Да, ти, точно ти, ти, който четеш това, как се отнасяш с хората около себе си – уважаваш ли ги, или ги обиждаш заради недъзите им? А ти видя ли своите преди това? Какво ти дава право да потъпкваш самочувстието на другия или вече дават пълномощно за това?! Защо не се поставиш на мястото на човека, когото обиждаш... Боли, нали? Написах този разказ, за да ти покажа какво може да сториш като причиняваш психическа болка на невинни хора, които имат невиждан талант, потенциал и утре един от тях може да бъде твоят лекар, който ще ти спаси живота...

Мими

Мими беше като ангел – имаше нежни небесносини очи, медноруса коса със златни оттенъци, млечнобяла кожа и малки лунички около кръглото ù носле.Тя беше пухкаво интелигентно момиче. Беше отличничката на класа. Нямаше много приятели, даже никакви – беше „зубърка” и беше под нивото на съучениците си. Никой не я заговаряше. Единствената ù истинска приятелка беше Джуди – котенцето, с което беше израснала и споделила всичките си проблеми, без да получава каквито и да било упреци и присмех...

   Мими беше миролюбиво и скромно момиче. Живееше с баща си и мащехата си.  Винаги слушаше баща си, макар той да се бе превърнал в „муха без глава” след смъртта на първата му съпруга и единственото нещо, за което мислеше, беше работата си. Силвия – мащехата на Мими, бе една от онези примадони, които мислят единствено за външния си вид и това как по-добре да изглеждат в очите на другите. Тя беше онзи тип жени, които се интересуваха единствено от личната си изгода.

   Една неделна слънчева сутрин Мими реши да направи закуска, за да зарадва баща си и мащехата си. Направи златисти палачинки с лек привкус на шоколад и пълнеж от снежна сметана. Подреди масата старателно, сложи красиви пролетни цветя в стъклена ваза и чакаше с нетърпение да се събудят родителите ù. Седна и зачака... чака... чака... и така до обяд. Не се ядоса. Мими беше спокоен човек. Не се сърдеше на никого и беше готова да помогне на всеки. Видя, че нито баща ù дойде за закуска, нито мащехата ù, и се притесни. Реши да ги потърси. Отиде в офиса на  баща си и го завари заспал върху лаптопа му. Събуди го с нежен шепот в ухото, помогна му да стане и му направи кафе с бита сметана и канела, както той обичаше. Няма и миг и от входната врата се появи мащехата ù с гръм и трясък. Не изглеждаше добре – беше рошава, с размазан грим и червени подпухнали очи – беше пияна до ушите. В началото Мими се стресна, но доста пъти я беше виждала в този отвратителен вид и не и направи особено впечатление. Цялата вонеше на цигари и алкохол. Помогна ù да отиде до кухнята, сложи я на стола и ù подаде чаша вода и таблетка аспирин. Силвия погледна Мими в очите, захили се като магаре и изплиска водата в лицето ù с репликата: „Вземи свали некое кило, че така като те гледам и слона щи праи конкуренция!” Това беше слабото място на Мими – беше пухкава, не беше дебела, но всички смятаха, че ако не следваш модните тенденции и не приличаш на движещ се скелет, не ставаш... Мими наведе глава и заплака. Баща ù нищо не направи. Беше твърде зает да разглежда новия си проект.

       И така ден след ден Мими търпеше обидите на съучениците си и мащехата си. Не получаваше никаква подкрепа... с изключение на Джуди, която все се гушеше в нея, докато тя тихо си поплакваше, свита на кълбо в топлите завивки.

      Докато излизаше от училище, Мими забеляза голям, привличащ вниманието плакат: „23 декември – купон в дискотека „Cocaine” Начало: 20.00, вход: 10 лв.” Мими дълго се загледа в него, след което нейна съученичка ù каза: „О, боже! Я се разкарай от плаката, ти даже не заслужааш да гледаш в него, дебелано!” Мими въздъхна... След което същата се обади и каза: „А сега ми дай домашното си, шото оня ше ми пише двойка, ако няям домашна, а на теб ше ти забия един, ако не ми го дадеш...” Безкористната, винаги помагаща Мими даде домашното си.

