Любовна история...

Навън бе тихо, спокойно и единствено се чуваше шумоленето на листата. Уличната лампа примигваше леко и едва осветяваше околността. От мрака започнаха да се чуват приближаващи стъпки и гласове. След минута-две два силуета се спряха под разсеяната, жълтеникава светлина, около която играеха малки мушички.

Той се спря рязко и се обърна към нея. Тя го погледна с учуден поглед, докато той я гледаше кротко и в очите му се виждаше пламтяща искра. „Беше ми много приятно!” – сподели той, докосвайки нежно ръката ù. „Надявам се утре... да се видим...?” – промълви тихо. Тя не отговори нищо, бе поразена от неговото нежно докосване. По всичко си личеше, че вече са пропаднали в необяснимата химия помежду им. Той се наведе към нея и целуна бузата ù. Поддадена на чувствата си, тя го прегърна силно. Той ù отвърна, като я притисна дори по-силно, така сякаш не искаше да я пусне и да си отиде. Очите му я гледаха жадно, ръцете му се спуснаха по гърба ù и обхванаха кръста ù. Тя усети как едно странно чувство се спусна от главата ù и премина по цялото ù красиво тяло. Краката ù се подкосиха, сърцето почна да бие още по-силно. Всичко това издаваше какво чувства към него – бе влюбена и го знаеше. Познаваха се едва от няколко месеца, но това нямаше значение.

Той се наведе към нея и докосна нежно устните ù. Тя усети топлия му дъх, но изведнъж я обхвана страх и го избута назад. „Не... ще съжаляваш, не го прави” – прошепна и гласът ù затихна разтреперан.

„Защо пък да съжалявам?” – попита в недоумение момчето. „А може би просто искам да съжалявам? Ще ме спреш ли? Това е мое решение...”  

Тя замълча, не ù бяха останали думи, не знаеше какво да каже. Просто знаеше едно, желаеше го силно, искаше ù се той никога да не я пуска, а тя просто да стои и гледа дълбоките му топли, кафяви очи. Това я караше да изпитва едно странно, непознато за нея чувство... на щастие.

* * *

Тя беше щастлива истински и това си личеше. Прекарваше почти цялото си време с него, а щом се прибираше, той ù звънеше и продължаваха да говорят - понякога с часове, а понякога просто мълчаха, слушайки тишината. Тя се чувстваше като богиня, когато е с него, времето сякаш спираше, а наоколо имаше само светлина и красота. През нейните очи светът вече не беше мрачен, изпълнен с мъка и тревога. Тя го виждаше по съвсем друг начин – изпълнен с радост и обич.

„Знаеш ли?” – попита го веднъж тя, докато вървяха край реката. „Ти преобърна живота ми, мислите ми, мечтите ми... всичко?!” Той не каза нищо, просто я прегърна, обхващайки я цялата и галейки рамото ù. Притисна я силно до себе си и я целуна по челото. А тя отпусна главата си върху здравата му ръка, затваряйки очите си и мислейки, че това ще продължи вечно.

„Обичам те...” – прошепна тихо той, като бързо я погледна в кафяво-зеленикавите ù очи. Тя спря за миг и го погледна в недоумение.  „Моля??” – попита тя. „Казах ти, обичам те!” – отвърна й той и прекара пръстите си през черната ù, дълга коса. „Нямаш право да го казваш!” – отвърна студено тя. „Не може, просто... ние... ние не, не можеш... Да обичаш някого... знаеш ли какво значи изобщо това?” – попита го бързо. „Мисля, че да... да мисля постоянно за теб, да искам да съм завинаги с теб... да те харесвам такава, каквато си  – обикновена и истинска, да харесвам дори дребните ти недостатъци и да мисля за бъдещето не само за себе си, а за двама ни... като едно цяло. Ти ме промени, аз бях друг, обичах купоните и лудориите, обичах да се занимавам с непознати момичета, дори за една вечер... Като се замисля какъв бях, ти се чудя какво си харесала в мен... Но ти ме промени, накара ме да ти дам сърцето си, както ти ми даде своето.”

Докато той изричаше тези думи, тя стоеше кротко и го слушаше, осъзнавайки, че вече напълно е пропаднала в пропастта на любовта. „Аз... пропаднах...” – прошепна тихо тя, като бързо избърса от лицето си една сълза. „Пропаднах в любовта ми към теб, да – обичам те и искам целият свят да го знае!!”  Той застана до нея, хвана ръцете ù и преплете пръстите си с нейните. Притисна тялото ù силно към неговото и помириса косата ù. А тя се облегна на гърдите му и затвори очите си за малко повече от миг.

* * *

Времето отминаваше, а с него долитаха и проблемите и кавгите. Те се караха за почти всичко. Тя отново усещаше нещастието и тъгата, които така добре познаваше. Той отново започна да се връща към предишния си купонджийски живот и не го беше грижа за почти нищо.

