Беше нощта срещу първи октомври и часът бе такъв, че добрите и почтени жители на Лудоград отдавна си бяха легнали, лошите се бяха впуснали да вършат злодеяния и престъпления, и само малцина бяха отправили поглед към небето, но бяха толкова заети да съзерцават необичайните зеленикави оттенъци на облаците, сбиращи се над града, че никой не забеляза призрачната къща, носеща се над купола на катедралата Свети Грях, нито докато преминаваше между Високите кули и под мостовете на Ленивата река, закотвяйки се най-подире на източния бряг на реката, близо до Мидения пазар.

Беше нощта преди Деня – най-важният ден в годината за Лудоград – и обитателите на мистериозната къща нямаха никакво намерение да го пропуснат.

 - Желаете ли чай от жабодил, госпожо Пакостливова?

 - О, да, разбира се, скъпа! Магията за зелена луна така ме изтощи! – рече госпожата и сръчка жарта в огнището с дълъг ръжен, след това повика две цепеници и ги запрати в огъня. – С две лъжички мед, моля!

Госпожа Пакостливова беше сладко-кисела сбръчкана дама на никому неизвестна възраст, носът ѝ беше толкова дълъг и извит, че винаги се топваше в чая, докато отпиваше, и тъй като любимият ѝ чай от жабодил имаше тъмнозелен цвят, върхът на носа ѝ беше добил зеленикав оттенък. Тя също имаше навика да си вре носа навсякъде – преносно и буквално – затова често той се оцветяваше и в други нюанси.

Госпожа Пакостливова беше от благородническо потекло, от Възвишените земи отвъд Лилавото езеро, и колкото и възпитана и любезна да беше, дваж по-зла и непоносима ставаше, когато я обземеше подходящото настроение.

От кухнята блъвна зелен облак дим, първо една черна сянка изхвърча през вратата със съскане и се скри под креслото на възрастната дама, след това от пушеците и парата изплува една млада вещица, косата ѝ беше разчорлена, дрехите раздърпани, сякаш току-що се бе измъкнала от улична схватка, но пък гордата поза и доволната усмивка навеждаха на мисълта, че се беше измъкнала като победител.

 - Пак ли?! – рече с досада госпожа Пакостливова.

Младата вещица сви рамене и поднесе голяма порцеланова чаша на старата дама, после се отпусна в люлеещия се стол отсреща и се зае да връща разпилените си къдрици в небрежно вързания кок. Госпожа Пакостливова вдиша ароматната пара и отпи деликатно.

 - Лина, скъпа, бих желала да ти напомня, че първо трябва да го потъркаш под третото листо, после под петото, чак тогава можеш да откъснеш плода без да го подразниш!

 - Мхм!

 - Защо ли ти обяснявам?! Сякаш не зная, че ти доставя удоволствие да го ядосваш! Горкият жабодил! – простена госпожа Пакостливова.

Злобелина Дяволийска я удостои със зъбата усмивка и се зае да оправя дрехите си. В това време сянката се измъкна изпод кувертюрата на креслото и скочи в скута на младата вещица.

 - Ох, миличък Калпазан, изплаши ли те този проклет бодил? – Тя погали сенчестото зверче между ушите, плъзна ръка по шиповете на гърба му и ги разроши, от което то заръмжа недоволно. – Ммм, усещам как лошата ти енергия ме изпълва цялата – простена. – Госпожо Пакостливова! Ето! Вземи, вземи! Подръж го малко, имаш нужда! – Сянката се сви на топка и зафуча люто, щом премина от ръцете на Злобелина в тези на старата вещица.

 - Ай! – викна госпожа Пакостливова и захвърли сянката като нажежена тенджера, озовала се ненадейно в ръцете ѝ. – Проклето зверче, събрало е твърде много зла енергия! Ако го подържа дори за малко, няма да издържа до утре вечер. Не, не, не! Трябва да се пазя! – завайка се тя и сръбна голяма глътка от чая, като че ли щеше да я спаси от пакостливото настроение. – Трябва да запазя всичките си сили за утре вечер! Лудоград заслужава най-лошото от мен!

