МОИТЕ СЕЗОНИ

Една вечер, както винаги се прибра веднага след работа. Изкъпа се и си легна. В ръцете си държеше пълна опаковка приспивателни. Беше твърдо решила да сложи край на своя невесел живот. Беше много студено. „Студено като в ковчег” - помисли си Рая. „Сега е късна есен. Като мойта есен. Или като мойта зима? Толкова много ми мина през главата, че се чувствам ужасно стара.” Лежеше и гледаше през прозореца.
И изведнъж тя си спомни пролетния бал.

Беше ранна пролет. Рая стоеше пред огледалото и оглеждаше абитуриентската си рокля. Въртеше се ту на ляво, ту на дясно. Оглеждаше я ту отпред, ту отзад и все нещо не й харесваше.
- Мамо, можеш да я стесниш още малко. И искам леко да я скъсиш, ето до тук. – и тя малко повдигна долния й край. – Мисля, че така е по-добре.
- Моля те, не мърдай, защото ще те убода. Застани мирно поне за малко! Готово, сега внимателно я съблечи.
- Моята рокля трябва да бъде най-хубавата на бала! Затова се постарай повечко, чу ли, мамо?! – Рая прегърна майка си и я целуна по бузата.
- Завършваш единадесети клас, а все още си едно голямо бебе – майка й поклати глава и се захвана с роклята.
Рая беше дребно, добре сложено момиче. Имаше малки кафяви очи, чипо носле и добре оформени красиви устни. Но най-красива беше нейната усмивка, тя откриваше белите й зъби и придаваше особен блясък на очите й. Беше тиха и сериозна. Не беше суетна, защото не се смяташе за красавица, не се смяташе и за умница, може би затова беше по-свита.
Такава беше до сега. Но няколко дни преди бала тя сякаш основно се промени. Не спеше по цели нощи, въртеше се в леглото и все си мечтаеше. Искаше й се да е най-хубавата, най-впечатляващата. Затова измъчи и майка си по приготовленията. Та кое ли момиче не мечтае да е кралицата на бала?! Нищо друго не я интересуваше, освен прощалната вечер със съучениците й. Всеки щеше да тръгне по свой път. Детството си отиваше.
И заветният ден дойде.
- Бързо ми донеси обувките! Мамо, побързай, трябва да се гримирам! Всеки момент ще пристигне Иво.
- Ох, един път да свърши, че ще ни довършиш. Имам чувството, че идва краят на света.
- Но, мамо! – Рая беше готова да се разплаче.
- Добре, добре! Сега да не ревнеш? Нали знаеш, че искам всичко да ти е наред. Единствената ми, най-красива дъщеричка! – майка й й се радваше от страни.
- Най-красива, защото съм ти единствена, нали?
В това време пред къщата спря бяла кола украсена с разноцветни балони. Беше Иво, момчето, с което израснаха на една улица и седяха на един чин от първия до последния клас. Беше й почти като брат.
Когато застана на вратата тя не можа да го познае. За пръв път го виждаше с костюм и изглеждаше като изваден от журнал.
- Това ти ли си, Ивайло?! – очичките й се ококориха.
- И кой ме пита? Госпожице, та аз не съм сигурен, че Ви познавам! Прекрасна сте!!!
- Хайде, стига комплименти! Да тръгваме, че ще закъснеем!
Рая внимателно влезе в колата. Когато пристигнаха в училището, дворът беше вече пълен.
- Искаш ли да отидем направо в ресторанта? Да не слизаме сега, нека ги изненадаме?! Ще ни чакат, ще се чудят.
- Не знам. – Рая беше като омагьосана. – Дали е редно?

- Разбира се! Вече не сме деца. Така...да натиснем газта и... с бясна скорост да префучим през града.
- Хей, но това е лудост! Ще се пребием! Намали, защото ми се вие свят!
- Да не би да те е страх? Добре, ще намаля, така добре ли е?
- Да, благодаря ти! Чувствам се някак особено. Тъжно ми е.
- Сега пък какво ти стана?
- Объркана съм. До вчера мразех училището, а вече ми се струва, че ми липсва. От утре няма да сме заедно.
- Не е ли твърде рано да съжаляваш? Аз пък се радвам. Скоро ще започна работа при татко. Ще изкарвам пари, ще съм независим. Край на това скапано училище. Ура! – Иво пак увеличи скоростта.
