Eдва едва разлепям клепачи и установявам, че съм измръзнала, схваната и неориентирана нито за мястото, нито за времето.. На гърдите ми лежи нещо тежко и топло. И похъркващо… главата на Алекс. Ето защо съм схваната. А съм измръзнала, защото съм гола, а огънят е изгаснал – в камината танцува рубинената светлина на шепа въглени. Тъмно е. Когато дойдохме, в стаята беше сумрачно заради спуснатите щори. Сега е тъмно като в пещера.
-Алекс! – разтърсвам го, а сама съм разтърсена от ужас. – Ставай! Колко е часа?... – той измърморва нещо. – Алекс, годежът! Чакат ни!... Колко е часа, божичко?
Моят мобилен телефон е потъмнял и ням като мъртва риба – батерията му е паднала. Напоследък изобщо не държи.
-Тук няма обхват, батерията съвсем се изтощава, когато телефонът търси обхват. – пояснява Алекс, докато тършува по джобовете на якето си. Изважда своя смартфон и видяла сменилата се негова физиономия, краката ми се огъват. Надничам и хлъцвам, видяла колко са пропуснатите обаждания от майка му. И колко е часа. Осем вечерта… И петдесет и три минути. А в седем той трябваше да дойде с майка си и годежарите в къщи и заедно да тръгнем към ресторанта. Притварям отчаяно очи при представата за мама. А и за неговата майка. Дали вече не са се впуснали в ръкопашен бой?
-Стига вече де! – тросва се Алекс, докато подтичваме съм колата, а аз приплаквам на висок глас. - Бях изключил звука на телефона, защото имахме важна оперативка. А после се наложи да тичам след годеницата си, на която ѝ беше скимнало да разваля годежа, затова забравих да включа звука.
-Интересно, как тогава си чул, че майка ти ти звъни?
-На разпит ли съм? – той подкарва бавно колата по черния път. – Да се обаждам ли на адвоката си?
-Стига си дрънкал глупости, обади се на майка си, за да разберем какво се случва. – държа са истерично, но мисълта за разширените ноздри на госпожа Джугашвили ме разтреперва, както впрочем, цели 30 години ме е разтрепервала. После се упреквам наум. Не Алекс, а аз дрънкам глупости – та тя ми е майка, сигурно вече е получила удар от тревога за изчезналата си дъщеря.
-Кажи на майка си да предаде на мама, че сме заедно. – крещя, докато той делово обяснява ситуацията по телефона. – Чакай, нека да ми даде да говоря с нея!
Късно е, той вече е затворил.
-Ето, обади се – Алекс пъха телефона в ръцете ми, докато взема завоя.
-Не знам наизуст номера…
Звъня на последния набран номер, колкото и да ми е противна мисълта да чуя гласа отсреща.
Антонова вдига едва на четвъртото позвъняване.
-Саше – шепне полугласно, - излязох отвън.Не мога да ги гледам, наистина са абсолютни селяни. Майка й не спря да каканиже, а баща ѝ вече е пиян, гледа изпод вежди и сумти.
Мълча, обзета от мазохистично любопитство докъде ще я докара.
-Саше, само поне елате и обяснете ще се сгодявате ли или каквото там сте решили. Ох, ако тя наистина иска да късате, свещ ще запаля в църквата. Тя не е за теб, поне веднъж ме чуй! Майната им на имотите й. Това семейство е кошмар. Баща ѝ е пияница, а знаеш, понякога това е наследствено. Още помня, на един банкет преди време колко чаши обърна Маргарита.. и нищо ѝ нямаше, това какво ти говори? О, да – и баба й е с деменция – това също се предава генетично, имай го предвид. А майка ѝ е истинска истеричка, същата като нея… Само да беше видял днес как се беше развилняла срещу мен. Ами щом се ожените, тя като нищо ще ми посегне.
-Като нищо. – съгласявам се с жестока наслада. – Предай телефона на майка ми, Катерина, искам да говоря с нея.
( След кратки, но достатъчно изтощителни размисли как да наричам майката на мъжа си, реших да се обръщам към нея на име. Вече не вървеше да ѝ казвам „Антонова“, а да я нарека „мамо“ бе все едно да си напълня устата с киселина. Не мисля, че отсега нататък свекърва ми ще чуе от мен дори малкото си име. Нито пък каквото и да било.)
