Леденостудените му пръсти преминаха от слепоочието към устните ми, след което спряха. Той ме гледаше с дълбоките си тъмни очи. Веднага потънах в тях. Плувах в шоколад, или може би карамел, не знаех, но беше сладко - беше като наркотик. Точно моят тип наркотик.

Когато допря устните си до моите, усетих леденина. Студена и въпреки това изпепеляваща. Изплувах от шоколадовото море и полетях към памуковите облаци. Носех се нехайно. Но тогава паднах. Този Рай ме отведе право  в Ада. Бях в реалността… отново. Събудих се, беше два часа през нощта, а него го нямаше. Моят вампир пак си тръгна.

Станах от леглото и отидох до пианото. Отворих прашния капак и се вгледах в клавишите - двете крайности черно и бяло, се преплитаха в красива контрастна хармония. Пръстите ми заиграха по клавишите. Засвирих Лунната соната -единственото, което знам. Беше пълнолуние, луната беше в цялата си същност и сякаш се приближаваше към мен, за да чуе сонатата си.
Луната бе самотна - като мен. Хилядите звезди не бяха там, за да й правят компания. Сама в цялата Вселена.

- Тук съм.

Спрях да свиря и погледът ми се стрелна по посока на нежния глас, прошепнал думите. Луната осветяваше дългата му тъмна коса. Устните му се изкривиха в усмивка, а топлите му, бездънни очи се впиха в мен. Беше спокоен. Красив. Моят божествен вампир стоеше там - на един метър от мен и ми се усмихваше. В ръцете си държеше червена роза. Кървавочервените й листа внесоха разнообразие в черно-бялата обстановка.
- За теб е... – той се приближи и ми подаде розата, като не сваляше очите си от моите. Усещах студенината на кожата му, носеща се във въздуха между нас.
- Ти се върна.
- Винаги се връщам. Ти ме искаш...  – той седна до мен, протегна изящната си ръка към пианото и натисна един клавиш, сякаш за да придаде тържественост на момента.
- Ти ме обичаш.

- И ти ме обичаш.  – облегнах главата си на рамото му. За пръв път в живота ми студът бе тъй уютен.
- Ти си несравним. – прошепнах аз.

- Не … аз съм несравнен. – той се отдръпна – Дори не съм истински, не съществувам. Аз съм твоят сън. Помисли разумно.

 - Как?! Нима любовта има нещо общо с разума?*

- Ти имаш живот, имаш шанс да срещнеш някого, да намериш… своя принц… – той ме гледаше сериозно, но в очите му прочитах тъга и колебание.
- Не ми трябва принц! Трябва ми вампир, трябваш ми ти. Пък и щом ти си намерил любовта си след толкова много години, какво остава за един човек. Аз няма да живея вечно. Искам теб...
- Не можем да слеем реалността и съня, живеем в различни светове...

Сложих ръката си върху неговата и усетих познатата до болка хладна кадифена мекота на кожата му. И той изчезна.

Когато се събудих, виждах черно, бяло, черно, бяло и пак черно и бяло… Бях заспала върху пианото, а главата ми беше върху клавишите.

Реалността пак ме викаше - теглеше ме към сивото ежедневие. А аз исках вечността.

Взех последното хапче и изчаках.
 Той свиреше на пианото и, когато ме видя, спря, и затвори капака.

-Защо го направи…?- гледаше ме и поклащаше глава.
- Така ще сме заедно завинаги – той дойде до мен и прокара пръстите си  през косата ми. Погледна ме с топлите си очи.
- Сега блаженство, после скръб ужасна, днес миг бленуван, утре призрак блед…

- Но кой отблъсква чудната наслада на този рай, отвеждащ ни във ада?**

- И все пак смъртта не е решение... - въздъхна той.         

- Аз съм луда... – погледнах го тъжно и наклоних глава.

Той се засмя, покани ме в обятията си и каза:
- И Дон Кихот е бил луд…

- Мих! - усещах пронизваща болка в ребрата си.
- Каквоооо?! - казах ядосано
- Dude, заспа в час по литература! - Вяра ме погледна загрижено, след което и двете се изсмяхме.

- Какво сънува?

- Простотии…

* Гьоте
** У. Шекспир