Пътят беше осеян с много завои и не позволяваше да се кара бързо. Естествено, имаше един куп тарикати, които току изскачаха зад завоите, святкаха с намръщените си фарове, сякаш някой друг е виновен за безумното им шофиране.

Стоян не беше от хората, които карат много бързо, даже беше твърде отговорен зад волана. Този ден обаче му идваше твърде дълъг. Беше тръгнал отдавна, пътят трябваше да е доста по-къс, но един голям камион беше леко катастрофирал и нелепо препречил главния път на такова място, че трябваше да се обикаля дълго или да се върне. Стоян не беше от тези, които се връщат и затова реши да поеме по отбивката.

-   Поне няма жертви – въздъхна Стоян – но обиколният път ще е сигурно цяла вечност.

Караше вече около половин час или малко повече по тесния планински път и той сякаш нямаше край. Не беше минавал оттук никога. Беше красиво и изглеждаше толкова привлекателно. На няколко места пролетните дървета бяха се навели едно към друго така, че образуваха величествен тунел от клони, листа и емоции.  Идваше му да отбие колата, да спре и да вдиша с пълни гърди от тяхното настроение.  

-   Сигурно е още по-красиво през есента, промълви той на себе си. Защо все нямаме време за тези красиви неща, защо постоянно… Мислите му  бяха внезапно прекъснати от пронизителен звук, идващ от двигателя и в колата настъпи тишина.

-   Колко съм глупав. Горивото свърши, а аз съм сред нищото и нямам идея къде мога да намеря бензиностанция. Стоян бързо излезе от колата и се огледа. Наоколо не се виждаше нищо или някой, което може да му помогне. Той посегна към телефона си, но само миг му трябваше, за да осъзнае, че в тази част на планината той е само ненужна вещ.

Ослуша се, но освен птичките, радостно споделящи топлия майски ден, нямаше и следа от шум на идваща кола. Ще вървя – решително си каза младият мъж и закрачи напред по шосето, уверен, че ей там, зад следващия завой, ще има нещо, което да го зарадва. Няколко завоя по-късно Стоян се спря. Вдясно от пътя, някъде нагоре, водеше тесен черен път. Не беше стръмно, кола го беше минавала, личеше си по дълбоките коловози, оставени преди много време от някого. Грайферите на гуми бяха заличени от дъжда и снега, но там горе имаше нещо. Стоян тръгна радостно по черния път - Сигурно има село или поне някаква хижа, най-малкото телефонът ми ще заработи и някой ще дойде да ме измъкне .

Изведнъж от нищото пред Стоян изникна полуразрушена каменна постройка. Сърцето му подскочи. Посивелите камъни, целите обрасли със зелен мъх, още пазеха тайната на едновремешна крепостна стена, а една млада брезичка, израснала помежду им, гордо беше изправила снага като знаме на войнишка дружина. Стоян се добра до камъните, с трепереща ръка ги докосна. Нима е сън? Той беше си играл тук като дете. Ето я дупката, в която целият оцапан в кал се криеше и крещеше „огъъън”. Ето го големият камък, в който все  се спъваше. Ето ги и пръчките, с които се „пушкаха” с другите. Стоян не можеше да дойде на себе си, но трескаво започна да се оглежда.

- Тук, тук по-нагоре трябва да е, трябва да е… поляната. Мечата поляна. Колко съм бягал по нея…

Спомените го заляха като лавина. Едва преглъщайки, той хукна нагоре по пътя. Горе, на хълма, гледката беше поразяваща. Пред очите на Стоян изникна Мечата поляна. От двете й страни високи дървета като стражи я пазеха. В дъното дърветата се сливаха и планината изглеждаше по-висока и страшна. А по средата на поляната беше стария хотул*, все така непокътнат от времето, бликащ студена вкусна вода.

-   Не може да е истина! – възкликна Стоян. Затича се и клекна на колене до водата, с вълнение отпи и очите му се насълзиха. – Как е възможно? Всичко си е точно такова, каквото го помня като дете.

Стоян се изправи, вдигна ръцете си и си пое въздух. Познаваше този аромат. Майският мирис на прясно поникнала трева, свежи билки и на пляскуници. Стоян се засмя – спомни си, че децата казваха така на дивите ягоди, които растяха там по Мечата поляна, защото като ги стиснеш с ръка и се чуваше „пляс”. Този аромат подкоси краката му, той седна на тревата и се разплака.

Стоян имаше тежко детство. Беше на около 10, когато родителите му загинаха в ужасна катастрофа. Леля му го взе да го гледа, но скоро реши да го даде за отглеждане в дом, а тя самата замина за чужбина. Никога не я видя повече. Порасна, успя да влезе в Университет, завърши с отличие и си намери хубава работа. 30 годишният вече млад мъж  беше забравил трудните моменти и посрещаше всеки нов ден с желание за живот.

- Стояне, ти ли си?

Треперещ глас на старец наруши тишината.

- Дядо? Дядо Стояне? Ти ли си?

Двамата мълчаливо се прегърнаха и разплакаха. Можеше ли да е по-истинско? Бяха минали почти 20 години, в които не се бяха виждали, но сърцата им помнеха всичко.

Онази вечер никой не заспа. Дядо и внук си говориха чак до сутринта на терасата на старата селска къща. Ярките звезди слушаха с интерес за премеждията им, за победите им, за изплаканите сълзи и загубените и намерени приятели през цялото това време, в което не знаеха къде са.

- Ех, Дядовото, молил съм се на Бога за този момент и знаех, че един ден преди да си отида ще те видя.

- Трябвало е така да стане, дядо, катастрофата на онзи камион, горивото в колата ми и всичко останало.

- Хайде да спиш, Стояне, а аз ей тукачка ще поседна да те погледам как спиш, като едно време.

Стоян легна, зави се и заспа веднага. Разбуди се няколко часа по-късно от лъчите на слънцето, нахално надничащи през прозореца. Стана, отиде до дядо си и го побутна. Главата на стареца клюмна.

Беше си отишъл тихо, в съня си, щастлив, че Господ е сбъднал молитвата му да види внучето си.

****************************************************************************

Не след дълго Стоян се зае да възроди селцето. Стегна къщата на дядо си, помогна да има в селото постоянно ток и телефон. Някои от къщите предприемчиви хора ги направиха къщи за гости и селският туризъм се отплати. Не след дълго оправиха и пътя до малкото село и много хора започнаха да се стичат натам, където една история стопляше сърцата на всички.  Историята за дядо и внук, които се намериха след 20 години на Мечата поляна, сред онзи аромат на пляскуници.

*хотул – извор, кладенец (ост.)