    И все пак тя реши да отиде на купона. Искаше съвет за тоалет от Силвия, но тя беше твърде заета с маникюра си и я прати по дяволите. Мими се усмихна, благодари ù все пак и се захвана да мери рокли, които майка ù беше ушила преди да почине. Избра си черна рокля с тънки презрамки и дълбоко деколте, което подчертаваше добре оформения ù бюст. Роклята беше тясна и личеха красивите и  женствените ù форми. Маникюрът на Силвия изсъхна и тя реши да иде да се позабавлява със самочувствието на Мими. Видя я облечена в прекрасната рокля и позеленя. Силвия обожаваше тази рокля, но никога не ù стоеше добре, защото беше плоска като дъска. И въпреки това ù каза: „Ужааас! Как си се побрала в тази рокля! Тази рокля е за мацки като мен – стройни и красиви, а не като теб – дебели зубърки!” Мими се разплака, Силвия ù се смееше грозно като сврака и кокалестите ù ръце започнаха да удрят Мими. Тя се сви на кълбо и не смееше да помръдне. Беше като малка сърничка, която беше нападната от свиреп, мършав вълк. След побоя, който Силвия ù нанесе, Мими едва успя да се изправи, сложи си по-голямо количество грим, за да не личат синините и отиде на купона. Аз седях на високия стол на бара, пиех си сока, главата ми кънтеше от проста чалга, разни момичета в къси поли се кълчотеха пред мъжете до мен и умирах от скука... Изведнъж сякаш някакъв лъч светлина ме озари – Мими влезе и изглеждаше ослепително! Приличаше на същински ангел! С влизането си всички се обърнаха към нея. Не можеха да повярват на очите си, но и не можеха да я оставят да изглежда така добре и започнаха да я бутат, да се отнасят с нея като с парцал. Тя падна... Хвана ме жал и отидох да спра този цирк. Паднала на пода след хилядите бутания, ù подадох ръка и тя се изправи. Сините ù очи бяха насълзени, гримът ù беше размазан, но изглеждаше все  така хубава и изпълнена с топлина. Загледах се продължително в лицето ù и видях синини. Тя разбра за тях и ме погледна с дълбока скръб. Взех един стол и ù помогнах да седне. Извадих мокра кърпичка от чантата си и оправих грима. Тя ме гледаше, сякаш никой досега не беше правил подобно нещо... и наистина никой не беше правил подобно нещо... Направи ми впечатление,че тя не отговаряше на модела на медиите – не беше перхидролка с ръце като изсъхнали пръчки и плосък задник, облечен с лъскави дънки. И действително изглеждаше сто пъти по-добре от всички останали. Но освен това в нея имаше нещо магическо, нещо неземно, в нея имаше духовна красота... Викнах ù едно такси, тя отново ми благодари ( не знам вече за кой път... май няма толкова голямо число) и си разменихме телефоните.

     В гимназията съм от 4 години и доста пъти се бях засичала с Мими. Засичахме се най-вече на олимпиади по биология и химия. Даже веднъж заедно пътувахме за националния кръг. Беше невероятно умна! Имаше мозък на гений. Заедно се явихме на предварителен изпит по медицина и скоро време очаквам резултатите. Умееше да свири на пиано. Бях я чувала на един училищен концерт да свири „Малка нощна музика” на Моцарт. Но споменът не е хубав, защото след изпълнението ù всички я освиркваха, че свиренето на пиано било „от на баба ù абитуриентската”...

На следващата сутрин ù се обадих да излезнем да се видим. Срещнахме се на центъра пред фонтана. Видях я – тя вече ме чакаше. Беше облечена семпло. Личеше, че се срамува от тялото си, макар да изглеждаше ослепително. Видях тъгата, която изпитваше от нанесените психически удари от съучениците ù. Тя ме съзря и се усмихна чаровно. Мисля, че никога досега не бях виждала толкова оптимистичен, радостен и изпълващ с надежда поглед. След кафето тя ме покани у тях. Показа ми снимки на майка ù. Била е с ангелска красота, точно като Мими! Наистина личеше, че много я обича, че много ù липсва. Разказваше ми как всяка сутрин майка ù е плела плитки, докато ù е пяла нежни песни в двора, как са си споделяли всяка една радост и тъга, как заедно са гледали Джуди  да расте, как баща ù бил мил и любвеобилен, както никога досега и тримата ходели заедно в гората да берат горски плодове и да слушат шума на водопада. Каза ми, че вярва в прераждането. Чувстваше, че Джуди е майка ù. Мими се разплака...

