От три години Мирослав играеше в мъжкия отбор по футбол като централен нападател и беше много добър. Може би най-добрият. Много голове имаше зад гърба си. Всички го уважаваха, а аз го боготворях. Бях едва на осемнадесет години и току що бях завършила гимназия. С него се познавахме от деца. Живеехме на една улица и родителите ни бяха приятели. И въпреки, че беше с пет години по-голям от мен ме водеше навсякъде със себе си или поне тогава, когато това бе възможно. Дори и сега бях с него на тренировките в базовия лагер. Освен мен имаше и други момичета, приятелки или роднини на футболистите. Понякога ни вземаха със себе си за морална подкрепа. Не знаех, защо Мирослав избра точно мен да го придружавам, като можеше да има, която си поиска жена. Освен, че бе добър футболист, той бе и изключителен човек. Бе мил, отзивчив, внимателен. Но изглежда много държеше на мен. Пазеше ме, закриляше ме, грижеше се за мен. Той бе единствено дете. А аз имах сестра, с две години по-малка от мен, но бях по-близка с него, отколкото с нея. Когато го попитах, защо иска аз да го придружавам, той се засмя и каза:

- Мира, освен че ми е приятно с теб, ти ми правиш и голяма услуга. Спасяваш ме от вечните опити на колегите да ми натрапват момичета, които не харесвам.

Знаех, че е имал приятелки, но беше достатъчно дискретен, за да не разбира никой за тях. Също така знаех, че в момента не излиза с никоя.

Когато друг път придружавахме отбора, треньорът ни настаняваше отделно. Но този път ни разреши да се настаним както искаме. Така ние с Мирослав се оказахме в една стая. Не достигаха обаче места, затова при нас настаниха още едно момиче – Катя, сестра на един от футболистите. Леглото беше тясно, но някак си се сместихме. Ние с Катя в двата края, а Мирослав по средата. Още като легна, Катя се обърна на другата страна и заспа. Но аз не можех да заспя. От една страна, защото наистина ни беше тясно. А от друга, защото не бях свикнала да спя с друг човек. Двете със сестра ми имахме отделни стаи още от малки. Извъртях се леко настрани и се обърнах с лице към Мирослав. Той лежеше по гръб и също не спеше. Погледна ме и попита:

- Защо не спиш?

- Не мога да заспя така.

Той се извъртя леко към мен, подложи ръка под главата ми и ме придърпа към себе си. Така се оказах наполовина върху него.

- Така по-удобно ли ти е?

- Така е по-добре.

- Тогава заспивай!

- Ами ти? На теб май не ти е много удобно. Как ще се наспиш?

- Не се тревожи. Аз се възстановявам бързо.

Отпуснах глава на гърдите му и изглежда съм заспала. Събудих се много рано и видях, че и Мирослав вече е буден. Изглежда сме се извъртели в съня си, защото сега той бе леко върху мен, но не ми тежеше. Когато разбра, че вече съм будна, ме попита:

- Успя ли да се наспиш?

- Да. А ти спа ли изобщо?

- Дремнах малко.

Надигнах леко глава и погледнах към Катя. Той проследи погледа ми и каза:

- Има здрав сън. Не се събуди нито веднъж.

Засмях се. Тъй като беше още рано, останахме да лежим. Говорихме си тихо, за да не я събудим.

- Ще дойдеш ли днес на тренировките или ще останеш в хижата?

- Ще дойда. Знаеш, че обичам да ви гледам като играете.

- Искаш ли следобед да се разходим наоколо?

- Нямам нищо против.

Той се размърда. Разбрах, че не му е удобно, затова предложих да ставаме. Изправих се. Нощем спях с дълга бяла тениска, стигаща до коленете ми. Не понасях нощници и пижами. Така ми беше по-удобно. Мирослав спеше по гащета и изглежда не се притесняваше. Само Катя беше с пижама. Как не ù беше топло с нея, не зная. Застанах до прозореца и се загледах в пробуждащата се планина. Усетих го, че се приближава до мен и казах:

- Колко красиво е утрото тук. Мога да му се любувам всеки ден.

Той се засмя.

