Наталия най-много се вълнуваше от разказите за трийсетте години: госпожи, госпожици и господа, красиви рокли, подредени прически, шапки, воалетки, чадърчета, пътуване с файтони и автомобили, галантни кавалери... А сега - другарки и другари в евтини сиви облекла, нали всички са трудещи се. Любопитни ѝ бяха и младежките вълнения на младите телефонистки,  Александър на фона на блестящия хотел - нали самата тя беше млада.  В същото време разбираше, че едва ли всичко е било толкова хубаво. Зад външния блясък понякога се спотаяват проблеми, а и къде тук - в този блясък, са колежките на Милана, самата Милана и съседите й, къде са и почти всички съгражадани на Наталия от малкото градче! И още много хора, които тя бе срещала досега в живота си. Приказките винаги са привличали не само децата, но и възрастните, а приказката на семейство Драгиеви колко ли беше продължила!

          - Миланке, какъв е бил дядото на Александър, нали каза, че той е искал момчето да учи във Виена.

          - Чувала ли си за Вельовото ханче, някои го наричат Велевото.

          - Даже съм яла боб чорба в него. Когато купихме къщата, искахме да разгледаме квартала и тръгнахме по пътя: две-три къщи, а наоколо ниви, после една-две къщи - пак ниви, ниви с пшеница, с царевица и тикви между тях. Колкото наближавахме бонбонената фабриа, все повече миришеше на шоколад и теменужки. А там имаше и няколко много красиви къщи.

          - Строил ги е собственикът на фабриката за някои от своите работници, трябвало е да ги задържи - фабриката била далече от големия град. И е успял - кварталът започнал да расте, все пак хората можели да имат работа.

          - После минахме по моста над дълбока река и ето ти - ханче, на никакво място, ама то май така трябва да е. "Вельовото ханче" - прочетохме на табелката. Влязохме - двама мъже сърбаха чорба на маса до вратата, по-навътре младо момче седеше пред купчина книги и пишеше нещо. Появи се и собственикът, и Динко го попита какво може да ни предложи. 

          - По една боб чорба с хляб. Имаме и ракия.

          - Този Вельо е дядото на Александър. Но съдържателят на ханчето не е той. Дядо Вельо е умрял в края на двайсетте години и по-добре, че не е доживял до новото време. Извинявай, не трябва да говоря така.

          Наталия скочи да налее кафе, все едно не е чула нищо.

           - Дядо Вельо е бил много интересен човек. Селянин от малките софийски села, но буден, любознателен и предприемчив. Наследил малко земи от баща си, а после бързо ги увеличил и се наредил сред имотните хора в селото. Оставил след себе си воденица, която и днес работи. Той я направил след като цяла седмица при силен дъжд чакал реда си във воденица на далечно село, за да смели пшеница от летния добив. Бил много притеснен какво по напред да пази - себе си ли, воловете ли, или зърното да не се намокри. Прибрал се и като приключила селската работа за тази година, тръгнал да разпитва там, където чуел, че има воденица: колко голяма трябва да е реката, какъв наклон да има, как да се преодолее пролетното пълноводие, колко голямо да е колелото, какви камъни... и още куп неясни за него неща. Река имали край селото и той се възползвал от нея. Успял. Както виждаш и ханчето още работи. После му направило  впечатление, че когато тръгвали за големия пазар в София, колите от по-далечните и по близките села наоколо се срещали по някое време на това място, нали оттам тръгвал пътят за пазара, и той си казал, че е добре тук да има спирка - имало селяни, които тръгвали още през  нощта на път. Най-напред кладенец, после постройка, нещо като хан, а и една бобена чорбица не би било лошо... така тръгнало. Намерил семейство, което да живее в ханчето. Понякога и той се заседявал и така открил още нещо много интересно - хората сърбали, пийвали и си споделяли как върви цената на зърното, на добитъка, какво се търси най-много на пазара, новости при обработката на земята и все полезни неща. 

          - Ти много знаеш за него.

          - И още знам. Нали си говорим с Александър. Какво да правим, когато сме си вкъщи, споделяме си.