- Къде отиваме?
- Да се поразходим малко.
- Добре, да става, каквото ще! – и Рая се отпусна на седалката. – Вече съм голяма, голяма, голяма!
Двамата пристигнаха, когато оркестърът засвири валс.
- Мога ли да те поканя? – попита Иво и леко се поклони на момичето.
- Разбира се, господине.
Иво я хвана здраво през кръста и те се понесоха във вихъра на танца. Бурни аплодисменти се разнесоха около тях и викове: „Ето ги, пристигнаха!”
- Все пак са ни чакали – прошепна й той. – Знаеш ли, ти много добре танцуваш.
- Татко ме е учил.
Когато танцът свърши, те отидоха при приятелите си.
- Рая, ти си невероятно хубава тази вечер! И роклята ти, направо е върхът! Къде бяхте, защо закъсняхте?!
Някой се обади:
- Хайде да пием шампанско!
Седнаха при другите, напълниха си чашите и Иво вдигна наздравица:
- Да пием за приятелството!
- И за любовта! – извика друг.
- Да сме неразделни! – пожела трети.
- Да не се забравяме!
- До дъно! До дъно!
Всички пресушиха чашите, оставиха ги и хукнаха към дансинга. Започнаха да подскачат в такт с музиката. Смееха се, викаха.
Засвириха блус. Иво протегна ръка и придърпа към себе си Рая.
- Тази вечер си само моя, кралице! – и той я притисна силно към себе си.
- Знаеш ли, шампанското ме замая. Да танцуваме по-бавно, пия за първи път. – Рая го беше обвила с ръцете си и му шепнеше в ухото.
- Тази вечер си невероятно красива! Внимавай, защото може да се влюбя в теб!
- Престани да се шегуваш, познаваме се.
- Не се шегувам. За мен ти винаги си била просто съученичка или момичето от нашата улица. Но сега си толкова различна, толкова... Нямам думи!
Танцуваха до сутринта. Иво не я изпускаше дори за минутка.
Целият клас реши заедно да посрещнат изгрева. Отидоха в училището, влезнаха в класната си стая, седнаха на чиновете и загледаха през прозорците. Бяха притихнали, уморени, променени. Иво седеше пак до Рая и държеше ръцете й. Тя беше на върха на щастието, бяха я избрали за кралица на бала. Кавалерът й беше безупречен. Беше й хубаво!
Слънцето се показа иззад хълмовете на планината. Бурни викове разтърсиха училището. Те крещяха, скачаха, пееха, танцуваха. Бяха щастливи!
Тръгнаха си с примесено чувство на радост и тъга. Не бързаха да се приберат, въпреки че нямаше да е лошо да се проснат в леглата си след тази бурна нощ.
Иво я изпрати до вратата.
- Лека нощ! Или може би ”Добро утро!” Нека те целуна, беше прекрасна!
Тя не можеше да събере мислите си , дори не чуваше какво й говори той. Искаше й се да си легне и да обмисли всичко, което се случи с нея тази нощ. В този момент усети топлите му устни върху своите. Не можеше да се съпротивлява, а искаше да му каже, че не може да се целува, защото не го е правила никога, но се отпусна в прегръдката му и усети как земята се отваря под краката й. Беше най-блаженият миг в живота й. Целувката продължи цяла вечност. „Добре, че не му казах, та то било много лесно. Колко е хубаво! Боже мой, колко е хубаво!”
- Обичам те, Рая! Обичам те! Любов от пръв поглед или това, че те познавам от дълго време, ме кара да се чувствам свободно с теб. Но никога преди не ми е било толкова добре... Божествена си в тази бяла, дълга рокля. И това цвете в плитката ти – приличаш ми на булка. Искаш ли да се омъжиш за мен?! – и той падна на колене.
- Да не си луд?! Ставай веднага!
- Луд съм от щастие... и по теб!
Рая започна да се смее.
- Ако знаеш колко си... смешен! Много ми се събра, нали мога да си помисля?
- Добре, довечера ще дойда в седем да те взема. Искам да знам отговора ти още тази вечер.
Тя се качи по стълбите, отключи външната врата и преди да си влезе му прати въздушна целувка. Вмъкна се на пръсти в стаята си и се просна по гръб на леглото. Дълго остана така, с вперени в тавана очи. Постепенно от царството на мечтите се пренесе в царството на сънищата.
