Беше тиха и спокойна юлска вечер. Жегата, която ни изпоти минимум три пъти през деня и заради която изядох една кофа сладолед, тъкмо си бе отишла с последните слънчеви лъчи. Въпреки това все още се усещаше задухът, който те кара да искаш да лежиш и да не правиш нищо. Беше ме обзел един такъв мързел, който щеше да ме държи поне още няколко часа. Бях отворил всички врати и прозорци, за да става течение. Приготвих лека вечеря, дори запалих и свещи. Не, че имахме нужда от тях, но някак си придаваха романтика и правеха панелния апартамент по-уютен. Бях се постарал да не препичам филийките прекалено много, точно както тя ги обичаше. И виното беше от любимото й, въпреки че аз едвам го преглъщах. Цял ден (колкото и да ме мързеше, колкото и да ме смачкваше жегата) подготвях тази вечеря. Всичко изпипах, от покривката на масата, през самата храна, до чаршафите в леглото. Чисто, спретнато, нагласено... само за любов.
Тя го заслужаваше. Тя беше моята надежда и вяра в бъдещето, тя ме караше да се ус ...