Стоях замаян, загледан в необятното синьо небе. Струваше ми се, че съм        преживял най-силното чувство в моя живот. Защо хубавите мигове не се повтарят? Но дори и това, което изпитах, е достатъчно за един човешки живот.

           Тя беше толкова красива – като утринна роса, като нежна песен, като ефирния слънчев лъч. Комическа моя принцесо! Необятна моя мечта, докоснала сетивата ми! След тебе нищо не е същото…Може би няма да ми повярвате, но ще се опитам да ви разкажа.

           Тази сутрин се разхождах по дългата алея „Баш бунар“ в Ловеч. Наближавах местността Трай Дянко. Часът беше ранен и аз се любувах на утринната красота, свежия въздух и странната тишина. Бях подранил с разходката. Беше безлюдно. Чуваше се песен на птици, а от време на време забелязвах катерички да се катерят по дърветата или да притичват през пътя. На душата ми беше леко и празнично – природата винаги ми е носила успокоение и радостни чувства. Когато излязох на мястото, наречено Трай Дянко, което представлява красив вир, неочаквано ме обзеха необикновени усещания. Струваше ми се, че ме следят с поглед, проучват, наблюдават.

           Водата на Осъма беше синя, магическа, необикновена. Големите камъни, които от години са в нея, сега ѝ придаваха тайнственост и загадъчност. Седнах на пейката – съвсем близко до реката, и се загледах във водата. Пробягваха малки рибки, някои от тях се показваха на повърхността и отново потъваха. Това ме забавляваше и времето летеше неусетно. Първите слънчеви лъчи галеха водната повърхност и се пречупваха в нея. Загледан и замечтан, усетих странни мисли. Някой ми зададе въпрос:

           –Как си?

           Огледах се изумен, не се виждаше нищо друго освен пробуждащата се за новия ден природа. Объркан, не знаех какво да мисля.

           –Често ли идваш тук?

           Гласът беше нежен, звучен и красив – глас на момиче. Помислих, че полудявам. Търся си го, като идвам тук  преди всички. Реших да си тръгна, но някаква странна сила ме задържаше омагьосан на това красиво място. Сивите скали отсреща мълчаха, аз не знаех какво да мисля. Тогава неочаквано за мене отговорих на глас:

           –Обичам това място рано сутрин.

           –И на мене ми е любимо – отговори гласът. Толкова хубав глас!

           –Коя си ти и защо не те виждам? – мислех, че полудявам.

           –Спокойно, ти си напълно с ума си. Разговаряме телепатично. Разкажи ми  нещо интересно, свързано с местността?

           Почувствах се успокоен, обичам хората, които се интересуват от предания, легенди и изобщо от миналото на страната ни. Въпреки че не знаех с кого разговарям, започнах да разказвам това, което бях чувал и чел:

           –Легендата твърди, че преди години момчета се състезавали кой повече ще издържи при потапяне под водата. Когато Дянко се потопил, другите му викали: „Трай Дянко! Трай Дянко!“. И момчето в желанието си да победи, се удавило. Така произлязло названието на местността.                                    

           –Тъжно е.

           –Така е, но мястото е много хубаво, създава спокойствие и ти позволява да усетиш истинската красота на природата, да откриеш разноликото ѝ лице, да потънеш в проблемите си и да намериш решението им.

           Говорех без да спирам и се опитвах да усетя с кого разговарям.

           –Мога ли да Ви видя?- запитах почтително и с надежда.

           –Нямам право! Не ми е позволено.

           –Но как да знам, че сте реална, че съществувате? Може би сте плод на моето въображение?

           Тогава усетих, че някой хвана ръката ми.

           –Сега вярвате ли ми?

           –Да! – не помня с какъв глас съм отговорил, бях развълнуван, усещайки в дланта си чуждия допир.

           –Но моля Ви, нека Ви видя, часът е  ранен, никой друг няма да знае?

           –Аз …- гласът замълча, усетих колебание. – Е, какво пък, никой никога няма да узнае. Дори и да разкажеш за разговора ни, няма да ти повярват.

           –Така е и все пак аз ще знам, че чутото и видяното от мене е истина.

           Тогава я видях. В първия миг си помислих, че пред мене е застанала богиня от старогръцката митология, но тя прочете мислите ми.

           –Не съм богиня.

           –Тогава разум от друга планета?!

           –Не точно, преди много години сме били на Земята.

           –Затова изглеждаш като нас, но си много, много красива.

           –Ние умеем да запазваме красотата си независимо от времето.

           –Чудесно! Прекрасно е да постигнеш вечна младост! На Земята се работи много в това отношение, но не всички методи са здравословни. Бихте могли да ни помогнете.

           Небесното момиче замълча, после се усмихна.

           –Може би и това ще стане, всичко зависи от вас, от отношението ви към живота и природата.

           Слушах я омагьосан, не можех да откъсна очи от нея.

           –Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало!

           –Флиртуваш ли с мен? – усетих шеговита нотка. Момичето оправи с ръка блестящата си златиста коса.

           –А, не! Просто изпитвам едно безкрайно очарование. Това няма нищо общо с нетрайния флирт.

           Тя се усмихна отново, показвайки белотата на зъбите си.

           –Опитвам се да свикна със земните отношения. Ще си призная, че отдавна те наблюдавам. Реших да ти се обадя именно днес, когато напускам планетата ви.

           –Но защо?

           –Иначе ще ми е трудно. Свикнах с теб, знам всичките ти навици и привички.

           –Ако те помоля да не заминаваш?

           –Невъзможно е.

           –Ще те видя ли някога пак?

           –Може би…

           Разочарованието ми си личеше. Тя забеляза това и вече по-ведро добави.

           –Нямам право да говоря за това, но ще направя изключение. След седмото ти прераждане ще се срещнем отново… В един много красив свят…

           –А нима прераждането съществува?

           –Да.

           –Моля те не заминавай!

           Отговорът беше отрицателен.

           –Тогава ми остави нещо за спомен, така ще си мисля за теб винаги.

           Любувах се на загадъчната ѝ усмивка, на красиво извитите мигли и небесните ѝ очи. За пръв път в живота си осъзнах, че любовта от пръв поглед съществува. Стори ми се, че тя също се поддаде на емоцията ми. После неочаквано ме целуна.

           –Сбогом. До седмото прераждане.

           Целували са ме много жени, но тази целувка ще помня до края на живота си. А може би до седмото прераждане.

        Усетих лек ефирен полъх и космическото момиче изчезна. Какви закони управляваха нейния свят? Защо си тръгна? Бях убеден, че ме обича. Не се целува просто така, и то  по този начин. Стоях неподвижно, загледан в белите облаци. Още усещах допира на устните ѝ. Тъжно ми беше, но и радостно, защото знам, че душите ни ще се срещнат отново в необятния свят на Вселената.