Една нощ навън имаше страшна буря. Дъждът удряше по прозорците, клоните на дърветата се люлееха силно и пукаха жално. Но в нейната стая сякаш имаше по-голяма буря. Те отново се караха, за пореден път без някаква съществена причина.

„Не ми пука какво съм правил снощи и къде съм ходил!! Не го ли разбра?!” – крещеше ù той. „Жалко, а би трябвало! Какво стана с онова момче-мечта?? Което до онзи ден беше само с мен и ми казваше колко много ме обича?” – отвърна му тя през сълзи. Гримът ù се бе размазал, очите ù бяха зачервени, косата бе разрошена, устните ù подути от плач. Тя осъзна, че не може да издържи повече така и седна на леглото в пълно мълчание. Чуваше се само хълцането ù и падащите на пода сълзи. Той замълча за миг, погледна я с мъка, осъзнавайки какво ù е причинил и седна от другата страна на леглото. И двамата не знаеха какво да кажат, затова остана само тишината.

„Обичам те...” – прошепна през сълзи тя, „...и все още е така!” и отново настана тишина. Тя мълчеше и хапеше устните си несъзнателно, с надеждата, че той ще ù отвърне. Измина минута, после втора, но повече нищо не се чу. Тя осъзна какво се случва между тях, но не искаше да го повярва.

Изведнъж усети топлия му дъх във врата си и потрепера за миг. Той стоеше кротко зад нея. Хвана косата ù и я отметна на една страна. Прокара устните си по шията ù и продължи към устните ù. Тя не каза нищо, само стоеше и трепереше. Той докосна устните ù нежно и остана така за секунди, чакайки нея. Сълза се стече по лицето ù и достигна неговите устни, а миг по-късно тя жадно впи нейните в неговите. Тя се отпусна назад и се опита да забрави за всичко, което бе станало, докато той я прегръщаше и гледаше мътните ù, просълзени очи.

Навън бурята утихна, чуваше се единствено стичащата се вода. Уличната лампа все така примигваше и едвам осветяваше околността. На прозореца тя стоеше с неговата блуза мълчаливо и гледаше безцелно в пространството. Той се приближи до нея, обхвана нежно раменете ù и я целуна... Но тази целувка ù се стори по-различна. Сякаш бе прощална целувка, казваща много повече, отколкото думите могат.

„Ти успя да ме промениш... но не мога повече, просто нещата няма да се получат... Не ги чувствам вече, съжалявам...” – прошепна в ухото ù и я пусна. Грабна хвърленото на стола яке и тръгна към вратата. Тя не искаше да повярва на действителността, но в последния момент се обърна, настигна го и тръшна вратата пред него.

„Не! Явно не съм успяла да те променя, след като отново се превърна в онова, което беше преди. А най-жалкото е, че те харесвах още оттогава и макар и да знаех, че един ден ще разбиеш сърцето ми, го направих. Бях с теб във всички моменти, правихме всичко заедно, мислих си за нас и нашето бъдеще... Та аз те обичах!!! Истински!!!!! Ти ме научи на любов, ти беше първият, който ми обърна истинско внимание... толкова спомени и мечти?! И какво? Просто ще си тръгнеш и ще оставиш всичко това да бъде загубено някъде в миналото?? Нали ме обичаше?? ТИ сам го повтаряше постоянно и градеше планове за нас! Какво стана?” – крещеше тя, цялата обляна в сълзи и тресяща се от тъга.

„Не знам... просто понякога говоря глупости..” – каза той, погледна я в очите и обърна главата си на другата страна.

Тя остана вцепенена. За миг се почувства предадена, стори ù се, че сякаш никога не е познавала това момче, че това е някой друг, че това е сън. Сън, от който тя толкова жадно искаше да се събуди, но знаеше, че това е невъзможно.

„Хаха... Значи хората наистина не се променят, така ли?” – изсмя се отчаяно тя. „Хайде де, кажи ми!! Ти си си същият, както преди година, когато се запознахме... такъв и ще си останеш!”

Тя отвори вратата, взе жилетката си и го погледна през сълзи.

„Един ден ще съжаляваш за това... дадох ти всичко, което имах... Дадох ти сърцето си!! Съжалявам, но нямам какво друго да ти дам!”

„Знам... Знам и че ще съжалявам за това някой ден.” – отвърна ù кротко той, гледайки я в мрачните ù очи.

„Защо го правиш тогава?” – попита за последно тя, със затаен дъх.

„Защото сега не съжалявам. Никога не съжалявам и няма и да съжалявам за нещо отминало...” – каза той, спря се до нея, погледна я за последен път и излезе от стаята.

* * *

Един ден тя знаеше, че отново ще срещне някое момче, което ще е я обича и ще ù го казва. Знаеше го, но сега изобщо не го вярваше, затова седна на масата, взе лист и химикал и написа една красива любовна история за двама влюбени, които някога съществували в миналото...