     И така всеки ден след училище се събирахме у тях или у нас. Говорехме си за пътешествия, за природата, за животинки, за мечтите ни, изслушваше ме, когато имах нужда, даваше ми съвети, винаги ми благодареше, че съм до нея, след което получавах топла прегръдка. Тя ми сподели, че иска да стане лекар. Каза, че много обича децата и че винаги е искала да помага на хората. И наистина беше така. Чудех се как се справя – готвеше, чистеше, успяваше винаги да знае отлично уроците си и пак имаше време да се разхожда из парка и да остава насаме със себе си и с природата. Тя не беше като другите – не обиждаше, не гледаше как да натопи другия, да му се присмее в лицето или пък да говори зад гърба му. Тя беше различна и затова страдаше...

     Един следобед, когато пак се срещнахме, не видях същата топла и оптимистична усмивка, с която ме посрещаше всеки ден, макар че постоянно търпеше грозните реплики на съучениците си. Цялата трепереше, говореше несвързано... Прегърнах я, както майка прегръща детето си. Тя ми се довери и ми разказа. Момчето, което тя харесва от 4 години, ù се е подиграло в очите, казвайки ù, че е „дебела кранта, дет’ знае само да зубри и да си гледа тъпата мачка.” А точно в същия ден беше починала Джуди – нейната малка приятелка, единствената утеха в живота ù...

     Оттогава с всеки изминал ден Мими ставаше все по-мрачна и студена. Сякаш се превръщаше в една от тях, в една от онези злобарки, които някога я обиждаха и сочеха най-нагло с пръст. Виждах, че се смаляваше – лицето ù се изпи напълно. Нямаше ги онези розови сладки бузки, нямаше го онзи светъл и изпълнен с надежда поглед. След време ръцете ù заприличаха на щеки. Тя не беше себе си. Не беше същият добър човек, когото познавах. Вече не казваше благодаря, не говореше за мечтите си с ентусиазъм, не говореше за природата, а тя я обожаваше. Тя изобщо не говореше... За половин година тя се съсипа. И то само заради ГАДНОТО хорско мнение.

    Една сутрин се събудих изпотена, със странно чувство в стомаха си. Сънувах лош сън. Видях, че имам SMS. Прочетох го и изпуснах телефона. Беше от Мими. Успях да прочета само „болница”. Облякох първото, което видях. Викнах такси, не знам колко пари му дадох, но това нямаше значение. Точно сега имаше значение само Мими. Влязох в стаята, в която ми казаха да отида, като попитах за нея. Отворих вратата, видях побеляла като платно анорексичка. Бързо я затворих, защото това не беше Мими. Чух тих гласец да вика името ми – това беше гласът на Мими. Това беше тя – легнала полумъртва в болничното легло. Стоях втренчена в нея. „Не! Това е кошмар! Това не е Мими! Не, не, не! Какви са тези системи, забити в тези клъощави ръце!”, помислих си аз, гледайки втренчено. Тръби и абокати стърчаха навсякъде. Тя беше сама, както винаги. Баща ù беше отдавна заминал за Англия да прави новия си проект, а Силвия... мисля че беше при новия си любовник. Мими притвори леко очи, погледна ме с мекия си поглед и започна да ридае. Влезе медицинската сестра и ù даде да яде. Тя не пожела. Стори ми се странно, защото тя винаги казваше, че „болният човек трябва да се храни, за да има сили да се бори с гадните вируси”. Но бях сляпа – тя вече беше паднала в капана на анорексията. След дълги опити мед. сестрата успя да сложи лъжицата в устата ù. Не защото Мими искаше, а защото вече нямаше никакви сили да се бори с нея. Нямаше и минута, когато тя започна да повръща. Когато вече нямаше какво да повръща, само се мъчеше, напъваше и топли сълзи капеха по бузите ù. Стоях като изтрещяла и не знаех какво да правя... Мими стоеше безсилна в белите завивки и не помръдваше.

       „Виж, Мими! Нося ти цветята, които харесваш – жълти и червени лалета и рози, нося ти и люляк, защото знам, че ти харесва как ухае. Извинявай, че не сме се виждали отдавна, но имах много тежък срок и не можех да дойда. Познай какво! Приели са ни медицина! Можеш ли да повярваш! Мечтите ни се сбъднаха! Ти как си? Мисля, че вече си по-добре!”, казах аз със същия оптимизъм, с който тя винаги ми говореше и ме зареждаше със сили и енергия. След което я целунах. Мина един дребен пъпчасал пубер и ме изгледа с поглед: „Тая па чисто е откачила!” Е, да, може би беше странно да целуваш надгробен камък...