- Да, така е. Винаги се възхищавам на красотата на природата. Ако искаш, ще ти покажа всички прекрасни кътчета, докато сме тук.

Зарадвах се като малко дете.

- Наистина ли?

- Да. Когато съм свободен, ще се разхождаме.

- Няма ли да ти е скучно само с мен?

- Не. Ако ми беше скучно, нямаше да те доведа тук. А сега върви в банята, че после и аз трябва да мина оттам, докато не се е събудила спящата красавица.

Засмях се. Учудих се, че не сме успели да я събудим досега. Взех си дрехите и влязох в банята. Не се забавих много. Изчаках и той да се приготви и двамата излязохме за закуска. Не си направихме труда да събудим Катя. След закуската тръгнахме към игрището за тренировки. Но тъкмо излязохме и ме повикаха на телефона. Казах на Мирослав да не ме чака и се върнах.

Беше баща ми. Майка ми, която от две години беше болна, получила криза и я откарали в болницата. Молеше ме да се върна. Оставих бележка на Мирослав, събрах си багажа набързо и тръгнах.

Когато пристигнах в града, минах набързо през къщи и после отидох в болницата. Мама беше в кома. Никой не знаеше кога ще се събуди и дали изобщо ще се събуди. Аз останах при нея за през нощта, а баща ми и сестра ми си отидоха. Привечер ме повикаха на телефона. Беше Мирослав.

- Как е майка ти?

- В кома е. Откакто съм тук, не се е събуждала.

- Какво казват лекарите?

- Не дават големи надежди.

- А ти как си?

- Как да съм при тези обстоятелства. Не съм добре. Теб не мога да лъжа. Искам мама да се събуди.

Разплаках се. Той не каза нищо. Когато се поуспокоих, казах:

- Извинявай, но не издържах.

- Няма нищо. Сега не мога да дойда. Но утре ще направя всичко възможно да прескоча за малко.

- Няма нужда. Не се тревожи. Имаш тренировки.

- Ще дойда.

Сбогува се и затвори. Знаех, че наистина ще дойде и се почувствах по-добре. Върнах се при мама. Тя беше все така. Сестрите ми бяха приготвили преносимо легло за през нощта. Но почти не можах да мигна. Ставах, лягах, разхождах се из стаята, седях до леглото на мама. На сутринта баща ми и сестра ми дойдоха отново. Останаха през целия ден. Тръгнаха си чак когато им казаха, че не могат да останат повече. Отново останах сама.Привечер дойде една сестра и ми каза, че ме чакат на двора. Излязох. Беше Мирослав.

- Мислех, че си се отказал.

- Не ме ли познаваш? Като кажа нещо, го изпълнявам.

Прегърна ме през раменете и ме отведе до една пейка. Седнахме.

- С какво дойде?

- Собствениците на хижата ми дадоха колата си.

- Ще се връщаш ли тази вечер?

- Трябва. Утре имам тренировки.

- Не трябваше да идваш, а да си почиваш. По-миналата нощ не спа много.

- Не се тревожи. Казах ти вече, че се възстановявам бързо.

Замислих се как ли е прекарал миналата нощ с Катя. Като че ли прочел мислите ми, той каза:

- Знаеш ли, снощи се преместих в друга стая. Оставих Катя да си спи на воля.

- Не че преди нещо ù пречеше.

И двамата се засмяхме.

- Настаних се при един колега. Сестра му си заминала вчера.

- И остави Катя самичка. Ами ако някой я открадне, докато спи.

- Виждам, че си по-добре, щом дори се шегуваш.

- Ти ми действаш добре.

- Радвам се да го чуя. За съжаление, не мога да идвам всеки ден, но ще се чуваме по телефона.

- Добре. А сега май е по-добре да тръгваш, за да не караш по тъмно.

- Не се тревожи. Не ми е за първи път.

- Зная, но сега отиваш в планината. А там е опасно през нощта.

- Ти май много се тревожиш за мен.

- Да. Не искам да ти се случи нещо лошо.

 Той ме погали по гърба и ме целуна по косата.

- Няма да ми се случи нищо лошо. Но, за да не се притесняваш, тръгвам вече. Ще се чуем утре.