Ивайло дойде точно в седем. Тя отдавна вече беше готова и току поглеждаше през прозореца. Когато го видя, изтича навън.
- Здравей, не можах да мигна. Мислил съм само за теб. Наесен заминавам в казармата. Ще ме чакаш ли ?
- Ама ти сериозно ли? Иво, балът отмина и аз не съм кралица, а просто момичето с дънките и плитките от нашата улица.
- Подиграваш ли ми се?
- Не, аз... мислех, че е от шампанското... и ти всичко си забравил.
- Слава Богу! – Иво я дръпна за ръката и те хукнаха надолу по улицата.
В кафенето ги чакаше почти целият клас. Рая седна до най-добрата си приятелка. Иво остана при момчетата.
- Какво пиете? – попита Рая
- Бяло вино – отвърна й Ели. – Искаш ли?
- Не, ще пия лимонада.
- Какво става? Вие с Иво сте като влюбени.
- Тихо, Ели, моля те. После ще ти обясня.
- Значи все пак има нещо.
- Нали те помолих, не сега.
- Добре, утре ще дойда у вас.
- Ела сутринта. Ти не можеш да си представиш. Ох, не сега, Иво идва, тихо.
- Как сте от снощи, момичета?
- Чудесно, а ти?
- Влюбен съм.
Рая се изчерви. Беше седнал до нея и тя го срита под масата.
- Кажи в коя. Да не е в Рая, кралицата? Ако е така, нищо ново не ни казваш. То си личи. – Лили се обърна към Рая.
- А ти влюбена ли си?
В този момент влезнаха Кирил и Антон. Водеха със себе си класната.
- Едва сме я измъкнали. «Какво щяла да прави? Само щяла да ни пречи.» Ако беше се дърпала още малко щяхме да я донесем на ръце.
- Истината е, че ми е ужасно мъчно да се разделя с вас. Вие сте първият ми випуск. За тези години, въпреки че имаше от всичко по малко, така ви обикнах. Ето от това се страхувах, сега ще взема да ревна с глас.
Някои момичета вече подсмърчаха. Момчетата бяха вперили поглед в нея.
- А ти какво се подхилкваш под мустак?
- Ами въпреки че имаше от всичко по малко, ние Ви обичахме. Все пак най-младата класна беше нашата.
- За това ли ми намазахте за първия час стола с лепило?
Всички избухнаха в луд смях.
От този ден всеки пое по своя път.
На новобранската вечер на Иво дойдоха почти всички. Две от момичетата вече бяха омъжени. Някои се похвалиха, че са приети да следват. Вили беше заминала за Италия. Някои вече бяха в казармата. Редиците им оредяваха. За Рая се знаеше, че е момичето на Ивайло.
Сватбата беше великолепна. Вечерта се събраха в къщата на младоженеца. Рая и Иво бяха много щастливи. Едвам дочакаха да останат сами.
Скоро Иво започна работа във фирмата на баща си. Рая започна работа в една книжарница, в центъра на града. Животът им течеше спокойно. Така преминаха две години. И сякаш всичко се преобърна надолу с главата.
Не минаваше среща между свекървата и Рая, без да й се напомни, че е ялова. Че съсипала живота на сина й и т.н. и т.н. Когато Иво си беше вкъщи, подобно нещо не се случваше, свекървата беше безупречна, как да му се оплаче? Рая започна да се храни лошо. Не спеше по цели нощи. Очите й бяха вечно подпухнали от плач. Иво работеше до късно, все по-рядко имаше време за нея. Виждаха се за малко на вечеря. Понякога само в събота и неделя. Случваше се да излиза на работа, а той още да спи. Когато тя си лягаше уморена, него все го нямаше.
Една вечер Иво се прибра и завари Рая заспала на празнично подредената маса. Прибори за двама, бутилка вино, две свещи – синя и розова. Букет цветя.
- Заспала съм. Колко е часът? – беше се събудила от шума в антрето.
- Защо не си си легнала?
- Днес е втората годишнина от сватбата ни. Миналата година празнувахме в ресторант, а сега...
- Забравил съм. Имах много работа. Защо не ме подсети, щях да измисля нещичко. Хайде, лягай си, мила! Аз отивам да взема един душ и също си лягам. Утре трябва да ставам рано.
