и са я изпратили от работата ù. Улицата беше пешеходна и вероятността да работи някъде наблизо е голяма. Проверявах и съседни улици. Казах на колежките да си отварят очите за нея. Вечер подсмърчах над чаша ракия с приятели. И така търсих ден след ден. Търсих, търсих. Нищо! Така два месеца. Не се отказвах, не можех да я забравя, но и постепенно губех надежда. Докато един ден… Тук ще прекъсна, за да ви опиша как протичаше всяка моя сутрин. Действието започваше от предната вечер. След работа винаги взимах една касета от близката видеотека. Купувах шише ракия и мезета и си канех един много добър приятел, учещ тогава за ветеринарен доктор. Докато приготвях салатата и вечерята, от музикалната уредба се носеше Деф Лепард. На втората ракия пускахме филма. Аз винаги бях уморен и заспивах по средата на „прожекцията”. Приятелчето доглеждаше филма, спираше телевизора и видеото и се изнасяше тихо. На сутринта първото нещо е кафето с цигара. И да не забравя, касетата с Бетовен. Още притварям очи от умиление, като си спомня кълбетата синкав дим,  парата на кафето и приятната музика на Бетовен. Винаги ще ми тежи отказването на цигарите. 

Излизайки от къщи, взимах такси, но не до работа, а до центъра на града. От там тръгвах пеш през градинката зад операта и от там посока гарата. Пристигах близо половин час по-рано на работа и затова пиех второто си кафе в едно заведение на съседна улица. До въпросната сутрин. Протегнах ръка да отворя вратата на кафенето и се оказа заключено. Един лист формат А4 беше залепен на стъклото и на него пишеше с големи и криви букви: РЕМОНТ! Ха така. Сега къде ще отида?! Огледах се и видях едно друго заведение, което беше дори по-близко до магазина, в който работех, но никога не ми е харесвало. Влязох вътре и попитах едно момиче, което метеше с отегчена физиономия.

        - Имате кафе, нали?

        - Кафе машината още не е загряла.

        - Браво! Днес ми върви страхотно. - измърморих под нос и тръгнах да излизам, когато гласа на момичето ме спря и незнайно защо сърцето ми се сви.

        - Качете се на втория етаж, там може да има кафе.

        - На втория етаж ли?

        - Да. Там също има барче.

За първи път чувах, че заведението е на два етажа. Тръгнах  по стълбите нагоре. Кръвта започна да нахлува с грохот в главата ми. Бучеше като целия Ниагарски водопад. Знаех какво ще се случи. Качих се, погледнах и тя беше там. На петдесет метра по-нагоре по улицата и два месеца по-рано едно момиче открадна сърцето ми. Сега то беше пред мен, усмихнато, лъчезарно и красиво. Същата буца от притеснение заседна в гърлото ми.

      - Едно кафе. - изграчих аз и седнах на близката маса. Взех си въздух и започнах да мисля. Мислех, а мислите ми не идваха. Можех да отлагам, но от това нямаше да ми става по-леко. Знаех, че това е моментът. Тя ми донесе кафето и аз я погледнах в очите.

      - Преди два месеца вие дойдохте да купите луминесцентни пури от мен. Оттогава всеки ден си мисля за вас. Днес случайно ви открих и няма да си простя, ако не ви поканя да излезете с мен.

Тя ме погледна изпитателно. Мълчеше. Накрая се усмихна.

      - Къде ще отидем?

      - Примерно на кино.

      - Кой филм дават?

      - Изобщо не ме интересува глупавия филм. Аз просто искам да имам повод да бъда с вас.

Тя се засмя. Имаше страхотна, чиста и искрена усмивка. О, боже, беше красива.

      - Добре, ще отидем.

После си говорехме, не помня за какво. Тя се смееше, аз бях остроумен. Тя говореше, аз слушах унесен. Попитах я как се казва. И тя ми каза. Ще я нарека: Силвия от Сливен. После отидох на работа. Работата ми спореше и денят отлетя като миг. Вечерта излязохме. Подарих ù цветя. Гледахме филм. Филмът се оказа много глупав, но аз… аз намерих последната си ЛЮБОВ.

- КРАЙ -