Беше тиха и спокойна юлска вечер. Жегата, която ни изпоти минимум три пъти през деня и заради която изядох една кофа сладолед, тъкмо си бе отишла с последните слънчеви лъчи. Въпреки това все още се усещаше задухът, който те кара да искаш да лежиш и да не правиш нищо. Беше ме обзел един такъв мързел, който щеше да ме държи поне още няколко часа. Бях отворил всички врати и прозорци, за да става течение. Приготвих лека вечеря, дори запалих и свещи. Не, че имахме нужда от тях, но някак си придаваха романтика и правеха панелния апартамент по-уютен. Бях се постарал да не препичам филийките прекалено много, точно както тя ги обичаше. И виното беше от любимото й, въпреки че аз едвам го преглъщах. Цял ден (колкото и да ме мързеше, колкото и да ме смачкваше жегата) подготвях тази вечеря. Всичко изпипах, от покривката на масата, през самата храна, до чаршафите в леглото. Чисто, спретнато, нагласено... само за любов.

 Тя го заслужаваше. Тя беше моята надежда и вяра в бъдещето, тя ме караше да се усмихвам. За нея се будех сутрин и с мисълта за нея заспивах. Обичах всичко в Елена. Къдравата й коса, която постоянно подскачаше наляво-надясно, усмивката в очите й, големите, красиви, зелени очи. Бях безсилен пред тях. Чувствах се слаб до нея, но истината е, че тя ме правеше силен и безстрашен. Обичах я. Обичах всичко в нея... Ръцете й, нежното й тяло, гласът, походката дори.

 Обичах да й правя изненади. Обичах да знам, че  е щастлива, заради мен. Ето, че тъкмо когато запалих и последната свещ, тя се прибра от работа. Уморена от жегата, от купчината документи, с които работеше, но все така красива. Напоследък работеше доста. Оставаше до късно в офиса и винаги се прибираше смачкана. Именно за това и реших да я изненадам тази вечер. Самата изненада не беше вечерята или свещите, а фактът, че съм си вкъщи. От няколко дни умишлено й повтарях, че няма да съм тук, ще ходя на гости на родителите ми в Бургас, няма да се виждаме няколко дни... Надявах се, когато най-неочаквано ме завари вкъщи да се зарадва, дори си представих как подскача от щастие. Реакцията й леко ме обърка, тъй като определено не се вписваше в очакванията ми.

-          Ти какво правиш тук? – погледна ме Елена отегчено, дори сърдито, задето съм си вкъщи.

-          Ами всъщност... Няма заминаване, просто исках да ти направя изненада и ако дойдеш с мен в...

-          Виж, уморена съм и искам просто да се изкъпя и да си легна. – прекъсна ме, отправяйки се към банята.

 След няколко минути, когато излезе от там, успях да я хвана за ръка и да я въведа в хола. Обстановката можеше да разтопи и най-ледения, коравосърдечен човек. Можеше да накара и най-уморения и изцедения от работа човек да се усмихне. Можеше да разплаче чувствителните и да даде сърце на безчувствените. А Елена не беше такава. Беше си най-нормално 24-годишно момиче със добро сърце и достатъчно много чувства. За това и не разбирах какво й става. Защо толкова се дърпаше. Огледа стаята внимателно. Не показа, но съм убеден че й хареса. Убеден съм, че вътрешно се усмихваше, но само вътрешно. Насочих се към масата и налях чаша вино с надежда да я накарам да се поотпусне. Да почувства уюта на домът ни, да оцени вечерята и самата изненада подобаващо. Явно нещо в работата й бе станало, което я мъчеше. Имаше нещо, криеше нещо...

 Седяхме вече петнадесет минути, а Елена все още не беше започнала да говори. Изрече няколко думи в началото, посмя се (като че ли насила) на една от шегите ми и отново заби поглед в чашата, която държеше.

-          Какво ти има, слънце? Защо изглеждаш толкова унила, нещо случило ли се е?

-          Не.

-          Говори с мен, разкажи ми, как мина работния ден? Или не ти се говори за работа? Разкажи ми за почивката другата седмица, взе ли билет? Ако не си, аз ще отида, не се притеснявай, просто...

-          Знаеш ли... – прекъсна ме тя, но аз нямах нищо против. Нека, поне движеше устните си и изричаше думи. Помислих си “край на мълчанието й” – Ядат ми се мандарини.

-          ???

-          Да. От онези дребните, които правят пръстите ти оранжеви и ти мирише на Коледа.

-          Но, скъпа, юли месец е. Каква Коледа? – засмях се.

 Тогава тя отново се втренчи в онази чаша и отново спря да говори. Какво можех да направя. Ядяли й се мандарини. Къде да ги търся в десет часа вечерта и то през юли. Не, не, нямаше никакъв шанс да зарежа вечерята, за да стана да обикалям София в търсене на някакви си плодове. Но Елена... Толкова красива, дори когато беше тъжна, присвила леко вежди, намусила, някак по детски, долната си устна, с рошавата си коса, играеща с нежните си пръсти по столчето на чашата. Не можех да й откажа и докато гледаше в пространството, все още можех да се боря, но когато погледна в мен, когато погледите ни се срещнаха, бях безсилен. Усещах как сърцето ми започна да бие по-силно и докато се усетя, вече се обувах в коридора. По дяволите, бях готов да тръгна заради нея по това време за мандарини! Нищо обаче, не можеше да се сравни с усмивката, която изгря на лицето й, когато й казах, че ще отида.