- Добре. Карай внимателно.

- Аз винаги карам внимателно.

Целуна ме по бузата и тръгна. Изчаках го да се отдалечи и влязох при мама. Състоянието ù беше без промяна. Затова си легнах. Явно умората си каза думата, защото съм заспала веднага. Събудих се рано сутринта. Станах и седнах до мама. Започнах да ù говоря. Разказвах ù разни неща от детството. Припомнях си случки с нея. Хубави моменти прекарани със семейството. По едно време разбрах, че нещо не е наред. Уредите започнаха да писукат. Скочих и, тъкмо се чудех какво да правя, когато в стаята влязоха лекар и сестри и ме помолиха да изляза навън. Точно тогава дойдоха баща ми и сестра ми. Попитаха какво става, но не можах да им кажа нищо. Излезе лекарят и ни каза, че мама току-що е починала. Всички плачехме, но татко се съвзе пръв, явно мислеше за нас. Прегърна ме и каза:

- Мира, зная, че много те боли, но трябва да си силна. Ти си по-голяма. Заведи сестра си у дома. Тук нищо не можете да направите. Аз ще се погрижа за всичко.

Прегърнах Зоя и я поведох към къщи. Там и двете отново се разплакахме. Всичко ни напомняше за нея. По- късно се върна и баща ни и започнахме да звъним на близки и познати. След обяд се обади Мирослав. Звънял в болницата и му казали. Изказа съболезнования и попита кога ще е погребението. Каза, че ще дойде утре сутринта. И наистина дойде, изглежда са го пуснали от тренировки.

Много неща от този ден ми се губят. Но помня, че след погребението Мирослав остана с мен до късно вечерта. Когато го попитах няма ли да се връща в хижата, ми каза, че ще пътува на другата сутрин, но първо ще дойде да ме види. Когато се убеди, че съм добре, ме целуна и си тръгна. На другата сутрин татко ме повика много рано. Когато слязох долу, те седяха с Мирослав в кухнята и пиеха кафе. Баща ми каза:

- Мирослав смята, че за теб ще е по-добре да се върнеш с него в хижата. Това ще те разсее малко. И аз се съгласих. Ти какво ще кажеш?

- Ами вие със сестра ми няма ли да имате нужда от мен?

- Ще се справим някак.

Погледнах към Мирослав, той ми се усмихна.

- Добре. Сега ще си взема нещата.

Половин час по-късно пътувахме към хижата. Той пак беше взел колата на собствениците. Когато стигнахме, ме заведе в стаята.

- Това ще е нашата стая докрая на престоя ни.

- Ами колегата ти?

- Той отиде да прави компания на Катя.

Засмях се:

- Ти ли го изпрати там?

- Е, той нямаше нищо против. Пък и нали двамата са сами, направих им услуга.

И ми смигна.

- Аз ще бягам на тренировки. Ти си почини. После ще се видим.

Отново ме целуна и излезе. Аз се настаних в стаята, но не ми се стоеше вътре, затова излязох. Когато ме видяха останалите, дойдоха да ми изкажат съболезнованията си и отново ми се доплака, но преглътнах и се стегнах. На мама не би ù харесало да съм тъжна. Затова се насилих и се усмихнах. Момчетата се върнаха за обяд, но след това пак имаха тренировки. Понякога тренираха само до обяд, а понякога цял ден, в зависимост от времето и от това колко са натоварени. Този път отидох с тях. Прибрахме се за вечеря. Момчетата отидоха да се изкъпят и преоблекат, а ние ги чакахме в столовата. След вечерята аз и Мирослав се прибрахме в стаята. Не ми се стоеше при другите. Когато по-късно си легнахме, той ме прегърна и ме попита:

- Говори ли ти се за това?

Беше ми много трудно, но му разказах за последните часове на мама. Казах му, че аз бях последна при нея. Казах му какво ù говорих.

- Сигурно нещо, което съм казала, е причинило смъртта ù.

Като казах, това се разплаках. Той ме прегърна още по-силно и заговори:

- Шшшт. Не говори такива неща. Майка ти почина, защото беше болна. Не си ти причината за това. Просто ù е дошло времето, а е било случайно, че точно ти си била при нея.