-Маргарито… Маргарито! – изхлипва мама в слушалката. Това „Маргарито“ е вербална агресия в най-висша степен, равносилно на риене на биче копито в пясъка.
-Мамо, извинявай… - разплаквам се и аз. – Така се случи.
-Сега слушай точно какво се случи – след като ти не си дойде до 6 часа, пък и телефонът ти беше изключен, аз накарах баща ти да се емнем да те вземем от Пловдив и нито в къщата ви, нито в апартамента те открихме. Къщата пълна с гости, аз по пътищата се ветрея като някаква пройдоха… Леля ти Диляна не спря да подмята, че уж на годеж била дошла и ако знаела, нямало да бие пътя от Пазарджик дотук… Оная фръцла намерила и тя кога да се скара с брат ти, само защото я накарал да посреща гостите и да сервира, поне да не стоят на празна маса. Ти имаш ли поне атом бегла идея какво унижение и какви тревоги ми лежат на гърба? Цялото село разправя, че твоят Алекс те е набил на автогарата – чичо ти Гечо ви е видял от автобуса. Какво се случва? Вярно ли е това?... Това трябваше да е годежът ти, денят, в който те отвеждат от къщи. Вие си играете на холивудски филми.Какво си мислехте с твоя Александър, да му се не види?
-Мамо, ще ти обясня като пристигнем.
-Не съм сигурна искам ли да слушам обясненията ви – отговаря горчиво тя и затваря.
Пристигаме в село в десет и двадесет. Голямата маса в битовата стая изглежда изглежда гротескно –наредена с мезета и сладки, с празни столове и трима души около нея – мама в единия край, Антонова – в противоположния, а татко – разположен в средата. Сцената за миг ми заприличва на чаеното парти от „Алиса в страната на чудесата“. На помътнелия и неадекватен поглед на разрошения ми родител му липсва само шапката, Антонова смутено мига на парцали – истинска объркана Алиса, а нервните движения на мама, с които тръска цигарата си и мести вилиците около себе си напомнят скачане на заек.
-Ето ги бе! Казах ви, живи и здрави са, само дето се шашкате. – възкликва Лудия шапкар и се надига, махва с ръка, но това е завоалиран опит да се пресегне за шишето с етикет „Мента“, пълно с прозрачна течност. – Нищо им няма на децата.
- В главата ти нищо няма – просъсква мама, материализирала се като с магия до него и издърпва шишето изпод ръката му, после обръща рязко глава към нас – същинска разярена богомолка. – Благодаря, че все пак благоволихте да дойдете, само дето на гостите им омръзна да ви чакат.
-Лельо Тинче – започва Алекс с почтителен и спокоен тон. – Извинявам се за тревогите, които ви причинихме. Вината е моя…
-Знам – озъбва се мама. - Всичко е започнало от теб. Кой си ти, та си позволяваш да посягаш на дъщеря ми посред бял ден пред очите на хората?...
-Моля? Аз?! - Алекс първо пребледнява, а после става малиновочервен, скулата му отляво му започва да потрепва – сигурен знак, че е бесен. Само веднъж съм го виждала такъв.
-Не, аз!... Видели са те как я влачиш и блъскаш като отрепка. Това е детето ми бе, ей, нещастнико!
-Христина… - изписуква Антонова зад гърбовете им.
-Не се обаждай, мамо! – кресва той, а после макар и с по-сдържан, но треперещ глас процежда. - Мери си приказките, лельо Тинче. Никога, кълна се, никога не съм посягал на Марги, нито пък някога ще й посегна. Не знам кой какво е видял, ама го посъветвай да си провери зрението. Мислех те за умна жена, а ти се връзваш на хорски клюки като някаква селска простачка. Ама виж, като ти слушам речника сега… започвам да подозирам, че съм грешил за теб.
-Ти си мери приказките, надувко! Защото май аз не съм грешила за теб.
-Мамо, моля те! Слушай… - проплаквам, чак ми се гади от ужас пред случващото се.
