Мечта за песен

Мечта за песен

       Ръкоплясканията в залата не стихваха! Завесата падна. Дейвис стоеше като вцепенен. Толкова пъти беше пял пред различна публика, но такова нещо досега не му се беше случвало. Тази вечер във въздуха се носеше нещо различно, нещо толкова и познато, и далечно, нещо носталгично... От своите сътрудници знаеше, че голяма част от билетите са продадени на българите, живеещи в страната. Това го радваше, но и малко го притесняваше. Как щяха да приемат неговите песни? Тези хора бяха напуснали родината си по различни причини – някои търсеха работа и препитание тук, в Канада, като се надяваха да се върнат след време при своите близки; други живееха от десетилетия в тази страна, където някога бяха дошли техните баби и дядовци.

         А ръкоплясканията в залата не стихваха! Дейвис си пое дълбоко дъх и със сияещо лице излезе отново на сцената. Всички бяха станали на крака и го приветстваха. Беше нещо невероятно! Взе отново микрофона - вече не се притесняваше, защото знаеше, че няма да разочарова тези хора.

Затъркаляха се спомените в душата на Дейвис, затъркаля ги времето. А спомените могат да се изпеят или да се изплачат. И запя той за Дельо войвода и за капитан Петко, запя за славните мъже, готови живота си да дадат, но народът им да не страда повече. На такива мъже българите поклон сторват, а какъв по-голям поклон от песента! Литна тя и до Космоса и цялото човечество я запя. Нека всички разберат с какво се гордее родът ни български! И запя Дейвис за красивата мома, с лице, по-бяло от преспите на Стара планина. Запя за България – там, където и слънцето е по-различно, и вятърът е по-различен, и песните ни... И обичта ни!

       А ръкоплясканията в залата не стихваха! Тогава Дейвис видя как към него идва едно момченце. То носеше огромен букет, от който почти не се виждаше. И тогава в съзнанието му изплува един образ, на един малчуган, който живееше със семейството си в малък град в България. Пееше отлично, беше талантливо дете, учителите и родителите му се радваха много. На всяко училищно тържество той радваше публиката.

         Спомни си една случка, която топлеше сърцето му и до днес. Бащата на Дейвис работеше за местния вестник и трябваше да напише статия за събора в едно малко, забравено от времето, но изпълнено с живот българско село. Баща му го взе със себе си. Пътят до селото беше дълъг и изморителен. Когато пристигнаха, момчето слезе от колата, но щом стъпи на тревата, умората се изпари. Във въздуха се носеше някаква особена миризма - на вкусни български гозби. По-късно Дейвис разбра, че беше почувствал тогава и аромата на българския дух. Денят беше дъждовен, всички се бяха скрили под шатрите. Докато бащата вършеше своята работа, на Дейвис му даваха да опитва от всички ястия, а те бяха удивително вкусни. Поизмориха се от обиколката. Когато седнаха да си починат, всички около тях станаха. Баби и дядовци се хванаха за ръце и извиха хоро. Дъждът беше спрял, слънцето беше прогонило облаците и грееше. Грееха и лицата на хората - личеше, че бяха щастливи. Сигурно всички имаха проблеми, но в този момент това не беше важно, бяха загърбили грижите си, бяха обединени и просто се наслаждаваха на музиката и ритмите... Дейвис чу женски глас:

           - Хайде, малкия, ела на хорото!

           - Не мога да играя... – плахо отвърна той.

           - Ще се научиш, ще видиш..., не е трудно...

Той не познаваше тази жена, но щом я погледна, разбра, че може да й се довери. Тя излъчваше доброта и хармония. Този ден беше важен за него, защото се научи да играе хоро. Българско хоро! Научи и нещо друго – стига да вярваш, ще постигнеш мечтите си.

        Може би тогава в душата на Дейвис се зароди мечтата да стане велик музикант, да покорява големите сцени, да прославя себе си и родината си. Когато учеше в гимназията, някои го съветваха да се захване с по-печеливша професия, защото музикант къща не хранел. Но Дейвис следваше своята мечта.

          А ръкоплясканията в залата не стихваха... Очите на хората, пълни с надежда, му дадоха сили. Може би неговите сънародници се пренесоха в България, в родните си места. Може би се докоснаха до българското, макар и за кратко. Дейвис видя как някои извадиха кърпички, за да избършат сълзите си – сълзи от радост, сълзи от мъка... Те никога нямаше да забравят българските песни, защото в тях е съхранена истината. Можеха ли да забравят за Балкана и за безсмъртния Балканджи Йово? Или за Родопа планина и за Орфей? Или за българските китеници и черги, събрали вековете нежност на българската жена? Певецът не искаше да угаси тези пламъчета на надеждата.

          Дейвис беше осъществил мечтата си. Мечта за песен! Но знаеше, че го очакват още много предизвикателства, още много концерти! Знаеше, че ще пее в далечни страни, пред различни хора. Нямаше да го спрат нито границите, нито времето. Защото за мечтите и за песента граници няма!

А ръкоплясканията в залата не стихваха...