После ме погледна, избърса сълзите ми с ръка и ме целуна.

- А сега заспивай. Имаш нужда от сън. И не си мисли глупости, чуваш ли? Иначе ще те напляскам.

На другата сутрин се събудихме рано и Мирослав предложи да се поразходим преди закуска. Излязохме и тръгнахме нагоре по една тясна пътечка. Стигнахме до пейка, закътана между дърветата и седнахме. Той ме прегърна, обърна ме леко към себе си и се загледа в лицето ми.

- Не ми харесва, когато си тъжна. Нали не си мислиш още, че ти си причина за смъртта на майка си?

- Не. Лекарите и без това не даваха надежди.

Той кимна с глава.

- Така е по-добре.

Продължи да изучава лицето ми с поглед. Усещах, че нещо в отношенията ни се променя, но не знаех какво. След кратко колебание той се наведе и ме целуна по устните. Целувката беше продължителна и задълбочена. Не знаех какво да правя. Не можех да мисля. Когато се отдръпна, се опитах да кажа нещо:

- Миро, аз...

Той ме прекъсна като сложи пръст на устните ми.

- Не казвай нищо. Не сега.

И допря чело до моето. Останахме така известно време. После той се отдръпна и каза:

- Трябва да се връщаме за закуска, иначе ще тръгнат да ни търсят.

След обяда бяхме свободни. Мирослав ме отведе в стаята и за пръв път заключи вратата. Обърна се към мен, хвана ме за ръцете малко над лактите и каза:

- Мира, имам нужда от теб. Искам те. Но, ако не желаеш, няма да направя нищо. Разбираш ли за какво ти говоря?

Кимнах с глава. Той продължи да ме наблюдава и аз разбрах, че чака отговора ми. Насилих се гласът ми да не трепери и казах:

- Искам.

Усетих, че леко се отпусна, но отново ме попита:

- Сигурна ли си?

Отново кимнах с глава. Той ме целуна и ме поведе към леглото.

- Зная, че ти е за първи път и ще се постарая да бъда внимателен, но не мога да ти спестя болката.

Не казах нищо.

Наистина беше много внимателен и дори спря, когато ме заболя. Даде ми време да свикна с него, преди да продължи. Дори към края започна да ми харесва, но точно тогава той се отдръпна. Досетих се, че ме пази. Погледна ме и каза:

- Не беше много добре, нали. Следващият път ще ти хареса повече. Обещавам. А сега, ако искаш, мини през банята, ще се почувстваш по-добре.

Послушах го. И наистина душът ми подейства добре. Когато излязох, той държеше чаршафа в ръце.

- Трябва да го изперем, за да не разберат другите.

Кимнах с глава и го изчаках и той да мине през банята. После влязох да изпера чаршафа.

- Къде ще го сложим да съхне?

- От външната страна на прозореца има въжета. Метни го там. До вечерта ще изсъхне.

После излязохме от стаята. Отидохме при другите. След вечерята отново се поразходихме. Намерихме си друга закътана пейка и седнахме. Започнахме да се целуваме. Нямах много опит, но той беше добър учител. По едно време чухме приближаващи стъпки и леко се отдръпнахме един от друг. Беше друга двойка, която търсеше усамотение. Толкова бяха погълнати от себе си, че ни подминаха без да ни забележат. Мирослав стана.

- Хайде да се прибираме.

Хвана ме за ръка и ме поведе към хижата. Побързахме да влезем в стаята, преди някой да ни е видял и се заключихме. Чаршафът наистина беше изсъхнал. Сложихме го на леглото и си легнахме. Този път наистина беше по-добре.

- И ще става все по-хубаво.

Увери ме Мирослав и аз му повярвах. Използвахме всяка свободна минута, за да бъдем заедно. А нощите бяха невероятни. Двете седмици минаха неусетно. Последния ден, докато си събирахме багажа, Мирослав каза:

- Мира, няма да е зле, когато се приберем да отидеш на лекар, за да ти изпише някакви хапчета. Много е неприятно да спирам в най-хубавия  момент, а е и рисковано. Нали разбираш.

- Добре, ще отида.