-Няма да слушам! Първо те унижава пред хората, а после пък му хрумнало да те отмъкне на някаква вила, за да си играете на романтичен годеж. Това само хора без мозък, без срам и без капка чувство за отговорност могат да го свършат!
-Аз точно това исках и щях да го направя, ако не ми бяхте натрапили селските си традиции.
-Как-воооо? – тя подскача като нажилена от рояк оси.
-Чу ме. Цялата тази ресторантска парлама беше абсолютно ненужна. Излишна показност, излишно харчене, само да натриеш носовете на родата, нали?
-Според теб. Само че слушай, момченце, това момиче, което си избрал не е расло в гората, то има родители и роднини и ти си длъжен да уважаваш семейните им ценности. В нашия род момичетата излизат от бащиния си дом както е прилично – за да видят всички, че то отива при мъжа, с когото ще живее. Така се задължава дори пред своите родители да пази новото си име. Ама какво съм тръгнала да ти говоря за родови традиции, като видях целия ти род от петима души.
-Това че нямам рода колкото половин цигански табор не означава, че пък аз съм от гората. Малкото хора в моя живот са ме научили на най-важното, което човек трябва да знае. И едно от тях е, че не дължа уважение на хора, които не зачитат мнението ми. Не мисля, че трябва да стоя тук и да слушам подобни обвинения. Тръгвай, Марги!
-Чакай бе! Проваляш годежа на дъщеря ми, правиш ни за смях и накрая я командваш като последната слугиня.
-Мамо, знам че си ядосана и имаш право да се сърдиш, но стига си се навивала, много далеч отиваш в обвиненията. – намесвам се аз. – Всъщност, ако някой трябва да е виновен, това съм аз.
-Ааа, не! Не така! – разярява се още повече богомолката. – Ако отсега започнеш да поемаш вината за всичко върху себе си, той ще те смачка за няколко години.
-Глупости! – избухва Алекс. - Точно ти ли говориш за мачкане? Та тя е на 30 години и все още трепери от мисълта какво ще каже мама. Няма и капка самоуважение, не и ако ти не си позволила.
-Аз съм дала на момичето си криле и простор за действие още откакто е завършила гимназията, мой човек! И винаги съм я подкрепяла. А за липсата на самоуважение и самоувереност мога спокойно да посоча с пръст една особа тука, която добре поработи върху въпроса – защото съм свидетел колко пъти дъщеря ми е ревала от огорчение и нерви. Ето затова и Господ Бог не може да ме убеди че ще бъде щастлива в твоето семейство.
- Аз пък ще ти докажа, че не си права. Тя ще бъде щастлива с мен. С мен, разбра ли? Не с теб, не с майка ми, не с когото и да било – никакви майки отсега нататък нямат думата. Обещал съм на Маргарита, че никой няма да застава между нас. Аз няма да я заставям да поддържа отношения с майка ми, щом я е обидила. Но ме чуй, искам същото и от нея. Чуваш ли, Марги, пред всички ти казвам – ако си с мен, тръгвай и дотук с майки, бащи, баби и прочие многознаещи и многоразбиращи. Аз я обичам, тя ме обича. Как пък никой от вас не се примири, че това е достатъчно. Нито пък се зарадва… Прибираме се в къщи и ако някоя от вас – и ти, мамо, и ти, лельо Тинче, иска да дойде при нас,настоявам да дойде с извинения. Лека вечер. Мамо, извикай си такси.
Излиза и гневните му стъпки кънтят по плочите на двора. Мама се отпуска в един стол и вперения в лицето ми неин поглед сякаш дълбае мозъка ми с длето. Задушава ме мъка и гняв едновременно. Душата ми се къса, като виждам болката, преливаща от очите й. И гняв – винаги ме е било яд на склонността ѝ да се разпорежда, да налага надмощието и мнението си… А още повече съм се гневяла на неспособността ми да ѝ се опълча. Алекс е прав, и досега изпитвам някакъв страх от нея.
Той се опълчи на всички заради мен. Редно е и аз да го направя.
-Чао, мамо – казвам и също тръгвам към вратата, опитвайки се да не забелязвам как тя скри лице в шепите си.
Обръщам гръб на всички и тръгвам да настигна този, който отново доказа, че е единствения, който може да ме защити.
© Таня Георгиева Todos los derechos reservados