Там, където светят нашите звезди...

            Там, където вечно ще те обичам...

            Не знам за кое си мислеше повече - за теб, или за мисълта да бъде твоя. Дори когато бе далеч, винаги надничаше през рамо, но ти продължаваше да изглеждаш все толкова далечно и недостижимо. Не веднъж ти бе посвещавала цялата си енергия, а ти я изпиваше жадно, изцеждайки от нея и последната капка живот. След това я отнасяше - и любовта, и радостта, и тъгата.

             Отнасяше ги далеч... Стаяваше ги дълбоко в себе си и й оставяше само спомена за парещата диря в пясъка. Много често се случваше да иска и тя да потъне в теб, да се разлее и да те обича, но е  просто човек, неспособен да надникне в мислите и чувствата ти. Не и по начина, по който го правиш ти. Не и с твоята ласка, не и с твоите устни... Не и в този живот...

              За теб тя е  ясна и прозрачна като въздуха, който дишаш, а за нея  ти си плътната синя стена, дълбоката и мъдра Вечност. И все пак искаше да се слее с теб, да потъне в прегръдките ти и  да се остави на  нежните ти пръсти, рошещи косите й. Искаше те само за себе си, но знаеше, че никога няма да бъдеш нейно. Чакаше те, макар да знаеше, че ще трябва да чака до края на света.

             Тя помни  любовната песен, която й  изпя при първата  ви среща. Помни как се остави в ръцете ти и забрави за останалия свят. Помни как стана твоя, единствено твоя, притаена в пясъчната прегръдка на нощта, малка и невзрачна в сравнение с твоята необятна морска шир. И помни как плака като дете, когато трябваше да те напусне. Помни как жадно попи последното, което ти остави - малката пясъчна диря, водеща към един чужд и изпълнен с егоизъм свят, в който ти нямаш място. Помни как се опитваше да я достигнеш, бурно и могъщо. Помни колко яростно се блъскаше в скалите, как викаше след нея и я боли... Още я боли.

              Тя още  носи аромата ти... Сърцето й още бие лудо, когато е до теб. Още не може да забрави прилива, отлива, залеза и нежната лятна нощ. Още заспива и се буди с мисълта за теб, живее с нея и търси собствен път. А как й се искаше да тръгне с теб, да се рее свободна като вятъра и да бъде част от дъгата... Как искаше да заминете далеч, някъде, където името ти е любов и където нищо няма да ви попречи да бъдете щастливи. Някъде, където вие сте всичко, което има значение.

                Ти си нейният блян. Ти си всичко,  за което живее и пише. Ти си нейният господар, единствен и неповторим, и тя завинаги ще бъде твоя, макар и само в мечтите си. Дели ви цял един свят, изпълнен с болка, лицемерие и нищета. Дели ви това, че тя мрази, обича, мечтае и живее, водена от истината, че звездите никога няма да светят за вас. Но ще се завръща към теб и ще черпи от твоята сила. Ще бъдете отново бряг и вълна, безгрижни, луди и шеметни. Ще чака, за да долови пак страстния ти шепот и ще потръпва отново всеки път, когато го чуе.

                 Ще бъдете заедно, макар и сами. Все пак тя е човек, а ти си просто... море...