- Не ходи при семейния ви лекар.

- Няма. А къде ще се виждаме?

- Ще измислим нещо. Ще ми идваш на гости. Нашите си лягат рано и не ме проверяват.

Това малко ме притесни, но се съгласих. Когато пристигнахме, той ме изпрати до вкъщи и каза:

- Ще дойда по-късно да те взема, за да излезем, а после ще се отбием у дома.

Кимнах с глава. Той ме погали с ръка по бузата и си тръгна. Не посмя да ме целуне, да не би да ни види някой. След обяд успях да се видя с баща ми и сестра ми. А вечерта излязох с Мирослав. По-късно отидохме у тях. Стаята му беше на третия етаж. А стаята на родителите му на втория. Даде ми знак мълчаливо да се кача горе и отиде да провери дали са си легнали. Настигна ме на вратата и влязохме заедно.

- Долу не се чува нищо, така че не се притеснявай.

Беше ми хубаво да съм с него, но се страхувах да идвам всяка вечер. Казах му го. А той ми отговори.

- Защо не. Баща ти е спокоен, когато си с мен, а нашите, както видя, си лягат рано.

- А ако някой от съседите ме види, когато идвам?

- Ще бъдем много дискретни. А и ние открай време си ходим на гости с теб, така че едва ли някой ще се усъмни. Престани да се измъчваш и ела ме целуни. Цял ден си чакам целувката.

Засмях се и се приближих. Когато си тръгнах, беше много късно. Той стана и ме изпрати до вкъщи.

На другия ден рано сутринта взех указателя и потърсих гинеколог. Открих името на една лекарка, която имаше кабинет в другия край на града. Обадих ù се и си записах час за два следобед.

Когато отидох в кабинета, ме посрещна усмихната жена на средна възраст. Спокойно можеше да ми е майка. Вдъхна ми доверие и аз се отпуснах.

- За преглед или за консултация?

- И за двете.

- Кажете първо какво ви тревожи?

- Отскоро излизам с едно момче и искам да ми изпишете хапчета за предпазване от нежелана бременност.

- Добре. Хубаво е, че мислите за тези неща предварително. Но първо нека ви прегледам. Досега били ли сте на такъв преглед?

- Не.

- Не се притеснявайте. Съблечете се зад паравана и елате.

Прегледът не беше много приятен. Добре, че не продължи дълго.

- Добре. Облечете се. Както изглежда, всичко е наред. Можете да станете майка, когато пожелаете. А сега лекарствата. Нали знаете, че няма сто процента гаранция. Но, ако ги вземате редовно, не би трябвало да има проблеми. Когато решите да ги спрете, ми се обадете. Ако възникне нещо друго, пак  ми се обадете.

Благодарих, сбогувах се и си тръгнах. Минах през първата аптека и взех хапчетата. Те се пиеха по схема. Прецених кога трябва да започна да ги пия и вечерта казах на Мирослав.

- Добре, засега ще се пазим, докато започнеш да ги пиеш.

В събота имаше решаващ мач. Отидохме всички. Разбира се, нашите победиха. Мирослав вкара два гола. Вечерта момчетата се събраха да го отпразнуват. Аз също бях там. Мирослав пи малко повечко. За пръв път го виждах да се отпуска така. Започна да ме прегръща още там, в заведението. Едвам го удържах. Когато стигнахме до дома му, започна да ме целува още от външната врата, а докато се качим до неговата стая, почти беше съблякъл блузата ми. Добре, че вече вземах хапчетата, защото иначе не зная какво щеше да стане. Той изобщо не се контролираше. Когато по-късно станах да си ходя,  ме задържа в леглото.

- Мира, остани, моля те. Утре сутринта ще си идеш.

- Не мога. Какво ще кажа на татко?

- Той няма да разбере. Моля те, остани.

Разбрах, че няма да изляза на глава с него, затова реших поне да се обадя на сестра си. Тя изглежда спеше, защото не вдигна веднага.

- Кой, по дяволите, ме търси по никое време?

- Зоя, аз съм и моля те, не ругай.

- Сестричке, откъде се обаждаш по това време?

- Аз съм у Мирослав. Ще остана тук. Моля те, покрий ме пред татко.