 - Лудоград и господин Всезнайко! Или само господин Всезнайко?! – намигна ѝ Злобелина, защото знаеше, че има стара вражда помежду им, както обясняваше госпожа Пакостливова, но според Злобелина бе неизказана любов.

Старата вещица се задави с чая. Калпазан увисна на опашката си от корниза и се преви от смях.

Госпожа Пакостливова се намръщи и го замери с чашата. Когато поискаше, Калпазан можеше да променя консистенцията си до пушек, както направи точно сега, затова чашата премина през него и се бухна право в скъпите атлазени завеси, оставяйки голямо зелено петно преди да се приземи на пода със звучно „прас“. Сенчестото зверче се оплези насреща ѝ и заподскача победоносно.

Зеленият цвят от носа на госпожа Пакостливова изведнъж като че ли се разнесе по цялото ѝ лице.

 - Глупава, безобразна маймуна! – вресна госпожата и скочи от канапето с неподозирана за годините ѝ пъргавина. – Ей сега ще те науча! Къде ми е чадъра? – Протегна ръка към антрето и зачака.

Калпазан изписка ужасено и се хвърли на дебелия пухен килим, очичките му бързо зашариха в търсене на укритие, на изход от къщата, или на нещо, което да го спаси от гнева на чадъра, защото, както вече знаеше, пердашеше безпощадно и обикновена плът, и всякакви пушечни състояния. Погледът му изведнъж се спря върху Злобелина, но точно преди да се втурне към полите ѝ, тя поклати глава и цъкна обезкуражително, след което се намести удобно в креслото на старата вещица и щракна с пръсти – в скута ѝ мигом се появи кофа с многовкусови хруски – и зяпна с интерес случващото се.

Госпожа Пакостливова тъкмо беше докопала чадъра, скочи напред и замахна. Сенчестото зверче обаче нямаше никакво намерение да се предаде току така, а пък беше и невъобразимо чевръсто, затова се шмугна под масата още докато чадъра набираше скорост. Металния му връх се стовари с такава сила върху килима, че проби дупка. Лицето на госпожата измени цвета си към жълто, а присвитите ѝ от ярост очи фокусираха Калпазан. Чадърът отново полетя, с бърз премерен жест, но този път от върха му изскочи бяла светлина и още преди зверчето да реагира, електрическият удар го запрати към отсрещната стена. Докато излиташе обаче, опашката му закачи вазата със среднощни гладиоли, тя се залюля и очаквано полетя към пода. Тряс! Разхвърчаха се цветчета с цвета на нощното небе и среброликата луна, и ситни като песъчинки стъкълца. Госпожа Пакостливова простена, а лицето ѝ пламна. Изведнъж чадърът в ръката ѝ се замята без посока, а от върха му полетяха светкавица след светкавица. Калпазан скачаше от шкаф на шкаф, от стая в стая, с изненадваща за самия него пъргавина, а след мъничкото му сенчесто тяло чаши, чинии, всякакви съдове, сувенири и възглавнички избухваха като фойерверки на вещерски празник. Съвсем скоро цялата къща се изпълни с дим, чирепи и кокоши пух.

 - Достатъчно! – кресна Злобелина Дяволийска, когато установи, че къщата нямаше да устои още дълго на кавгата.

Изведнъж настана тишина. През сивите кълба дим, се открои прегърбената снага на госпожа Пакостливова, настръхнала и озлобена като полски съсел на лов, оръжието в ръцете ѝ сочеше заплашително към стълбището. От Калпазан нямаше и следа. Младата вещица я доближи внимателно.

 - Ела, ела, госпожо Пакостливова! – подкани я Злобелина и докато изтръгваше чадъра от ръцете ѝ, я поведе към антрето. Там я заметна с отровнозеления шлифер. – Ела да са поразходим навън! Пък може да направим и някоя пакост…