Двеста години след като хората стъпиха на Марс, я бяха превърнали в точно копие н Земята. Същата природа – морета, гори... Вече имаше самостоятелни държави с правителства, други с диктатори... Имаше ги райските кътчета, но не липсваха и забравените от Бога места. Давид беше на едно от тези места. Едва на десет години той бе изгубил семейството си във войната между Източната и Западната федерация. Вече беше ничие дете. Никому ненужно. Дори беше захвърлен в затвор заедно с възрастните участвали в бойни действия. Затворът беше някъде из Източната федерация. Никой от пленниците не знаеше точно къде. Бяха откарани там като животни и с превръзки на очите. Давид всеки ден гледаше заснежената планина, която се виждаше през решетките на килията му. Не му се вярваше, че такова ужасно място, като този затвор може да бъде толкова близо до тъй прекрасната и величествена планина. Когато я наблюдаваше вечер, тайничко си мечтаеше, че от нея ще дойде някой да го спаси. Може би някой приказен герой или просто силите на Западната федерация. Намираше планината за особено красива през зимата. Окъпана в сняг, а високите и върхове скрити в мъгла, изглеждайки още по величествена и загадъчна. Но Давид порасна, стана на двадесет и пет години и нито приказен герой, нито някой от Западната федерация го бе спасил. Той все още наблюдаваше планината, а тя все още изглеждаше величествено, но мечтите за чакане на спасение се бяха превърнали в мечти за бягство. Но нещо го спираше. В него скрито стоеше изплашено онова хлапе. То малко и наивно, с приказните си герои все още не бе готово. То все още стоеше в ъгъла чакайки, гледайки през решетките. Но Давид не бе вечен като своята величествена планина. Той не искаше да остарее в тази дупка, а малкото хлапе скрито дълбоко в него не искаше да прекара детството си там. И то започна да израства. Изправи се. Хвана се за решетките, погледна жадно планината и се размечта за бягство. И така докато детето порасна и изчезна. Остана само големият Давид. Вече нищо не го задържаше там. Той бе готов. Бе готов самият той да стане герой. За себе си, за изгубеното пораснало дете и за пленниците, с които бе поделил живота си. Ако успееше, щяха да успеят и те. Ако не, ако неговият живот ще бъде погубен някъде край планината и техните тлеещи пламъчета на душите им, заедно с неговия, щяха да изгаснат. И така Давид реши окончателно. Ще бяга. И успя. Той стоеше и гледаше затвора от далеч. Стоейки на върха на планината, самият той бе герой. Но изведнъж видя някаква светлина идваща от небето. Тъй ярка и ослепителна... Малкото хлапе се събуди. Това бе само сън и то все още беше във влажната килия, очаквайки своите приказни герои. Ослепителната светлина бе просто лъч от фенера на пазача, който го бе събудил.