- Ауу, значи вече сте гаджета. Честито! Крайно време беше. Знаеш ли, че сте страхотна двойка.

- Зоя, Зоя, моля те, овладей се. Ще говорим друг път.

- Добре, добре. И не се тревожи за татко. Само не забравяй, че утре ще правим компоти. Виж, та се появи по някое време.

- Ще си дойда сутринта.

Когато легнах обратно, Мирослав ме прегърна и каза:

- Ето, виждаш ли, не е чак толкова страшно. Можем да го повторим и друг път.

Не ми се мислеше какво ще стане, ако баща ми разбере, но не казах нищо. На сутринта не успях да си тръгна рано, защото Мирослав, който не беше свикнал да пие, не се чувстваше добре и трябваше да се погрижа за него. Когато най-после успя да стане от леглото, му казах:

- Трябва да тръгвам. Днес ще правим компоти и обещах да се прибера навреме, а ето, че закъснях.

- Чакай, ще дойда с теб.

- Няма нужда. По-добре остани да си починеш.

Но той настоя и тръгнахме заедно. Още като слизахме обаче, попаднахме на леля Лена и чичо Пешо – родителите му. Стана ми криво, че ме видяха, но не можех да направя нищо. Те не показаха, че са изненадани от присъствието ми. Поздравиха ме и ме поканиха на закуска. Благодарих им, но им отказах и продължих надолу. Мирослав се обърна и им каза:

- Ще правим компоти, така че не ме чакайте за обяд.

Те нищо не казаха, само се спогледаха. Почувствах се още по-зле и побързах да си тръгна. Молех се да не попаднем на баща ми. Но ни посрещна сестра ми. Усмихна се и каза:

- Не се тревожи, сестричке, казах на татко, че Мирослав ти се е обадил рано сутринта и си излязла.

Благодарих ù, а Мирослав ù се усмихна и я щипна по бузата. Като ме видя, баща ми каза:

- Тъкмо навреме се връщаш. И си довела помощник. Чудесно. Да хапнем и да се залавяме за работа.

На обяд бурканите бяха готови за варене. Това беше работа на баща ми, затова Мирослав попита:

- Имаме ли право на малко почивка?

На което баща ми отговори:

- Заслужихте си я.

Качихме се в стаята ми и останахме два часа там. Никой не ни обезпокои.

Баща ми разбра за нас два дена по-късно. Към пет часа следобед бях излязла в градината и берях краставици за таратор и салата. На връщане от тренировки Мирослав мина през къщи, както правеше и друг път. Дойде при мен, прегърна ме и ме целуна продължително. Точно така ни завари баща ми, който се прибираше от работа. Застана зад нас и се покашля.

- Не знаех, че имам толкова посрещачи.

Аз се смутих, но Мирослав запази самообладание.

- И аз току-що дойдох. Тъкмо се опитвах да си изпрося едно кафе.

Баща ми кимна с глава и се обърна към мен.

- Мира, иди ни направи по едно кафе. Ние ще дойдем след малко.

Явно искаше да си поговорят насаме. Притесних се, но влязох вътре. Не знаех какво са си говорили, но когато влязоха бяха сериозни. Не си личеше обаче да са се карали.

От този момент отношенията ни с Мирослав станаха по-открити. И тези, които не знаеха - и те разбраха, че сме двойка. Дори чувах коментари от рода на:

- Май скоро ще има сватба на нашата улица.

Започнах по-често да спя у тях, а и той оставаше понякога у дома.

Един ден Мирослав ми каза:

- Ще говоря с баща ти да се преместиш при мен. Това ходене напред-назад не ми харесва.

Така заживяхме заедно в неговия дом. Той ходеше на тренировки, а аз го чаках вкъщи. Занимавах се с домакински задължения, докато другите бяха на работа. На мачовете ходехме заедно.

Два месеца по-късно нещата се промениха. Установих, че съм бременна. Явно хапчетата не си бяха свършили работата. Наложи се да прекратим траура за мама и да се оженим. Решихме да не правим тържество, а само да подпишем в гражданското, в присъствието на най-близките ни хора.