Тя се мушна в леглото и зачака. Той си легна и загаси нощната лампа. Рая очакваше поне една целувчица или нежна дума, но Иво моментално заспа. Вярно, че много работеше и изкарваше добри пари, но тя къде остана? Някъде на заден план. Прегърна възглавницата и горчиво заплака.
В събота Иво намери свободно време и двамата излязоха да обядват навън. Намериха малко кокетно ресторантче. Рая отдавна искаше да останат насаме, за да си поприказват.
- Скъпи, напоследък не се чувствам добре. А и ти все по-рядко имаш време за мен. – той понечи да възрази, но тя докосна с пръсти устните му – Зная, че много работиш. Зная, че е за наше добро, но аз се чувствам самотна. Имам нужда от теб! Ето вчера ходих на лекар, казаха ми че имам нужда от почивка. Не съм добре с нервите, а още съм само на 22 години. Препоръчаха ми планински въздух, повече разходки и силна храна. Не ме ли виждаш колко съм отслабнала?
- Добре, миличка! Другия месец ще си взема две седмици отпуск и ще заминем, където поискаш.
- О, не мога да повярвам! Вече ми се струваше невъзможно да те измъкна от твоята работа. Аз ще уредя всичко.
Майка й й помогна и намериха свободни стаи в една хижа. Купиха билети за влака. После тя мина по магазините и напазарува всичко необходимо. Намери време и за приятелката си. Побъбриха си и се посмяха. Приготовленията около заминаването й доставиха радост. Откъсваха я от сивотата на ежедневието. Тя се ободри, развесели се.
- Скъпи, багажът е готов. Всичко съм приготвила. Пак да погледна. Мисля, че нищо не съм забравила.
- Рая, виж какво, мислех снощи да ти го кажа, но като те видях как сияеш, реших да го отложа за днес. Аз няма да мога да дойда. Точно сега имам големи проблеми и моментът не е подходящ. Трябва да помогна на татко. Затова ще те откарам на гарата, ти наистина имаш нужда от почивка. Моля те, не плачи. При първа възможност ще направим едно чудесно пътуване. Знаеш, че нищо не ти отказвам, но не мога и ти ме разбери!
Едвам сдържаше сълзите си и, щом потегли влакът, тя ги пусна на воля. Как щеше да се оправи? За първи път отиваше на почивка сама. По-рано ходеше с родителите си. Сега мислеше, че ще бъде със съпруга си, а какво се оказа? Може би трябваше да си остане вкъщи? Но всичко стана толкова бързо и неочаквано за нея.
Когато слезе от влака я обзе страх. Чувстваше се ужасно в непознатия град. Взе такси. Хотелът беше много уютен, Иво беше сменил хижата за по-скъп хотел, с това се извиняваше по някакъв начин, че няма да е с нея. Настани се в апартамента и, когато остана отново сама, тя реши да се изкъпе и да си легне, но беше много гладна. Затова взе един душ, преоблече се и слезе да вечеря. След вечеря излезе да се поразходи из града. Прибра се късно. Легна да гледа телевизия. Даваха някакъв филм. Тя го загледа просто, за да се разсее и да не мисли. Цяла нощ се въртя в леглото. Заспа чак на сутринта. Така минаха два-три дни. Обикаляше магазините, разхождаше се в парка. Опитваше се да се разсейва по всякакъв начин, само и само да не мисли за нищо.
Тази вечер не й се искаше да си ляга рано, затова влезе в ресторанта. Поръча си чаша вино, искаше да убие малко от времето си, но да бъде сред хора. Не й се щеше да се качва в стаята си, защото трябваше да остане сама с мислите си, а те я убиваха.
След малко в заведението влезе шумна компания. Бяха четирима – двама мъже и две жени. Огледаха се и се насочиха към нейната маса.
- Извинете, свободно ли е? – я попита висок, красив мъж.
- Да, заповядайте! – отговори Рая тихо.
- Хайде, сядайте!
Тя ги огледа с крайчеца на окото си и й стана още по-тъжно. Напоследък, като че нарочно, все по-често й се набиваха на очи влюбени двойки, весели лица, семейства с деца, прегърнати млади хора, бременни жени и това още повече я подтискаше. Имаше чувството, че всички я съжаляват, въпреки че беше невъзможно, в този град никой не я познаваше.
