Викат ми Мирослав Грешния. Прякорът ми дадоха приятели, които в никакъв случай не са по-добри от мене. Най-напред ми беше неприятно, но после свикнах и дори започна да ми харесва. Като се замисля, имам си грехове. Бъркал съм много пъти, но винаги съм разчитал само на себе си. Родителите ми загинаха в катастрофа и аз трябваше да оцелявам, както мога. Работил съм в чужбина – Германия, Холандия, Франция. Събрах малко пари и реших да живея известно време в България. Родината си е родина.
Наближаваха зимните празници и времето сякаш спираше омагьосано, за да ни припомни, че красотата и вълшебствата съществуват. Нямах роднини, при които да отида, а старите ми приятели не бяха в родния ми град. Не ми се празнуваше сам, затова реших да посрещна Новата година в „Драката“, ресторант, който харесвах.
Запазих си място и предплатих. Дойде очакваната нощ, която беше топла и хич не приличаше на новогодишна. Бях се облякъл старателно и към осем часа влязох в заведението. Беше шумно, но приятно топло и красиво подредено. Оказах се на една маса с мъж и жена. Усмихнах се и ги поздравих. Те отговориха, но не проявиха желание за какъвто и да е разговор. Видях, че нямат настроение и на масата се усещаше някакво напрежение. Май, по-добре да си бях останал вкъщи. Както и да е, яденето беше хубаво и аз потънах в празничната атмосфера.
Играх на две-три хора и почти не обръщах внимание на жената и мъжа, но по едно време видях, че за нещо спорят. Тия пък на Нова година ли са решили да си оправят проблемите! Така си помислих тогава и отново се заслушах в музиката. След малко чух, че мъжът каза повече да не го търси, стана от масата и явно си тръгна. Жената изглеждаше притеснена и тъжна. Съжалих я и подхвърлих:
– Не си заслужава да се тревожите! Сигурен съм, че утре ще Ви се обади.
Видях, че руменина покри лицето ѝ и очите ѝ се насълзиха.
– Благодаря Ви! – отговори тя и ме погледна продължително, сякаш се опитваше да разбере що за човек съм аз.
– Щом ще посрещаме Нова година на една маса да се запознаем – предложих аз.
– Казвам се Стефка.
– Мирослав Грешния! – приятно ми е. Тогава чух вътрешен глас: „Идиот такъв, защо си казваш прякора?!“. Гласът имаше право, но жената срещу мене видимо се разведри и ме погледна внимателно.
– Защо Грешния? – едва се усмихна Стефка.
– Ами, имам си грехове! Но никога не бих зарязал дама сама през нощта. Радвам се, че се усмихна!
Боже, каква жена! Красива, чувствителна! Приятелят ѝ въобще не я заслужаваше.
– Вие поне улучихте ли с приятелка? Разкажете нещо! – явно искаше да се опита да не мисли за станалото между нея и приятеля ѝ.
– Ако бях улучил, нямаше да дойда сам в ресторанта. Имал съм две приятелки – Гласът отново се обади: „Лъжеш, много повече са!“ Ама ти сметка ли ще ми държиш? „Не, но …“ Разбрах, но виж каква красива жена, помогни ми да я спечеля! „Опитвам се, но ти…“
– Разкажи ми за тях!
– Едната се казваше Мирела и тя ме остави!
„Оставила те, друг път, само ти припомням, че ти я остави“. Добре де, така е, но ти помагаш ли ми? „Разбира се, покани я на танц!
Разказах една измислена история за Мирела, като през цялото време вътрешният глас, който чувах, ми опонираше. „Докога ще дрънкаш врели-некипели, покани момичето, музиката е подходяща!“.
Поканих я и с удоволствие забелязах, че танцува хубаво. Не се хваля, но аз също съм добър в това отношение. Чудно е как двама души, отхвърлени и неразбрани, намерихме нещо общо, нещо, което ни караше да забравим за всичко и да се отдадем на музиката и танца. Тъкмо се радвах, че вътрешният ми глас е замлъкнал, когато чух отново. „Добър си Миро, колко мацки си свалил, когато ходеше да се учиш на латино танци!“ Не възразих, беше си истина.
Имаше нещо чаровно в тази почти непозната жена, с която случайността ни събра. Усещах как тялото ѝ потреперва, но не от ритъма на танца.
Седнахме отново на масата и ни донесоха красиви парчета торта.
– Дали не трябваше да го последвам? – простичко ме запита Стефка. –Вие имате повече опит.
–В никакъв случай. Понякога, колкото повече тичаме след някого, той повече се отдалечава. Дай му време и ще разбереш дали намеренията и чувствата му са истински. „Леле! Ти си бил завършен философ! Може и да направя нещо за тебе“ – отново се обади гласът. Усмихнах се вътрешно, момичето не можеше да види тази невидима сила, която ми изпращаше мислите си.
Дойде 12 часа. В Ловеч имаше доста фойерверки. Поздравихме се със Стефка и взаимно си пожелахме здраве и щастие.
Стояхме в ресторанта до три часа. После я изпратих до тях. Не бях взел колата си, но времето беше хубаво и разходката ми дойде много добре. Пред входа на блока ѝ пожелах лека нощ и ѝ благодарих за приятното посрещане на празника. Тъкмо да си тръгна и отново се обади вътрешният глас: „Ти си неспасяем. Поискай ѝ телефонния номер“ Ама тя има приятел! „Има, друг път! Ако беше такъв, нямаше да я зареже на празника.“ Доводът беше убедителен и аз попитах Стефка иска ли да се чуем в следващите дни.
– Да! – прошепна тя –Вие създавате такова спокойствие и прякорът Грешния изобщо не Ви отива.
Тогава тайно се надявах следващия път, ако има такъв, да преминем на ти.
Разделихме се и аз поех към къщи. Почти бях забравил за гласа, когато го чух отново: „Знаеш ли, гордея се с тебе!“ Ти подиграваш ли ми се? „А, не! Сериозен съм. Очаква те една голяма и истинска любов“.
Бях като зашеметен. Успях само мислено да му благодаря. Повече не го чух.
Днес, от позицията на времето, когато със Стефка имаме две прекрасни деца и се разбираме чудесно, си мисля, че това е било Провидението, оная невидима сила, която тогава ми говореше и ми предсказа бъдещето.
Мария Мустакерска
© Maria Mustakerska Todos los derechos reservados