Сключихме брак в началото на ноември, а трябваше да родя в края на май. Бременността ми беше лека, а и през зимата Мирослав не беше много натоварен, така че бяхме по-често заедно. Всичко вървеше добре. Месеците минаха неусетно.

В деня на раждането обаче Мирослав имаше футболен мач в чужбина. Така че не можа да присъства. Когато след мача се обадил и му казали, че има син, много се зарадвал. Отборът трябваше да се върне на другия ден, но той поискал разрешение да хване по-ранен полет.Тръгнал през нощта. И тогава станала злополуката. Самолетът се разбил при кацане. Имало много жертви и малко оцелели. Но имаше и такива, които бяха изчезнали. И Мирослав беше един от тях. Първите дни не ми казваха какво става. Но тъй като се чудех защо не идва да ме види, започнах да питам. Родителите му спряха да идват. Баща ми увърташе, но сестра ми се престраши и ми каза истината. Когато разбрах, изпаднах в истерия, започнах да крещя и се наложи да ми сложат успокоително. После ме обзе апатия. Наложи се да хранят детето изкуствено, защото дори нямах сили да го кърмя. Поддържаха ме на системи.

Един ден баща ми, който неотлъчно стоеше до мен, ми каза:

- Трябва да се съвземеш, мила. Детето има нужда от теб, а и още си няма име. Трябва да го запишем.

Без да се замисля, казах, че ще се казва Мирослав. Баща ми ме докосна по ръката и каза:

- Добре. Ще се погрижа за това.

А и малкият много приличаше на баща си. Тъй като не можех да остана повече в болницата, ме изписаха. Баща ми ми предложи, ако искам да се върна при него, но аз отказах. Казах му, че вече си имам дом и в този дом ще отгледам сина си. Той прие.

Все още не можех да приема, че Мирослав го няма. Това, че не бяха открили тялото му, ми даваше макар и много малка надежда, че един ден ще се появи. Но времето минаваше, а той не идваше. Дори и да беше ранен, вече би трябвало да се е възстановил. И надеждата ми започна да умира. Родителите му вече се бяха примирили, но аз все още отказвах да приема действителността.

На втория рожден ден на детето организирах празненство. Не можех да го лиша от това, въпреки, че този ден ми причиняваше голяма мъка. Бяхме се събрали само най-близките. Имаше и торта, и подаръци. Заради малкия всички се насилвахме и се усмихвахме. Направихме и снимки. Той тъкмо се опитваше да говори и беше много смешен, когато подражаваше на възрастните. По едно време се изгуби от погледа ми. Изплаших се да не излезе на улицата и тръгнах да го търся из двора. Тъкмо завивах покрай къщата, когато някой ме извика.

- Мира, този малък господин ли търсиш?

Извърнах се рязко и се заковах на място. Насреща ми вървяха баща и син, хванати за ръце и усмихнати до ушите. Изглежда съм извикала, защото другите се втурнаха да видят какво става. И всички реагираха като мен. А майка му дори припадна. Представям си какъв шок беше това за нея. Мирослав отново се усмихна и каза:

- Не очаквах да ме посрещнете, но чак да се изплашите от мен.

Баща ми се съвзе пръв и каза.

- Не, зетко. Но вече си мислехме, че няма да те дочакаме.

И се просълзи. Аз също се разплаках и се приближих към него. Исках да го докосна и да се уверя, че е истински и е пред мен. Той се наведе, взе малкия на ръце и ни прегърна и двамата.

По-късно разбрахме, че по време на катастрофата си ударил главата и загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, не си спомнял нищо. Станал и тръгнал напосоки. Така се отдалечил от мястото и спасителните екипи не го намерили. Попаднал в семейството на лекари и те се погрижили за раните му, така че не се наложило да ходи в болница, затова не разбрахме нищо за него. Чак сега си спомнил кой е и къде живее и си дошъл.

В живота ние често сме изправени пред ситуации, над които нямаме контрол. Точно когато си мислим, че нещата вървят добре, се случва нещо, което ни разтърсва из основи. И обратното - тъкмо сме се примирили с лошата си съдба, когато се случва  чудо.

Така се случи с мен и Мирослав.