Хубавият глас я стресна.
- На почивка ли сте?
- Мене ли питате?
Красивият мъж й кимна.
- Да, на почивка съм.
- Ние също. Нека се запознаем. Казвам се Виктор, това е Валентин, Ани и Петя. - Всички я гледаха и й се усмихваха. – Вие как се казвате?
- Рая.
- Хубаво име, като момичето! Какво ще пиете?
- Нищо, благодаря.
- О, не! Поне за запознанството. Келнер, бутилка шампанско, ако обичате!
Пиха за запознанството, смяха се, разказваха си вицове. Останаха до късно, беше й приятно. Стори й се, че Виктор дълго задържаше погледа си върху нейния. Правеше й комплименти. Доливаше й шампанско. Той беше галантен кавалер, сигурно това беше причината. Тя бързо отхвърли всякакви други мисли, които нахлуха в главата й.
Поканиха я на разходка в планината. Легна си късно и си мислеше само за погледа на Виктор. Той сякаш я изпиваше с очи. По-рано такова нещо не й се беше случвало. При мисълта за него тя потръпна. Не, може би греши.
На другата сутрин се срещнаха в кафенето, както се бяха уговорили точно в девет и тръгнаха.
Настаниха се удобно на една полянка. Малко по-надолу течеше река. Спретнаха си трапеза, мъжете се бяха погрижили за всичко. Виктор беше взел и китарата. След обяд, когато слънцето напече, поплуваха. После се припичаха на слънце. Привечер си запалиха огън. Вики свиреше и пееше чудесно. Попяха и се повеселиха от сърце. Замаяна от чистия въздух и от виното, Рая се отпусна. Денят й мина неусетно.
Минаваше полунощ, когато се разделиха. Виктор я изпрати до стаята.
- Благодаря ти за чудесния ден! – Рая го гледаше в очите.
- Няма ли да ме поканиш да вляза? – попита я той с усмивка.
- Не е ли твърде късно? – Тя се обърна и отключи вратата. – Лека нощ, до утре!
- Лека нощ?! – Виктор понечи да си тръгне , но рязко се обърна, хвана я през кръста, притегли я към себе си и започна страстно да я целува. Вдигна я на ръце и влезе в стаята.
Чак на сутринта тя заспа в прегръдките му. Такава бурна нощ тя изживяваше за първи път. Беше омъжена от две години, но правеха любов с мъжа й най-много по веднъж на месец. Тази нощ тя изпита истинско удоволствие. Почувства се жена. Виктор беше силен, темпераментен мъж, докато Иво... Място за сравнение нямаше. Следващите дни бяха неповторими. Излизаха да вечерят на ресторант и през цялото време не отделяха очи един от друг. Останалото време прекарваха в леглото. Не можеше да се нарадва, да се насити на свободата си. Тя беше зажадняла за любов, за внимание и ги получаваше ежеминутно.
- Знаеш ли, първият мъж в живота ми е Иво, съпругът ми.  Ако не бях те срещнала щях да мисля, че е нормално да спиш с жена си веднъж месечно. Сега разбрах какво е да си желан и да желаеш някого толкова силно. – тя го прегърна и го целуна нежно.
С мъжа й се любеха само на тъмно. Тя самата беше страшно срамежлива и не можеше да си представи, че някой ще я види разсъблечена, а сега двамата лежаха голи. Тя се радваше на младия мъж до себе си. Не се срамуваше от тялото си, дори намираше, че е много добре сложена. Изправи се.
- Знаеш ли, Виктор, след два дни си заминавам.
- Така ли? Тогава хайде обратно в леглото, нямаме време за губене. Даже няма да ходим да ядем.
- Не се шегувай! Какво ще правим после?
- Бъдещето ще покаже. Не мисли за после, помисли си за сега! Ела в обятията ми хубавице.
- Не ми се иска да се разделяме, наистина. Толкова ми е... Радвам се, че ми се случи...

-       Ами... тогава... ела да те изям!

-       Вики, мисля си, какво ще стане с нас? Спри да ме дърпаш! Не може ли да застанеш мирно и да си малко поне сериозен?

-       Не, мила моя, това не е за мен! Аз искам всеки миг да се наслаждавам на живота и... затова... сега...

-       Ах, Виктор, какво ми направи, та не мога нищо да ти откажа?!