Слънцето бавно потъваше над склона и беше обагрило в ярка червенина небесата. По встрани беше млечно розово и бели облачета се разнасяха из небесната шир. Мракът оше не беше се спуснал над селото, но горещината беше оптуснала прегръдката си. Хлад повяваше от появилия се вятър и селяните си отдъхваха от жегата.
Изведнъж се появиха оловни облаци. Почерня небето. Вятърът се усили и запрепуска като отвързан кон. Завихри се въздухът, зашиба клоните на дърветата, а те се заогъваха като жилести ръце, проточили се нагоре в небето. Храстите се разшаваха, тревите се приведоха до земята. Светкавица прониза тъмнотията, освети селото и гръм отекна като ек из планината. Загърмя още по - силно и едри капки дъжд се спуснаха изведнъж.
Водата се лееше и сякаш пееше от чучура. Марина сложи дланта си и наведе устни. Пи от студената планинска вода, после наплиска лицето си. Капчици като роса се плъзнаха по белите й бузи, стекоха се по врата и наквасиха ризата й. Тогава чу гърмът и видя светкавиците. Грабна бързо стомните и се скри под дърветата. Дъждът плисна отведнъж и се изливаше като котел от небето. Сякаш цялото небе вреше и кипеше. Марина уплашено гледаше небето и стичащите се реки около нея. Пътят се разкали и потоци вода течеше по него, спускаше се по склона и пълзеше към урвите. Дърветата натежаха от дъжда, водата като стена ги натискаше надолу. Марина стана вир - вода. Беше като мокро врабче. Стоеше вцепенена и уплашена. Чакаше да утихне бурята. А тя вилнееше ли вилнееше като хала. Изливаше се на талази по пресъхналата земя и барабанеше като тъпан по нея. Марина заклати уплашено глава. Не беше виждала токова чудо до сега.
Дъждът продължаваше да се сипе, когато видя, че една каруца се спуска по пътя. Тя хукна и излезе иззад дърветата и се изненада, когато видя, че Янко кара каруцата.
- Хррръъррр… - спря конят той и задърпа поводите – качвай се…
Марина му подаде двете стомни, той й подаде ръка и тя пъргаво се преметна в каруцата.
- Айдееее… диййй… що щеш в туй време…
- Ази…за вода…де да знам, че ще ливне…
- Мокра си като… мокра кокошка - подхвърли Янко и я подкачи…
- Ама … и ти… - не му остана длъжна Марина.
И двамата мокри до кости, те се ухилиха в нощта…Той се протегна и ръката му се сви до раменете й. Марина се ококори, но не помръдна. Не издаде ни звук.
Наближиха селските улици, той сви към къщата им. Някои прозорци светеха от газеничето. Преди да спре, той вдигна пръсти и леко погали лицето й.
Тя скочи, грабна стомните и хукна премаляла към вратника.
Вмъкна се в пруста, остави стомните и затрополи по дървените стъпала нагоре към своята одая да се преоблече. Свали прогизналите дрехи, разпусна плитките, грабна кърпа и започна да се бърше. Търкаше се бързо, долу майка й и брат й сигурно я чакаха. Забради се и излезе на чардака. Дъждът беше утихнал. Лозницата беше натежала от вода, стичаха се улеи по листата и стъблата й, спускаха се по плочника в двора. Свеж и чист въздух изпълваше нощта. Орехът и той беше утихнал след бурята. Капчици вода се оттичаха уморено от него.
Марина влезе и смутолеви:
- Добър вечер…
До паралията седяха брат й и Ганчо, а майка й шеташе около тях.
- Голяма буря, Маре…май те хвана… таман щях да вървя да те търся -
заговори Симо.
- Изведнъж ливна… много вода, бате…
Тя не им каза, че Янко я взе в каруцата. Забоде очи в паницата и накъса краешника на малки парчета. Загреба с лъжицата, но не можеше да преглътне.
Ганчо беше впил очи в нея. Защо я гледа така? Усещаше тежкия му поглед как пълзеше по нея. Почервеня като домат, стана й много притеснено. Едва изчака да свършат с вечерята и докато раздигаше съдовете едва не изтърва някои от тях. Излезе от одаята, въздъхна си и се заизкачва към втория кат. Постоя на чардака.
Брат и Ганчо излязоха на двора, свиха тютюн и запушиха. Говореха си нещо тихо и се смееха свойски. Не ги чуваше, колкото и да напрягаше слух.
После Ганчо си тръгна, а брат й залости вратника.
Марина не бързаше да влиза в одаята, беше задушно вътре.
Гледаше в тъмнината и мислите й се въртяха за Янко. Погалил я беше. Дланта му беше топла, силна… и сякаш изгори бузите й…
Стана й приятно, когато я прегърна…
Това ли е да имаш либе?
Чувстваше се лека като перце, главата й омагьосана, душата й весела... идеше й да пее... да играе...
Малкото й сърце бумтеше… беше открила любовта…
Продължава…
© T.Т. Todos los derechos reservados