 Въздухът навън се бе пораздвижил, вече нямах чувството, че ме е хванал за гърлото и си проправя път по тялото ми, горещ и лепкав. Гадния летен въздух сега се бе превърнал в лек ветрец и признавам си, беше доста приятно. Любовта, колкото и банално да прозвучи, наистина сякаш ми даваше крила. Ходих ту от едната страна на тротоара, ту пресичах тясната уличка и вървях по отсрещната страна. Коли рядко минаваха от там по това време, хора също почти не се срещаха. Бях се запътил направо към супермаркета в съседния квартал, защото нашия “плод и зеленчук” затваряше още в седем, а и едва ли имаха мандарини. Надеждата ми беше супер-маркета да работи, защото бях обещал на моята принцеса, че няма да се върна без това, което иска. Срещу мен се зададе мъж, на около тридесет години, който явно също се бе запътил към своята принцеса. Носеше голям слънчоглед с още по-голяма жълта панделка на точки. Помислих си как някоя жена ще се усмихне, как ще бъде зарадвана, било то сестра му, майка му или приятелката му. Стана ми хубаво, защото и аз бях щастлив. Само, когато бях сам, се дразнех на влюбените, но сега... Вече втора година любовта изпълваше живота ми, придаваше смисъл на всичко, което правя. Елена. Моята принцеса.

 Излязох от супермаркета леко начумерен, защото двадесет минути вървях пеша до тук и не намерих, това което търсех. Проблемът не беше в обикалянето, а в това че дори и да намеря проклетите мандарини, когато се върна вкъщи, ще е прекалено късно. Елена ще изяде точно една или две, колкото да си направи ръцете оранжеви и ще си легне, защото на другият ден е на работа. Отново нямаше да прекарам вечерта с нея, нямаше да можем да поговорим, да послушам гласът й. Нямаше да имам времето да се полюбувам на красотата й. Е, и утре е ден. Но тя цял ден е на работа... Пак ще се прибере късно, пак ще е начумерена, пак ще ме прати да обикалям града за нещо, което е малко вероятно да намеря. Отново същата схема, не ми се искаше да си губя повече времето, за това запалих цигара и се отправих към вкъщи. Знаех, че след около половин час щях да държа в ръцете си най-прекрасната жена на света. Чувствах се зле, заради това че нямаше да я зарадвам така, както ми се искаше. Ако бях намерил мандарини, тя щеше да е много по-щастлива. Хвана ме яд на мене си, че не успях да й взема, почувствах се дори виновен. Издишах цигарения дим и си мислех за това колко спокоен е животът ми. Крачех бързо към вкъщи, за да имам повече време с Елена и не спирах да мисля за очите й и за това как те правят всеки мой ден по-красив и по-светъл.

-          Съжалявам, скъпа, но нашият магазин отдавна е затворен, а в супермаркета нямаше мандарини.  Не се сърди, моля те, утре ще потърся и обещавам...

-          Спокойно – отново ме прекъсна. Беше й навик. – Не ми се ядат вече. Искам да си довършим вечерята, да си легнем и да се гушкаме цяла нощ. – сияеше, изглеждаше толкова щастлива, за разлика отпреди да изляза. Сякаш наистина й бях донесъл мандарини, сякаш имаше рожден ден, или не знам и аз... Но беше странно. Странно-хубаво все пак, защото най-сетне можех да се полюбувам на усмивката й.

 Понечих да си налея чаша вино, когато забелязах, че бутилката беше почти празна. Погледнах въпросително към Елена, а тя просто невинно се засмя и се изчерви. Явно сама беше изпила няколко чашки и именно това бе причината за радостта й в момента. Но не ми пукаше, исках само да я прегръщам и целувам и... Разтапях се от щастие, разтапях се всеки път при мисълта за нея, усмивката й ме разтапяше. Хапнахме набързо, поприказвахме си и се отправихме към стаята. Нямах търпение да я хвърля на леглото и да прекарам нощта с нея. Живеем заедно от доста време, но желанието ми и страстта ми към нея не са се променили, все така силни и пристрастяващи са като в самото начало. Целувах я по врата, докато открехвах вратата на стаята. Беше тъмно, но от коридора влизаше слаба светлина. С бавни едновременни крачки се придвижихме към леглото. Прегръщах я силно, целувах я, усещах аромата на косата й, кокосовия аромат, който ме влудяваше. Усещах капчиците парфюм, попили в тялото й. Пресегнах се към нощната лампа, която светеше в нещо между розово и червено. Исках да бъде романтично, да поддържам огъня и страстта. Да не бъде като при повечето двойки с дълги връзки – “Чука ли ти се? Да, хайде, отгоре или отдолу?”. Галех нежната й кожа, когато за миг отворих очи. Миг, който ще мразя вечно. Миг, който ме съсипа, който никога няма да забравя. Усетих как краката ми бавно потъват в земята, сърцето ми биеше с ритъма на хард дръм едн бейс парче. Започна да ми причернява, виждах звездички пред очите си, виждах и объркания поглед на Елена...

 ... Виждах и един слънчоглед  с огромна жълта панделка на точки, точно до леглото.